Определение № 2122 от 23.04.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1024/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Г. Ж. Д., чрез процесуалния представител адв. Е. В., решение № 1/06.01.2026 г. по в. гр. д. № 2817/2023 г. на Варненския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 719/01.07.2025 г. по гр. д. № 336/2025 г. на Варненския окръжен съд, с което М. Ж. М. е поставен под ограничено запрещение по предявения от касатора иск с правно основание чл. 5, ал. 1 ЗЛС. Касаторът поддържа, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. За да се произнесе по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на III г.о., съобрази следното: В обжалваното решение въззивният съд е установил, че Г. Ж. Д. е предявил против своя брат М. Ж. М. иск за поставяне под запрещение с твърдения, че страда от параноидна шизофрения, вследствие на което не може да се грижи за своите работи. Съобразил е, че предпоставките за поставяне на едно лице под запрещение са две: наличието на душевна болест или слабоумие /медицински критерий/ и невъзможността на болния поради тези страдания да се грижи за своите работи /юридически критерий/. Отчел е също, че за поставянето под запрещение е необходимо наличието и на двете предпоставки, тъй като те се намират във взаимовръзка. От събраните по делото доказателства, в това число и приетото по делото заключение на вещо лице-психиатър, въззивният съд е приел за установено, че М. Ж. М. страда от психично заболяване – параноидна шизофрения, халюцинаторно-пароноиден синдром, която диагноза е поставена през 2004 г., като до настоящия момент е бил неколкократно хоспитализиран в психиатрично заведение, последното от които в хода на на настоящия процес по реда на чл. 157 ЗЗ и следователно за него е налице медицинският критерий за поставяне под запрещение. По делото е представено и решения на ТЕЛК, от които се установява, че през 2024 г. на М. М. е призната 80% нетрудоспособност с право на чужда помощ, поради посоченото заболяване. Изложени са събражения, че по своята същност шизофренията е психично заболяване, засягащо мисловната, емоционалната и волевата сфера, нарушено е преживяването за индивидуалност, единство и цялостност на психичните преживявания. В резултат на това поведението на болния става несъответно, променя се социалната му адаптация, придава се особен смисъл и съществено значение на несъществени страни на различни явления и събития от ежедневието, измествайки техните основни и съществени белези, в резултат на което мисленето става паралогично и неясно за околните. Клиничното протичане на заболяването показва разнообразие по отношение на симптомите, както и различни фази /светли и психотични периоди/ и степени на развитие. Именно степента на развитие и хода на протичане се явяват относими към втория релевантен критерий – дали в резултат на това заболяване болният може да разбира свойството и значението на постъпките си и да ръководи същите, което обстоятелство да обоснове извода за необходимост от защита интереса на лицето чрез ограничаване на неговата дееспособност. Според съда тези обстоятелства са относими и за преценката относно вида на запрещението - доколко в резултат на това заболяване болният е възпрепятстван да разбира свойството и значението на постъпките си и да ръководи същите, но при отчитане и на застъпеното в константната съдебна практика разбиране по приложението на чл. 5 ЗЛС в контекста на чл. 12 от Конвенцията за правата на хората с увреждания, ратифицирана от РБ /ДВ бр. 37/2012 г./, че ограничаването на дееспособността е адекватна и приложима мярка за защита на увреденото лице само, когато неизбежните ограничения, свързани със запрещението, не водят до неоправдано посегателство върху основни конституционни права на лицето, а с ограничението се цели недопускането на такива правни действия, които могат да накърнят интересите на поставения под запрещение, или на трети лица, или на обществото, поради което правилата на чл. 5 ЗЛС следва да се тълкуват стеснително и единствено по начин, който изпълнява конституционното изискване да се даде засилена защита на правата на хората с психически увреждания. От приетото по делото заключение по допуснатата съдебно-психиатрична експертиза съдът е приел за установено, че заболяването на ответника е с продължителна давност, като в резултат на болестта са настъпили промени в мисленето и афекта, което му създава затруднения за правилно възприятие и интерпретация на заобикалящата го действителност и за предприемането на подходящи действия или въздържане от такива, съответно да разбира свойството и значението на постъпките си и да ги ръководи, особено при влошаване на психичното му състояние или проявата на психотична симптоматика. Характерът на заболяването е с хроничен и непрекъснат ход, не може да се очаква пълноценна ремисия, поради което от значение е постоянното и редовно провеждане на предписаното му лечение. Според съда това с категоричност сочи за необходимост от защита, т.е. в случая е налице и юридическият критерий. Посочил е, че при извършения преглед вещото лице е установило, че ответникът е психомоторно спокоен, вътрешно леко напрегнат, ориентиран авто- и алопсихично, не се установяват актуални нарушения на възприятийно представната сфера /илюзии, халюцинации/, мисловният процес протича с леко ускорен темп, разкъсан, паралогичен, с халтави асоциации, с параноидни нагласи спрямо семейния кръг, емоционално – лабилен, паметови възможности – в норма, болестно затормозено интелектуално функциониране, формално критичен към наличието на психично заболяване, заявява, че приема предписаното му медикаментозно лечение, посещава психиатър в амбулаторни изследвания, а последното се потвърждава и от представената по делото рецептурна книжка и показанията на св. Р. С.. Въззивният съд е приел, че проведеният разпит на ответника по реда на чл. 337, ал. 1 ГПК, както и дадените пред втората инстанция лични обяснения, потвърждават констатациите на вещото лице, че ответникът е без нарушения в ориентацията – за личност, пространствено и времево, с реална представа за съществуващ имуществен спор с ищеца, не отрича наличието на заболяване, за което сочи, че спазва предписаното му лечение. Въз основа на събраните по делото гласни доказателства въззивният съд е приел за установено, че ответникът обитава заедно със своята майка едно помещение от съсобствена с брат му къща, като двамата сами пазаруват и се грижат за прехраната си. Св. В. П., живееща в същата къща на семейна начала с ищеца, поради което е отчетена и нейната евентуална заинтересованост, споделя за чести скандали между ответника и неговата майка – св. Р. С., съпроводени и с физическа агресия. Последната обаче в показанията си отрича физическо насилие, сочи за проявявана спрямо нея само вербална агресия. Съдът е приел за установено, че общият брой на хоспитализациите от момента на диагностицирането на ответника през 2004 г. до 2025 г., са пет, а между последната хоспитализация от м. 07.2025 г., реализирана в хода на процеса, след изготвяне на заключението на съдебно-психиатричната експертиза, и предходната от 2019 г. е изминал период от шест години. Посочил е, че поводът за принудителното му настаняване за лечение през м.07.2025 г. е подаден от брат му сигнал за нанесен на 29.06.2025 г. на майка му побой и установена в производството по чл. 157 ЗЗ актуална психотична продукция, данни за което следват от постановеното решение по ЧНД № 2807/2025 г. на Варненския районен съд, епикриза от 09.09.2025 г., изискана информация от ОД на МВР и РП - Варна, както и амбулаторните листи за извършен преглед на майката. Независимо от горното, въз основа на съвкупна преценка и всестранен анализ на целия събран по делото доказателствен материал, въззивният съд е направил извод, че към настоящия момент развитието на заболяването на ответника не е в степен, която да го поставя в пълна невъзможност да разбира и контролира действията си, както и да се грижи за своите интереси, съответно поведението му да представлява непосредствена опасност за околните. Той е ориентиран и може сам да се справя с ежедневните си нужди, има адекватна представа за здравословното си състояние и за защитата на интересите си, израз на което е ангажирането на адвокат по делото за делба и за настоящото производство, изразява желание за полагане на труд, какъвто би могъл да полага, отчитайки отразеното в решението на ТЕЛК. В същото време, видно от последната епикриза, съдът е приел, че психотичната симптоматика е овладяна, с нисък риск за агресивност, потвърдена е манифестираната критичност към заболяването и осъзната необходимост от прием на лекарства. Последното се потвърждавало и от дадените пред въззивния съд обяснения от ответника, а към настоящия момент не се наблюдават налудни мисли за отношение спрямо майката, а и данни за такива да са проявявани към нея въобще няма, или към трети лица, за свръхценни идеи или друго засягане на ориентацията. В заключение, въззивният съд е приел, че така установеното актуално психично състояние на ответника корелира на направените от вещото лице констатации за установения към датата на освидетелстването здравословен статус и степента на засягане на интелектуалните и волеви възможности на ответника в резултат на заболяването му, поради което целта на института на запрещението в случая адекватно би се постигнала чрез поставянето на ответника под ограничено запрещение. Пълното ограничаване на дееспособността му не би било в негов интерес, тъй като това би довело до значително ограничаване на възможностите му за социална интеграция и полагане на труд, както и е предпоставка за извеждане от сегашната му среда без значение на волята му и независимо от актуалното му психично състояние. В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на решението, като се иска отмяната му и уважаване на предявения иск за поставяне на М. Ж. М. под пълно запрещение, евентуално връщане на делото за разглеждане от друг съдебен състав. В представения като приложение към касационната жалба документ, озаглавен "касационни основания", както и в представеното в изпълнение на указанията на въззивния съд, администриращ касационната жалба, допълнение от 30.01.2026 г. се сочи, че въззивният съд се е произнесъл в противочерие с практиката на ВКС, без обаче да е формулиран конкретен правен въпрос. Ответната страна М. Ж. М., чрез адв. Р. Д., в писмен отговор изразява становище, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, респ. за неоснователност на жалбата. От Прокуратурата на Република България не е постъпил писмен отговор на касационната жалба. Върховният касационен съд, състав на III г.о. намира, че не са налице поддържаните от касатора предпоставки за допускане на касационното обжалване. Не е налице соченото от касатора основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като касаторът не е формулирал въпрос с предвиденото в процесуалния закон значение, а е бил длъжен да формулира ясен и конкретен въпрос. Съгласно приетото в т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС формулираният от касатора въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване, са различни от общите основанията за неправилност на въззивното решение /чл. 281, т. 3 ГПК/. В случая в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не е направен и опит да се формулира правен въпрос с предвиденото в процесуалния закон съдържание. Поддържат се оплаквания за допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон. Тези съображения обаче представляват касационни основания и не могат да обосноват допускане на касационно обжалване, доколкото във фазата по селекция на касационно обжалване ВКС не се произнася относно неправилността на въззивното решение. Проверка за законосъобразност на обжалвания съдебен акт може да се извърши едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба /чл. 290, ал. 1 ГПК/. Липсата на поставен въпрос с предвиденото в процесуалния закон съдържание е достатъчна да обуслови крайния извод за недопускане на касационно обжалване, без да се разглежда наличието на допълнителни предпоставки. Предвид изложените съображения не е налице основание за допускане на касационна проверка решението. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК, вр. чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата, вр. с чл. 9, ал. 3 от Наредба № 1/2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа касаторът Г. Ж. Д. следва да заплати на адв. Р. Д. от АК-Варна адвокатско възнаграждение в размер на 383.47 евро. Воден от горното, ВКС, състав на Трето Гражданско отделение