Определение № 6003 от 22.12.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3573/2025 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Община Пазарджик, представлявана от кмета П. К., подадена чрез процесуален представител юрисконсулт П. В. против решение № 283/25.06.2025г., постановено по в.гр.д. № 405/2025г. по описа на Окръжен съд – Пазарджик, поправено с решение № 286/27.06.2025г. С обжалваното въззивно решение е потвърдено първоинстанционно решение № 322/25.03.2025г. постановено по гр.д. № 4833/2024г. по описа на Районен съд – Пазарджик, с което на основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 вр. чл. 225, ал. 1 от КТ по предявените от Т. Р. П., с ЕГН [ЕГН] против Община Пазарджик е признато, че уволнението на Т. Р. П. извършено със Заповед № 200/08.11.2024г., издадена от кмета на Община Пазарджик П. К. на основание чл. 328, ал. 1, т. 5 от КТ – поради липса на качества на работника или служителя за ефективно изпълнение на работата, е незаконосъобразно и същото е отменено, като ищцата е възстановена на заеманата преди уволнението длъжност „детегледач“ в Община Пазарджик, Дирекция „Социални дейности и здравеопазване“, ЦНСТДБУ [населено място], като работодателят е осъден да заплати на работника сумата от 6319.30 лева, представляваща обезщетение за оставяне без работа в резултат на незаконното уволнение за периода от 08.11.2024г. до 13.03.2025г. В жалбата се поддържат касационни основания за неправилност на обжалваното решение поради нарушениe на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, с оглед на което е отправено искане да бъде допуснато до касационно обжалване и предявените искови претенции да бъдат отхвърлени. Касационният жалбоподател поддържа, че при постановяване на обжалвания акт въззивният съд не е разгледал в съвкупност всички събрани по делото доказателства и съдът не е обсъдил наведените от Община Пазарджик възражения срещу исковете; не е съобразил основните задължения на длъжността „детегледач“, като не е допуснал до събиране поисканите от ответника по реда на чл. 192 от ГПК писмени доказателства, които биха установили дали ищцата е извършвала и какви дейности като детегледачка за децата в центъра за времето от м. ноември 2023г. до 08.11.2024г.; не е обсъдил доводите, че детето Н. В. А., пребивавал в Центъра за настаняване от семеен тип - [населено място] и който е навършил 18 години и напуснал през м. май 2024г. трудно чете. В писмен отговор на касационната жалба ответникът по касация Т. Р. П., чрез процесуален представител адв. С. А. изразява становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване. Оспорва касационната жалба като неоснователна. Поддържа, че въззивното решение е постановено в съответствие с доказателствата по делото и при правилно прилагане на материалния и процесуален закон. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 от ГПК, от процесуално легитимирана страна – ответник по делото с правен интерес от обжалване срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и отговаря на съдържателните изисквания на чл. 284 от ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 от ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК. За да пристъпи към разглеждане на заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Трето гражданско отделение, съобрази следното: Въззивният съд приел за установени следните факти: страните са били обвързани от валидно трудово правоотношение, възникнало на основание трудов договор № 175/14.12.2021г., по силата на който ищцата е заемала длъжността „детегледач“ в Община Пазарджик, Дирекция „Социални дейности и здравеопазване“, ЦНСТДБУ - [населено място], за неопределено време и при пълно работно време – 8 часа и уговорено трудово възнаграждение в размер на 1120 лева. Съгласно длъжностни характеристики за длъжността „детегледач“ в Център за настаняване от семеен тип, връчени на ищцата съответно на 15.12.2021г. и на 03.07.2023г. с идентично съдържание, детегледачът отговаря за опазване живота и здравето на децата и взема мерки за тяхното лечение при заболяване или инцидент, стимулира и отговаря за тяхното психическо, интелектуално, емоционално и поведенческо развитие и предприема действия за справяне с трудностите и проблемите, които ги съпътстват; служителят е длъжен да не оставя децата без надзор и грижа, отговаря за опазване на професионалната тайна спрямо потребителя; спазва етичния кодекс за работа с деца; уважава потребителя и колегите и т.н. Качествата, които се изискват съгласно длъжностната характеристика за заемането на длъжността „детегледач“, са завършено средно образование; умение за самостоятелна работа и работа в екип; умение за планиране; умение за писмено изразяване на професионални становища; комуникативност и инициативност; желание за професионално развитие; осъвременяване на знанията относно законодателството, свързано със закрила на детето; умения за водене на преговори; да приема и споделя ценностите на провеждане на реформи в областта на грижите за децата; социална компетентност; помагащи нагласи /автентичност, приемане, овластяване, уважение и зачитане на достойнството на децата/, съпричастност към техните проблеми, дискретност, толерантност и убедителност. Със заповед № 200/08.11.2024г. на кмета на Община Пазарджик, правоотношението на ищцата е прекратено на основание чл. 328, ал. 1, т. 5, вр. чл. 326, ал. 2 от КТ, считано от 08.11.2024г., а като причина за прекратяването му е посочена липса на качества на работника или служителя за ефективно изпълнение на работата. Връчена е на ищцата на 08.11.2024г. при отказ, удостоверен с подписите на двама свидетели – Д. С. В. и Д. Н. С.. От показанията на свидетеля М. Д. /управител на ЦНСТДМБУ - [населено място] и пряк ръководител на ищцата/ приел за установено, че ищцата е отговорен, съвестен, изпълняващ качествено служебните си задължения служител. Работи в ЦНСТ от 2021г. и до момента, не е получавала забележки във връзка с работата си. Не са констатирани качества, които да й липсват, за да заема длъжността. При атестацията всяка година е получавала висока оценка, защото отговаря на всички изисквания за заемане на длъжността. Конкретно с детето Н. ищцата е била в много добри отношения, детето не се е оплаквало от нея. Съобразно показанията на свидетеля Б. В. /на длъжност „огняр поддръжка“ в ЦНСТ - [населено място]/ за установено приел, че ищцата добре се справя с работата и всички деца много я харесват. Не е имало конфликтни ситуации между ищцата и децата, нито между нея и колеги. На свидетеля не е известно да е установявано липса на качества у ищцата да изпълнява работата си. В исковата молба уволнението е било оспорено с доводи за немотивираност на заповедта – липса на конкретизация на причините за прекратяване на трудовия договор и за неспазено изискване за отправяне на писмено предизвестие по чл. 326, ал. 2 от КТ. При установените факти в рамките на предмета на спора, от правна страна въззивният съд е приел, че оспорената заповед е незаконосъобразна като немотивирана. Изложил е, че в заповедта не е посочена фактическата причина за прекратяване на трудовия договор – кои знания, умения или навици липсват на ищцата за изпълнение на заеманата от нея длъжност, нито е посочено в какво се състои трайното неефективно изпълнение на работата и по какъв начин тя се е справяла с възложената й работа, което е в пряко противоречие със задължителното тълкуване на закона съгласно т. 3 на ТР № 4/2021г. по тълк.д. № 4/2017г. на ВКС, ОСГК. Изтъкнал, че за да се осигури ефективното право на защита на уволнения работник/служител, работодателят е длъжен да посочи качествата, които му липсват за изпълнение на заеманата длъжност. В конкретния случай качествата, необходими за заемането на длъжността „детегледач“ съобразил, че са посочени в приети по делото длъжностни характеристики, но при липса на фактически обстоятелства, посочени в уволнителната заповед обосновал, че съдът не може да извърши ефективна преценка за правилността на твърдението на работодателя, че ищцата не притежава необходимите професионални качества или знания, за да заема тази длъжност. Твърдението, че детето Н. трудно чете включително след навършване на пълнолетие, който факт според ответника сочи на некачествено изпълнение на трудовите задължения на ищцата да стимулира и отговаря за интелектуалното развитие на това дете, възложено й с длъжностната характеристика обосновал, че е заявено за пръв път с въззивната жалба против първоинстационното решение и по същество представлява допълване мотивите на уволнителната заповед в хода на висящото съдебно производство, което е недопустимо съгласно нормите на материалния и процесуалния закон и поради това не следва да бъде обсъждано. Посочил е, че искането на ответника за събиране на писмени доказателства, намиращи се у трето лице и представляващи дневници, журнали и др. документи, отразяващи работата на служителите в ЦНСТ - [населено място], не е възпроизведено във въззивната му жалба. Така обосновал извод за незаконност на оспореното уволнение, както и за основателност на обусловените искове, в който смисъл постановил и крайния си акт. Касаторът Община Пазарджик обосновава наличие на специална предпоставка за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК – поради противоречие на обжалваното решение с т. 4 от Постановление № 7 от 27.11.1965г. на Пленума на Върховния съд. Поставя в тази връзка като значими следните въпроси: 1/ Длъжен ли е въззивният съд да обсъди възражението, направено с въззивната жалба относно съществено процесуално нарушение, допуснато от първоинстанционния съд, изразяващо се в недопускане на поискани писмени доказателства по реда на чл. 192 от ГПК? 2/ Налице ли е преклузия на искане на ответната страна за представяне на писмени доказателства, намиращи се в неучастващо в делото лице, ако искането по чл. 192 от ГПК е направено в писмена молба в първото по делото съдебно заседание? Поддържа на следващо място, че решението е очевидно неправилно – основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. В тази връзка поставя следните въпроси: 3/ Достатъчно ли е работодателят да констатира липсата на ефект, на резултат от работата на работника или служителя, за да може да прекрати трудовото правоотношение по чл. 328, ал. 1, т. 5 от КТ?; 4/ Как следва в нематериалната, непроизводствената сфера да бъде установена липсата на резултати от работата на работника или служителя, за да може работодателят да прекрати трудовото правоотношение по чл. 328, ал. 1, т. 5 от КТ? За да се произнесе по твърдението за наличие на приложно поле на касационния контрол в хипотезата на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК, съдът съобрази следното: Очевидната неправилност на въззивното решение е обоснована в изложението с доводи за явна липса на резултати и ефект от работата на ищцата като детегледач по отглеждането и развитието на детето Н. А., напуснал центъра за настаняване поради навършване на пълнолетие през м. май 2024г., което не може да чете, който факт според касатора е показателен, че ищцата не е изпълнявала ефективно своите задължения. Във връзка с този довод, касационният жалбоподател поставя материалноправни въпроси, които обобщено се свеждат до това кога е налице основанието за прекратяване на трудовия договор от работодателя с предизвестие по чл. 328, ал. 1, т. 5 от КТ – при липса на качества на работника или служителя за ефективно изпълнение на работата. Изтъкнатите от касатора доводи, с които е обосновано приложно поле на касационното обжалване в хипотеза на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК – очевидна неправилност, по правната си същност представляват основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК – неправилност поради необоснованост на решението. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК и според разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010г. по тълк.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС основанията за допускане на касационно обжалване са различни от касационните основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 от ГПК. Съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК въззивното решение се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност, което основание е самостоятелно и независимо от правните въпроси по чл. 280, ал. 1 от ГПК и което като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до явна неправилност на съдебния акт. Тези пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. Ако такова разграничение между уреденото в закона специално основание за допускане на обжалването и касационното основание за неправилност на въззивното решение не съществуваше, то двете основания не биха били уредени в закона поотделно. Съдебната практика приема, че очевидната неправилност като основание за допускане на касационно обжалване, обхваща случаите на прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. А всичко, което предпоставя допълнителна проверка и анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание, е относимо към преценката за неправилност по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК. Настоящият състав на ВКС приема, че обоснованата в случая от касатора "очевидната неправилност" не кореспондира с основанието, което законът урежда в чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. Поддържаното от него становище е оплакване, съставляващо касационно основание по чл. 281, т. 3 от ГПК. Разглеждането на конкретните оплаквания предполага преценка на събраните по делото доказателства и проверка дали правилно е бил приложен процесуалният и материалният закон, т.е. насочва към обсъждане по същество на касационната жалба, а оттук и на правилността на обжалваното решение. Правилността на въззивното решение е предмет на проверка в производство по чл. 290 от ГПК, което се развива само ако бъде допуснато касационно обжалване и е извън предмета на производството по чл. 288 вр. чл. 280 от ГПК. В рамките на последното обсъждането на спора по същество е недопустимо. При извършената от съда служебна проверка не се констатира възможност някои от изводите на Окръжен съд – Пазарджик да са очевидно неправилни. Първите два процесуалноправни въпроси от изложението са поставени във връзка с оплакването на касатора за допуснато от въззивния съд нарушение на чл. 266, ал. 3 от ГПК – при позоваване на допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение по непреклудирано искане за задължаване на трето неучастващо по делото лице да представи намиращ се у него документ, въззивният съд не е допуснал доказателствено искане по чл. 192 от ГПК – за представяне на документи от Центъра за настаняване от семеен тип, отразяващи факти и обстоятелства относно децата и работата на детегледачките с тях. Разгледани на тази плоскост, въпросите са извън предмета на спора и не са обусловили решаващата правна воля на въззивния съд, нито резултата по делото. Изрично в мотивите на обжалваното решение Окръжен съд – Пазарджик е посочил, че във въззивната жалба не е обективирано доказателствено искане за събиране на нови доказателства по смисъла на чл. 266 от ГПК пред въззивната инстанция независимо от позоваването на въззивника на допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение с недопускане на искането по чл. 192 от ГПК. При липса на направено от страната доказателствено искане, въззивният съд не може да събере доказателствата по реда на чл. 192 от ГПК служебно. Това разрешение на въззивния съд е в съответствие с практиката на ВКС /решение № 7/29.01.2021г. по т.д. № 94/2020г., II ТО; решение № 135/16.06.2015г. по гр.д. № 6627/2014г., III ГО; решение № 7/27.01.2015г. по гр.д. № 2427/2014г., III ГО; решение № 18/04.03.2022г. по т.д. № 454/2021г., I ТО и др./. След като във въззивното производство жалбоподателят е разполагал с възможност на основание чл. 266, ал. 3 от ГПК да направи доказателствено искане, но не го е сторил, въззивният съд не е имал задължение служебно да събира доказателства. Решението не е немотивирано съгласно постановките в цитираното от касатора ППВС № 7 от 27.11.1965г. Ето защо по поставените въпроси не е налице общият селективен критерий за достъп до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК. По последните два въпроса, свеждащи се до това кога потестативното право на работодателя по чл. 328, ал. 1, т. 5 от КТ е упражнено законосъобразно, в мотивите към т. 3 от ТР № № 4/2021г. по тълк.д. № 4/2017г. на ВКС, ОСГК е разяснено, че фактическият състав на основанието включва: трайно неефективно изпълнение на работата във времево, количествено или качествено отношение, причинено от липсата на качества за изпълнение на работата. Липсващите качества означават фактическа липса на знания, умения и навици за изпълнение на работата. Законът не урежда съдържанието на заповедта, а формулираното основание за прекратяване на трудовия договор е общо оценъчно и неопределено понятие - „липсата на качества за изпълнение на работата“. Необходимостта работодателят да посочи фактическото основание за прекратяване на трудовия договор поради липса на качества се извлича от правилата за индивидуализация на волеизявлението, при отчитане значението на принципите за гарантиране и защита на правото на труд и законоустановеност на основанията за уволнение. Доколкото всяко отделно по вид неизпълнение, както и всяка отделна липса на знания, умения или навици, биха могли да станат причина за прекратяване на трудовия договор, то за да индивидуализира волеизявлението си при прекратяване на трудовия договор по чл. 328, ал. 1, т. 5 от КТ, работодателят следва да посочи фактическата причина за прекратяване на договора. Достатъчно е в писмената заповед да се изброят кои знания, умения или навици липсват или да се посочи в какво се състои трайното неефективно изпълнение на работата /начинът по който работникът се справя с възложената работа/. В решението си въззивният съд е обосновал краен правен извод за незаконосъобразност на заповедта за прекратяване на трудовия договор на ищцата поради непосочено от работодателя конкретно фактическо основание за уволнение в съдържанието на заповедта. При този решаващ извод, всички доводи на касационния жалбоподател изведени на плоскостта на твърдяно в хода на делото фактическо основание за уволнението и производни от него въпроси са ирелевантни за изхода на делото. Затова принципният отговор на поставените в изложението въпроси от касационната инстанция дори и относим към конкретното основание за уволнение, няма да се отрази на изхода по делото. Ето защо приложно поле на касационното обжалване на някое от основанията за допускане на касационно обжалване в хипотеза на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК по делото не обосновано от жалбоподателя и такова не може да се допусне. При служебно извършена проверка, настоящият съдебен състав намира, че не е налице и друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл. 280, ал. 2 от ГПК. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, с оглед отправеното искане и доказателствата по делото, на адв. С. А. следва да се определи възнаграждение за осъщественото процесуално представителство на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 и т. 3 от ЗА по отношение на Т. Р. П. – в размер на 500 лева, платими от касатора Община Пазарджик. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение