Определение № 258 от 06.07.2020 г. на ВКС по т. д. № 775/2020 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Д. Т. П. от [населено място], общ. Стара З. против определение № 20 от 17.01.2020 г. по ч. т. д. № 11/2020 г. на Пловдивски апелативен съд. С обжалвания акт е оставена без уважение подадената от същото лице частна жалба срещу разпореждане № 2222 от 25.10.2019 г. по т. д. № 372/2017 г. на Старозагорски окръжен съд за връщане на въззивна жалба вх. № 9360 от 24.07.2018 г. срещу постановеното по делото решение № 322 от 05.07.2017 г. Частната касаторка моли за отмяна на атакуваното определение като неправилно. Изразява несъгласие с извода за нередовност на подадената от нея въззивна жалба, като аргументира тезата си, че до приключване на производството по новозаявеното искане за освобождаване от държавна такса, администриращият съд не разполага с правомощието да изисква внасяне на държавна такса, респ. да върне подадената жалба поради невнасянето й. Според нея, първоинстанционният съд е следвало първо да се произнесе по молбата й за освобождаване от държавна такса, като й укаже необходимостта от представяне на писмени доказателства за невъзможността да заплати таксата или служебно да събере такива. В изложението по чл. 284, ал. 3, г. 1 ГПК допускането на касационното обжалване се поддържа на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК (очевидна неправилност на въззивното определение), както и на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Като значими за изхода на делото са поставени въпросите: „ 1. Допустимо ли е повторно искане за освобождаване от държавна такса при новонастъпили промени и следва ли компетентният съд при всяко положение да се произнесе по така направеното искане; 2. Допустимо ли е компетентният съд при направено повторно искане за освобождаване от държавна такса да не се произнесе по същото, а да върне атакувания съдебен акт, срещу който е депозирана жалба; 3. Съдът обвързан ли е с акта, с който се отказва освобождаване от държавна такса, и дължи ли произнасяне при повторно направено такова искане при наличие на нововъзникнали обстоятелства; 4. Налице ли е злоупотреба с процесуални права при направено повторно искане за освобождаване от държавна такса при нововъзникнали обстоятелства“. По отношение на първите два въпроса се поддържа, че са разрешени в противоречие с практиката на ВКС – определение № 567 от 29.10.2009 г. по ч. гр. д. № 547/2009 г. и определение № 436 от 15.10.2012 г. по ч. гр. д. № 365/2012 г., а по отношение на останалите два – че решаването им е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото (чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК). Ответникът по частната касационна жалба – „УниКредит Булбанк“ А, [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за оставяне на жалбата без уважение като неоснователна по съображения в писмен отговор от 17.03.2020 г. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени данните по делото и становищата на страните, приема следното: Частната касационна жалба е депозирана в рамките на преклузивния едноседмичен срок по чл. 275, ал. 1 ГПК от надлежна страна, поради което е процесуално допустима. При постановяване на атакуваното определение въззивният съд е приел за установено, че: С определение № 1238 от 21.11.2018 г. по т. д. № 372/2017 г. на Старозагорския окръжен съд е оставена без уважение молбата на ответниците Д. Т. П. и П. И. П. за освобождаване от държавна такса в размер на 2037.82 лв. по подадената от тях въззивна жалба срещу постановеното по същото дело решение № 322 от 05.07.2017 г. Този акт е потвърден с определение № 87 от 25.02.2019г. по ч. т. д. № 83/2019 г. на Пловдивски апелативен съд, което не е допуснато до касационно обжалване. След влизане в сила на отказа за освобождаване от държавна такса, с разпореждане № 1960 от 26.09.2019 г. първоинстанционният съд е указал на жалбоподателите, в едноседмичен срок от получаване на разпореждането, да поправят нередовностите на въззивната жалба, като представят документ за внесена държавна такса в размер на 2037.82 лв. по сметка на Пловдивски апелативен съд. В рамките на този срок ответниците не са изпълнили даденото им указание, а са депозирали нова молба за освобождаване от дължимата държавна такса „поради затруднено материално и финансово състояние”. При така установената фактическа обстановка решаващият състав е приел, че връщането на въззивната жалба поради неотстраняване на недостатъците на същата е правилно. Доколкото нито в подадената нова молба за освобождаване от държавна такса, нито в самата частна жалба са посочени каквито и да било нови обстоятелства, сочещи на невъзможност да бъде заплатена дължимата държавна такса, въззивният съд е преценил поведението на жалбоподателите като злоупотреба с процесуални права, тъй като въпросът за предпоставките за освобождаването им от държавна такса вече е бил разрешен окончателно и подаването на нова, идентична молба, за освобождаване от същата държавна такса, без да са твърдяни конкретни нови обстоятелства, не може да обоснове допустимост на ново производство по чл. 83, ал. 2 ГПК. С оглед мотивите на обжалваното определение, настоящият състав намира, че касационното обжалване на същото не следва да бъде допуснато. На първо място, не е налице поддържаното от касаторката основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Макар да няма легална дефиниция на понятието „очевидна неправилност“, същото е изяснено във формираната от Върховен касационен съд практика, която е в смисъл, че очевидно неправилно е съдебното решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. В случая, основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК е аргументирано с оплаквания за неправилност на въззивното определение, които обаче не покриват изведените в практиката критерии за „очевидност“. Правилността или неправилността на направените от решаващия съдебен състав изводи не може да бъде установена само от мотивите на обжалвания акт, а изисква извършването на анализ на данните по делото и преценка на процесуалните действия на съда и страните, което е възможно само ако касационното обжалване бъде допуснато. Касационният контрол не може да бъде допуснат и по поставените в изложението въпроси, тъй като същите не отговарят на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Съгласно задължителните указания по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода на конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В случая поставените въпроси са основани на твърдението, че новото искане за освобождаване от държавна такса по подадената от ответниците въззивна жалба е направено с оглед „нововъзникнали обстоятелства”. Това твърдение обаче е в явно противоречие както с мотивите на обжалваното определение, така и с данните по делото. Решаващият въззивен състав не е отрекъл правото на страната да поиска отново освобождаване от държавна такса при промяна на обстоятелствата, но е преценил, че в случая самите молители не твърдят да е настъпила такава промяна и че заявеното от тях повторно искане е аргументирано по същия начин, както и първото им искане – поради затруднено материално положение, по което искане обаче е налице произнасяне с влязъл в сила съдебен акт. С оглед на това, не може да се счете, че поставените въпроси са релевантни за изхода на делото. От друга страна, не е доказано и противоречие с практиката на ВКС. Посочените две определения на касационната инстанция са постановени по други въпроси и при различни факти. В определение № 567 от 29.10.2009 г. по ч. гр. д. № 547/2009 г. е даден отговор на въпроса дали след като страната вече е била освобождавана частично от заплащане на държавна такса в хода на процеса, при следваща молба за освобождаване от държавна такса, във връзка с друго процесуално действие, съдът е обвързан с постановеното вече определение за частично освобождаване и отново дължи такова или не. Определение № 436 от 15.10.2012 г. по ч. гр. д. № 365/2012 г., е неотносимо към настоящата хипотеза, доколкото не касае повторно искане за освобождаване от държавна такса, а касае връщане на въззивната жалба преди да е приключило производството по обжалване на отказа за освобождаване от държавна такса (за разлика от процесния случай, при който е налице влязъл в сила акт). В действителност, атакуваното определение е изцяло в съответствие със задължителната практика на ВКС (т. 12 от Тълкувателно решение № 6 от 06.112012 г. на ОСГТК на ВКС), според която, при постановен отказ на съда да освободи страната от плащане на такси и разноски по делото, който е влязъл в сила, същата страна може да подаде нова молба по чл. 83, ал. 2 ГПК до същия съд или до по-горна инстанция, в зависимост от стадия, в който се развива делото, само при промяна в обстоятелствата, каквато обаче в настоящия случай изобщо не е твърдяна от направилите искането по чл. 83, ал. 2 ГПК лица. Що се отнася до основанието по чл. 280, ал. 2, т. 3 ГПК, доколкото е заявено само бланкетно – чрез цитиране на самата разпоредба, без да са аргументирани формиращите го две кумулативни предпоставки, същото не подлежи на обсъждане. Друг е въпросът, че това основание не би могло да се счете за осъществено предвид наличието както на цитираната задължителна съдебна практика, така и на обилна казуална практика по въпросите, касаещи приложението на чл. 83, ал. 2 ГПК. Поради изложените съображения касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Независимо от този изход на делото, доколкото ответникът не е направил искане за присъждане на разноски за настоящото производство, съдът не обсъжда дължимостта на такива. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение