Определение № 1415 от 10.12.2013 г. на ВКС по гр. д. № 4571/2013 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Х. – [населено място] срещу решение от 30.04.2013 г., постановено по въззивно гр. дело № 235/2013 г. на Кюстендилския окръжен съд. С него, при постановени частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 83/19.02.2013 г. по гр. дело № 2453/2012 г. на Кюстендилския районен съд, като краен резултат са уважени предявените от Д. С. Г. срещу жалбоподателя, искове с правни основания чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ, като е признато за незаконно и е отменено дисциплинарното уволнение на ищцата, извършено със заповед № 168/23.10.2012 г. на директора на галерията-касатор, ищцата е възстановена на заеманата преди уволнението длъжност „изкуствовед” при галерията-касатор и последната е осъдена да заплати на ищцата сумата 1 969.20 лв., представляваща обезщетение за оставане без работа през периода 24.10.2012 г. – 24.04.2013 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 21.11.2012 г. до окончателното й плащане; в тежест на касатора са възложени и разноски и държавна такса по делото. Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване решение на въззивния съд и е процесуално допустима. В нея се поддържат оплаквания и съображения за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Ответницата по касационната жалба – ищцата Д. С. Г., в отговора си излага съображения, че не следва да се допуска касационното обжалване, както и за неоснователност на касационната жалба. В писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК и в самата касационна жалба, от страна на жалбоподателя, като общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, е изведен (уточнен и конкретизиран от съда, съгласно т. 1, изр. 3 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС) процесуалноправен въпрос по приложението на чл. 266, ал. 1 и ал. 2 от ГПК, а именно – относно правомощието на въззивния съд да събере писмени доказателства и свидетелски показания, посочени с въззивната жалба за установяване на нови обстоятелства, които не са били известни на въззивника до приключване на производството пред първата инстанция, и които са свързани с доказването на умисъл при извършване на дисциплинарно нарушение. Жалбоподателят поддържа, че този процесуалноправен въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с решение № 284/21.07.2010 г. по гр. дело № 378/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, определение № 60/27.01.2009 г. по гр. дело № 5299/2008 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение от 28.11.2012 г. по възз. гр. дело № 626/2012 г. на Врачанския окръжен съд (В.) и решение от 04.10.2012 г. по възз. гр. дело № 515/2012 г. на В.. В изложението и в касационната жалба, касаторът поддържа, че окръжният съд се произнесъл и по материалноправен въпрос относно съществуващ между страните трудов спор за признаване на дисциплинарно уволнение за незаконно и неговата отмяна, за възстановяване на работника на заеманата преди уволнението длъжност и за заплащане на обезщетение по чл. 225, ал. 1 от КТ. Това изброяване на предявените по делото исковете, по които е висящ трудовоправния спор между страните, по никакъв начин не представлява формулировка на материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, респ. – не представлява и общо основание за допускане на касационното обжалване по смисъла на тази разпоредба (в тази връзка – също т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). За да уважи предявените по делото искове по чл. 344, ал. 1 от КТ, въззивният съд е приел, че по делото липсват доказателства за умисъл в действията на ищцата и е споделил извода на първоинстанционния съд, че ответникът-работодател (сега касатор) не е доказал по безспорен начин, че тя е злоупотребила с доверието му, представяйки фактура за изплащане на командировъчни разходи, която е била недействителна. С определения, постановени в закрито заседание от 03.04.2013 г. и в откритото съдебно заседание от 25.04.2013 г. въззивният съд е отказал да допусне разпита на един свидетел и да приеме писмени доказателства, които са поискани с възивната жалба за установяване на обстоятелството, че ищцата е знаела, че получава парите си за командировка въз основа на фалшива фактура, попълнена и подписана от свидетеля, като в жалбата са изложени и твърдения, че последното (попълването и подписването на фактурата от свидетеля) се е установило след приключването на производството пред първата инстанция. За да не допусне разпита на поискания свидетел, въззивният съд е изложил мотиви единствено, че същият свидетел е могъл да бъде разпитан и пред районния съд относно обстоятелствата, касаещи процесната фактура, поради което липсват основания по чл. 266, ал. 2 от ГПК, които да налагат събирането на нови доказателства (мотивите към определението от 03.04.2013 г.), както и че искането за разпит на този свидетел е за факти и обстоятелства, касаещи негово лично поведение, което е намерено за недопустимо (мотивите към определението от 25.04.2013 г.). Настоящият съдебен състав намира, че с така изложените лаконични мотиви за постановяването на отказа за събиране на доказателствата, посочени с въззивната жалба, въззивният съд е разрешил изведения от касатора процесуалноправен въпрос по приложението на чл. 266, ал. 1 и ал. 2 от ГПК, в противоречие с посоченото в изложението към касационната жалба, решение № 284/21.07.2010 г. по гр. дело № 378/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, което е постановено по реда на чл. 290 от ГПК. В него е прието, че при действието на ограничения въззив, въведен с ГПК от 2007 г., във въззивното производство страните могат да сочат и представят доказателства за нововъзникнали факти, както и такива, за които не са могли да узнаят, посочат и представят до подаване на въззивната жалба, съответно – в срока за отговор. Същото е прието и в редица други решения, постановени по реда на чл. 290 от ГПК – решение № 468/23.11.2011 г. по гр. дело № 124/2011 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 359/05.10.2011 г. по гр. дело № 1878/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 306/09.10.2013 г. по гр. дело № 1851/2013 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 412/21.11.2012 г. по гр. дело № 1417/2011 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и пр. Предвид горното, касационното обжалване на въззивното решение следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, по изведения от жалбоподателя процесуалноправен въпрос по приложението на чл. 266, ал. 1 и ал. 2 от ГПК, а именно – относно правомощието на въззивния съд да събере писмени доказателства и свидетелски показания, посочени с въззивната жалба за установяване на нови обстоятелства, които не са били известни на въззивника до приключване на производството пред първата инстанция, и които са свързани с доказването на умисъл при извършване на дисциплинарно нарушение; който правен въпрос е разрешен от окръжния съд в противоречие с посочената по-горе практика на ВКС. Съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2 от ТДТССГПК, на жалбоподателя следва да бъдат дадени указания за внасяне по сметка на ВКС на дължимата държавна такса в размер 119.38 лв. и за представяне по делото на вносния документ за това в установения от закона срок. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение