Определение № 50419 от 13.06.2023 г. на ВКС по т. д. № 1649/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Подадена е касационна жалба от Т. М. Н., чрез адв. Н. против решение № 40/23.03.2022 г. по в.гр.д.№ 23/2022 г. на Апелативен съд – Велико Търново в частта, с която е отменено решение № 260120/ 12.07.2021 г. по гр. дело № 552/ 2020 г. по описа на ОС – Русе в частта, с която „Дженерали застраховане“ АД е осъдено да заплати на касаторката застрахователно обезщетение за неимуществени вреди над 13100 лв. до 45 000 лв. и имуществени вреди над 320 лв. до 1 280 лв., претърпени вследствие на ПТП, причинено на 19.12.2019 г., и вместо него е постановено друго за отхвърляне на предявените от касаторката против „Дженерали застраховане“ АД искове за застрахователно обезщетение за неимуществени вреди над 13 100 лв. до 45 000 лв. и имуществени вреди над 320 лв. до 1 280 лв., претърпени вследствие на ПТП на 19.12.2019 г., ведно със законната лихва, считано от 19.02.2020 г. до окончателното изплащане. Подадена е и касационна жалба от „Дженерали застраховане“ АД против решение № 40/23.03.2022 г. по в.гр.д.№ 23/2022 г. на Апелативен съд – Велико Търново в частта, с която е потвърдено решение № 260120/ 12.07.2021 г. по гр. дело № 552/ 2020 г. по описа на ОС – Русе в частта за осъждане на застрахователя да заплати на Т. М. Н. сумата от 13 100 лв. за застрахователно обезщетение за неимуществени вреди и 320 лв. за застрахователно обезщетение за имуществени вреди претърпени вследствие на ПТП на 19.12.2019 г., ведно със законната лихва, считано от 19.02.2020 г. до окончателното изплащане. В касационните жалби се поддържат оплаквания за неправилност на въззивното решение в обжалваните части. Излагат се доводи за наличие на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Насрещните страни взаимно си оспорват подадените касационни жалби. Претендират присъждане на разноски. Третото лице – помагач на застрахователното дружество Д. Т. Т. не е подало писмен отговор. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационните жалби и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Кaсационните жалби са редовни - подадени от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговарят по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е констатирал, че на 19.12.2019 г. в [населено място] е настъпило ПТП с лек автомобил, управляван от третото лице – помагач, като автомобилът е претърпял самокатастрофа при челен сблъсък с бетонна колона. При инцидента е пострадала Т. Н. – пътник на задната седалка в лекия автомобил, вдясно от средата. Водачът е бил признат за виновен с влязла в сила присъда по НОХД № 129/ 2020 г. по описа на ОС – Русе, която е задължителна за гражданския съд на основание чл.300 ГПК. Приел е, че виновният водач е управлявал автомобила без да притежава правоспособност за това и под алкохолно опиянение с концентарция 2.44‰. За процесния автомобил е имало сключена с „Дженерали застраховане“ АД застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, пред което дружество на 19.02.2020 г. пострадалата е заявила застрахователна претенция. Застрахователят е определил и изплатил застрахователно обезщетение в размер на 4 400 лв. за претендираните от нея неимуществени вреди и 320 лв. за имуществените вреди. Въззивният съд е съобразил е, че към датата на ПТП ищцата е била на 17 г. Причинена й е била една сериозна травма, представляваща средна телесна повреда по смисъла на чл.129 ал.2 НК – счупване на дясна голямопищялна кост в средната трета с дислокация. Отчел е болничния престой, оперативните интервенции, които е претърпяла. Констатирал е, че лечението й е протекло без усложнения в рамките на нормалния възстановителен период от около 2 – 2,5 месеца. Независимо, че липсва заключение относно интензитета на търпените от ищцата болки и страдания е приел, че те са били с голяма интензивност непосредствено след инцидента и по време на болничното й лечение с извършване на операциите, както и впоследствие при раздвижването. Съобразил е заключението на вещото лице, че към датата на експертизата – 24.06.2021г. /година и половина след ПТП/ основният възстановителен процес е завършил при наличие на обичайните при подобни травми остатъчни субективни оплаквания от болки в дясната подбедрица при физическо натоварване и промяна в атмосферните условия. Преценил е и необходимостта от премахване на останалите метални тела, което е свързано с нова оперативна интервенция и период на постоперативно възстановяване в рамките на дни или седмици, като същевременно е отчел и соченото от вещото лице, че оперативната интервенция за изваждане на медуларния пирон е с голяма тежест, поради което е най-вероятно той да бъде оставен до живот, като поначало не може да се прогнозира дали премахването на остеосинтезата ще доведе до подобрение, тъй като резултатът бил строго индивидуален. Счел е, че по делото не са ангажирани доказателства, а липсват и твърдения за провеждана от ищцата рехабилитация и физиотерапия, насочени към подобряване на двигателната функция и намаляване на болковата симптоматика. Обсъдил е показанията на разпитаната свидетелка, за които е приел, че дават само най-обща представа и то само за проведеното лечение на пострадалата, но не и за субективните й възприятия и отражението на инцидента върху живота й. При липса на твърдения за обратното, въззивният съд е приел, че затрудненията в ежедневието й, негативните емоционални преживявания и засягането на социалния й живот са в степен, обичайна за млад човек, претърпял такова увреждане. Поради което е заключил, че обезщетение в размер на 35 000 лв. е годно да обезщети причинените на Т. Н. неимуществени вреди. Посочил е, че критерии за определяне на този размер са и лимитът на застрахователно покритие по чл.492 КЗ и средната работна заплата в страната по данни на НСИ за края на 2019 г. – 1300 лв. Окончателният размер на дължимото обезщетение е бил определен с оглед основателността на възражението на ответника за съпричиняване на вредоносния резултат от ищцата. За недоказано въззивният съд е счел възражението на застрохавателя, че пострадалата е приела да се вози в автомобил, управляван от неправоспособен водач. Според ВТАС при условията на възникнал скандал и агресивно поведение на виновния водач към нея и майка й, която е родителят с попечителско съдействие, не може да се приеме, че тя обективно като непълнолетна е разполагала с възможност свободно да реши да не се качи в автомобила. За основателно е било прието възражението на застрахователя за съпричиняване на вредоносния резултат от ищцата чрез непоставянето на обезопасителен колан. В тази насока съдът изцяло е кредитирал заключението на приетата СМЕ, като подробно аргументирано и компетентно дадено. Позовал се е на заключението на вещото лице, че фрактурата е от удар с или върху твърд предмет в предната повърхност на дясната подбедрица и би могла да се получи, единствено ако пострадалата е била без поставен колан, който да фиксира тялото й към седалката, и при действалите инерционни сили вследствие на челния удар тялото й се е преместило напред и нагоре и дясната й подбедрица се е ударила в задната част на предната дясна седалка на автомобила. Преценил е, че няма деформации в купето на автомобила, които са от естество да причинят на Т. Н. констатираната травма, а настъпването й е резултат от поведението й – пътуване без поставен обезопасителен колан, който е най-ефективен именно при челен удар като настоящия и намалява вероятността от съприкосновение на тялото с вътрешни елементи на купето. Предвид изложеното, съдът е определил принос на пострадалата от 50 %, което е обусловило редуциране на дължимото обезщетение за неимуществени вреди от 35 000 лв. на 17 500 лв. От този размер е било приспаднато изплатеното доброволно от застрахователя такова в размер на 4 400 лв., при което е останало да се дължи сумата 13 100 лв. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът Т. Н. формулира следните правни въпроси: 1/ Съобразено ли е присъденото от въззивния съд застрахователно обезщетение за претърпените от ищцата телесни увреждания със задължителната практика на ВКС относно размера на справедливото обезщетение за репарация на претърпените неимуществени вреди в хипотеза на предявен иск срещу застрахователя?; 2/ Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл.52 ЗЗД, и кои са критериите, които следва да бъдат съобразени при определяне на обезщетение за неимуществени вреди в хипотеза на предявен иск срещу застрахователя?; 3/Следва ли съдът да приложи разпоредбата на чл.51, ал.2 ЗЗД, респ. определеното застрахователно обезщетение да бъде намалено, ако не е налице противоправно поведение на пострадалия, което да се намира в пряка причинно-следствена връзка с настъпилия вредоносен резултат?; 4/ За да бъде намалено на основание чл.51, ал.2 ЗЗД дължимото застрахователно обезщетение, следва ли приносът на пострадалият да бъде надлежно релевиран от застрахователното дружество чрез защитно възражение пред първоинстанционния съд и да бъде доказан по категоричен начин при условията на пълно и главно доказване от страната, която го е въвела?; 5/Следва ли съдът единствено по вътрешно убеждение да редуцира на осн. чл.51, ал.2 ЗЗД присъденото обезщетение в случай, че по делото не са събрани доказателства за наличие на съпричиняване на вредоносния резултат?; 6/ В хипотезата на съпричиняване следва ли съдът да съпостави поведението на пострадалото лице с това на виновния водач, като ги сравни с оглед задълженията на всеки участник в ПТП по ЗДвП?; 7/ Как следва да се произнесе въззивния съд по отношение на самостоятелната оценка на събраните по делото доказателства и следва ли да ги изложи в собствени мотиви относно крайните изводи? Касаторката се позовава на допълнително основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК поради противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС, обективирана по първите два въпроса в ППВС №4/1968 г.; Решение №749/05.12.2008 г. по т.д. № 387/2008 г. на ВКС, II т.о.; Решение № 197/31.01.2017 г. по т.д. № 2250/2015 г. на ВКС, II т.о. и мн.др., а по останалите въпроси – в Решение № 157/11.02.2016 г. по т.д. № 3638/2014 г. на ВКС, I т.о.; Решение №169/02.10.2013 г. по т.д. № 1643/2013 г. на ВКС, II т.о.; Решение №206/12.03.2010 г. по т.д. № 35/2009 г. на ВКС, II т.о. и др. Настоящият състав на ВКС намира, че първи въпрос няма характер на правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, доколкото не изпълнява изискването към общото основание, тъй като предполага преценка по същество на събрани по делото доказателства и наведените доводи на страните. Втори въпрос макар и обуславящ правната воля на въззивния съд не се явява разрешен от последния в нарушение на задължителната практика на ВКС и сочената от касаторката по чл.290 ГПК. Предвид задължителната за съдилищата практика, обективирана в ППВС №4/68г., ППВС № 2/1984г., ППВС № 4/1961г. и ППВС № 5/1969г. понятието „справедливост” не е абстрактно понятие, а е свързано с преценка на обективно съществуващи конкретни обстоятелства. За да се определи размерът, съставляващ справедливо овъзмездяване на претърпените в резултат от деликта болки и страдания, е необходимо да се отчете действителният размер на моралните вреди, с оглед характера и тежестта на уврежданията, интензитетът и продължителността на болките, както и икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането. Именно икономическата конюнктура е в основата на нарастване на нивата на застрахователно покритие за неимуществени вреди, причинени от застрахования на трети лица. В разглеждания случай ВТАС, в съответствие с така посочената задължителна практика, е направил своята преценка за проявлението на различните релевантни обстоятелства, като отчитането им не е формално, а отделно е разгледал всяко едно от тях и е съобразил комплексното им отражение върху физическото и психическото здраве, емоционален и социален живот на касаторката. Групата въпроси по приложението на чл.51, ал.2 ГПК не изпълняват изискванията към общото условие по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не се явяват такива относно основните обуславящи крайното разрешение по спора правни изводи на съда, а изискват извършване на преценка по същество на спора, а именно: въпрос № 3 съдържа условие да липсва противопровно поведение на пострадалата, т.е. противно на приетото в мотивите на въззивния съд; въпроси № 4 и 5 въвеждат твърдение, че не е доказан приносът на пострадалата, което подлежи на проверка по същество на касационната жалба с оглед оплакванията за процесуални нарушения и необоснованост на въззивното решение. По отношение на последните два процесуалноправни въпроса не е налице противоречие с практиката на ВКС, тъй като ВТАС е изложил констатации в какво конкретно се изразява противоправното поведение на пострадалата и на виновния за ПТП водач, как точно липсата на поставен колан се е отразило на получената травма при конкретния механизъм на ПТП, в който участие има водачът на автомобила. Точният размер на определеното съпричиняване при така поставените правни въпроси сочи на оплакване за необоснованост на решението на ВТАС, което не може да бъде проверявано от касационната инстанция във фазата по чл.288 ГПК. Предвид изложеното настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение по касационната жалба на Т. Н.. По касационната жалба на застрахователното дружество: Първият правен въпрос относно за задължението на въззивния съд да обсъди всички доводи и доказателства и въпросите относно приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД са разрешени от ВТАС в съответствие с посочената в изложението практика на ВКС, обективирана в Решение № 331/04.07.2011 г. по гр.д. № 1649/2010г. на ВКС, IV г.о., Решение № 36/24.03.2014 г. по т.д. № 2366/2013 г. на ВКС, II т.о. и мн.др. Същите въпроси са поставени в контекста на довод, че не е било съобразено в достатъчна степен обстоятелството, че ищцата е била на 17 г. и 7 м. към датата на ПТП и е била според касатора напълно дееспособна да прецени способността на водача да управлява процесното МПС. Видно от мотивите на съдебния акт въззивната инстанция подробно е изследвала доказателствата във връзка със ситуацията по качването в колата на пострадалата и нейната майка, въпреки тяхната воля и предвид отношенията с водача на автомобила. Хипотетично формулираният въпрос относно приложението на чл.52 ЗЗД не отговаря на изискванията към общото основание по чл.280, ал.1 ГПК. Налага се извод за недопускане на касационно обжалване и по касационната жалба на „Дженерали застраховане“АД. Водим от горното, Върховният касационен съд