Определение № 60251 от 10.09.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1570/2021 г.

Производството по делото е по реда чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК и е образувано по повод на частна касационна жалба с вх. № 5100/30.03.2021 година, подадена от К. К. К., против определение № 638/02.03.2021 година на Софийския апелативен съд, постановено по ч. гр. д. № 237/2021 година. С обжалваното определение съставът на Софийския апелативен съд е потвърдил първоинстанционното определение № 266 179/14.12.2020 година на Софийски градски съд, гражданско отделение-брачни състави, ІІІ-ти брачен състав, постановено по гр. д. № 13 295/2020 година. С последното е върната подадената от К. искова молба с вх. № 297 924/03.12.2020 година, с която е предявен иск по чл. 67 от СК против Д. Б. Б. и малолетното дете К. К. К., действащо чрез своята майка и законна представителка Д. Б. Б., за унищожаване на припознаването, извършено със заявление за припознаване с вх. № 3-9400-9733/15.12.2014 година до Кмета на район „С.“ в [населено място], поради измама, а при евентуалност поради грешка, тъй е била подадена след изтичане на установения за това срок, като образуваното въз основа на нея съдебно производство е било прекратено. В частната си касационна жалба К. К. К. излага твърдения, че обжалваното определение е поставено в нарушение на материалния закон и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което е довело и до необоснованост на същото. Поискано е същото и потвърденото с него определение № 266 179/14.12.2020 година на Софийски градски съд, гражданско отделение-брачни състави, ІІІ-ти брачен състав, постановено по гр. д. № 13 295/2020 година да бъдат отменени и делото да бъде върнато на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК К. твърди, че са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК предпоставки за допускането на касационно обжалване на въззивното определение на Софийския апелативен съд. К. К. К. е уведомен за обжалваното определение на 22.03.2021 година, а частната му жалба срещу него е с вх. № 5100/30.03.2021 година, като е подадена по пощата преди тази дата. Поради това и с оглед разпоредбата на чл. 62, ал. 2 от ГПК е спазен предвидения от чл. чл. 275, ал. 1 от ГПК преклузивен срок за упражняване на правото на обжалване като жалбата на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: За да постанови определението си съставът на Софийския апелативен съд е приел, че съгласно разпоредбата на чл. 67 от СК правото на иск за унищожаване на припознаването принадлежало на припознаващия и можело да бъде упражнено в едногодишен срок от припознаването, когато се твърдяло, че то е извършено поради пороци във волята-грешка или измама. Този срок бил преклузивен и правното му действие настъпвало ex lege (автоматично) с изтичането му, с което се погасявало субективното право на лицето да търси защита чрез съд. Целта на законодателя била с въвеждането на срока по чл. 67 от СК да ограничи във времето състоянието на несигурност у едно лице относно неговия произход, чрез атакуване на веднъж признатия му такъв. Спазването на срока за предявяването на иска било процесуална предпоставка за допустимост, наличието на която следвало да бъде установено от съда, за да разгледал иска по същество. Съгласно чл. 130 от ГПК, когато констатирал, че предявеният иск е недопустим, съдът връщал исковата молба. В случая била налице предпоставката по чл. 130 от ГПК за връщане на исковата молба, тъй като предявеният иск за унищожаване на припознаването по чл. 67 от СК бил недопустим поради наличието на процесуална пречка за съществуването му-изтичането на предвидения преклузивен срок за предявяването на иска. Наред с това въззивният съд е посочил, че било неоснователно позоваването на К. К. К. на чл. 8 от КЗПЧОС. Съдебната практика на ВКС приемала, че правото на личен и семеен живот било установено в Конвенцията, поради което всяко лице, претендиращо да е носител на установено в чл. 8, § 1 от ЕКПЧ право, което не било осигурено и защитено от българското законодателство, можело да се позове пред българския съд директно на Конвенцията, за да получи защита. В случая на чл. 67 от СК правото на припозналия да оспори и поиска унищожаване на припознаването поради грешка или измама било признато от националния законодател, но упражняването му било ограничено със срок, който бил установен и в защита на законните права и интереси на детето, както и с грижа за неговото лично положение. Това законодателно разрешение било в съответствие с чл. 3 от Конвенцията за правата на детето, според който висшите интереси на детето са първостепенни съображения във всички действия, отнасящи се до децата, а държавата е длъжна да осигури тяхната закрила; с чл. 14 от КРБ, според който децата са под закрила на държавата и обществото и със ЗЗД, чиито основен принцип бил да осигури най-добрия интерес на детето (чл. 3, т. 3). Последният като понятие бил дефиниран в § 1, т. 5 от ДР от този закон и се изразявал в преценка освен на желанията и чувствата на детето, на потребностите му, неговите характеристики и способностите на родителите да се грижат за него, също така и в преценка на опасността или вредата, която имало вероятност да бъде причинена на детето и последиците, които биха настъпили за него при промяна на обстоятелствата (последните две-пряко относими към унищожаване на припознаването от лице, което в продължение на години от живота си детето било свикнало да разпознава като свой баща). Посочените законодателни принципи щели да бъдат нарушени и интересът на детето-застрашен, в случай, че бъдело допуснато припознаването да бъде унищожено безсрочно във времето. Във връзка с изложените от въззивният съд мотиви, в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, К. К. К. е формулирал правния въпрос относно правото на зачитане на личния и семейния живот, установено в чл. 8, § 1 от ЕКЗПЧОС и възможността всяко лице, претендиращо да е носител на установено в чл. 8, § 1 от Конвенцията право, което не е осигурено и защитено от националното законодателство да получи защита директно на основание Конвенцията. По този въпрос следва да се има предвид, че е формирана съдебна практика, намерила израз в определение № 341/02.10.2017 година, постановено по ч. гр. д. № 3310/2017 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о., определение № 232/28.05.2018 година, постановено по ч. гр. д. № 1781/2018 година и определение № 292/28.06.2019 година, постановено по ч. гр. д. № 1634/2019 година, двете по описа на ВКС, ГК, ІV г. о., всичките постановени по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК, съгласно която липсата на законодателна уредба и на осигурена адекватна защита на установено в ЕКЗПЧОС право не води до неговото отпадане като се признава правото на лицето да иска защита на твърдяното от него право пред българския съд позовавайки се на разпоредбите на Конвенцията. В този случай всяко едно лице може да се позове пред националния съд на установено с Конвенцията право и съдът ще следва да я приложи. Същевременно чл. 5, ал. 4 от КРБ Конвенцията е част от вътрешното право и има предимство пред нормите от вътрешното право, които и противоречат. Гарантирането на установените в Конвенцията права и свободи е предоставена на националните органи на договарящите държави, които разполагат със известна свобода, как да направят това, като изискването на чл. 13 от Конвенцията е предоставените от държавите вътрешноправни средства за защита да са ефикасни, т. е. ясни, достъпни и да могат реално да осигурят защитата на правата, Неосигуряването на това изискване води до нарушение на посочения текст на Конвенцията. Всеки който търси защита на установено от Конвенцията право, чрез установено от държавата средство за вътрешноправна защита, може да твърди, че това средство или установените за него ограничения, не съответстват точно на установените от Конвенцията и от решенията на ЕСПЧ по прилагането й стандарти и да поиска от съда да съобрази решението си с тях. В този случай съдът ще трябва да извърши преценка на посоченото твърдение и ако установи, че е така да допусне корективно тълкуване на установеното от вътрешния законодател правило или наложените ограничения на правото, като приложи същите съобразно установените от Конвенцията стандарти. От значение при тази преценка е обстоятелството дали с решения на ЕСПЧ са констатирани нарушения на Конвенцията в идентични или сходни случаи. Констатирането на такова нарушение не е задължително за националния съд за да предприеме действия за съответствие на вътрешноправното средство за защита в съответствие с Конвенцията, но наличието на такова го задължава да тълкува това средство по такъв начин, че да го съобрази с даденото с решението за установяване на нарушението тълкуване на Конвенцията-чл. 303, ал. 1, т. 7 от ГПК. В случая К. К. К. твърди, че в случая въззивният съд не се е съобразил с решение на ЕСПЧ от 05.04.2018 година по делото Докторов срещу България, с което е прието, че е налице нарушение на чл. 8 от Конвенцията. С това решение е бил разглеждан спор във връзка с невъзможността на жалбоподателя да оспори установената в СК презумпция за бащинство за бащинство на деца родени по време на брака или преди изтичането на триста дни от неговото прекратяване, поради това, че е пропуснал установения от закона срок, в който е можел да направи това-едногодишен от раждането. Прието е, че поначало установяването на срок за оспорване на произхода на детето от родител само по себе си може да се счита за обосновано с оглед на правата сигурност и интересите на детето. След изтичането на срока за предявяването на иска по-голяма тежест се придава на интересите на детето, отколкото на интереса на родителя да оспори бащинството. Същевременно обаче е прието, че установяването на негъвкав срок-до изтичането на една година от раждането на детето, с който се погасява всякаква възможност за оспорване, не представлява пропорционално ограничение на правото на оспорване, тъй като не държи сметка за това кога родителят е узнал за обстоятелствата даващи му право да оспорват произхода или се е снабдил с доказателства за тяхното съществуване. Такъв срок представлява пропорционално ограничение, съответно на преследваните с него цели, само в случаите, когато родителят още от самото начало е знаел за фактите и обстоятелствата, даващи му възможност да оспорва произхода, но поради причини, които не са свързани със закона, не е предприел никакви стъпки за оспорването в установения от закона срок. В останалите случаи-когато родителят е узнал за обстоятелствата даващи му право да оспорват произхода или се е снабдил с доказателства за тяхното съществуване, но не е могъл да направи това поради изтичането на установения от закона срок е признато нарушение на чл. 8 от Конвенцията. (решение от 09.06.2006 година по делото Talvi v. Turkey, решение от 12.01.2006 година по делото Mizzi v. Malta, решение от 01.01.2007 година по делото Paulik v. Slovakia, решение от 24.02.2006 година по делото Shofman v. Russia, решение от 27.10.1994 година по делото Kroon and others v. Nederland, решение от 20.12.2007 година по делото Финикариду срещу Кипър, решение от 07.03.2017 година R. L. and others v. Denmark) Исковете за оспорване на произход по начало се отнасят към категорията личен живот по смисъла на чл. 8, § 1 от Конвенцията, а в определени случаи и към категорията семеен живот по смисъла на същата разпоредба. В случая предмет на производството е иск за унищожаване на припознаване поради което случаят попада в хипотезата на чл. 8 от Конвенцията. Унищожаването на припознаването е поискано поради това, че е извършено при измама, а евентуално е поискано унищожаването му и поради грешка. Изложени са твърдения, че ищецът К. К. К. е узнал за фактите и обстоятелствата, даващи му възможност да иска унищожаването и се е снабдил с тях след изтичането на предвидения в чл. 67 от СК едногодишен срок за предявяването на иска, считано от датата на припознаването. Между хипотезата на унищожаване на припознаването поради измама по чл. 67 от СК и оспорването на бащинството, установено от презумпцията по чл. 61, ал. 1 от СК, по реда на чл. 62, ал. 1 от СК (в редакцията преди изменението й със ЗИДСК, обнародван в ДВ бр. 103/04.12.2020 година) съществуват сходства. И в двата случая правото на оспорване възниква от момента на факта водещ до установяване на произхода-от извършването на припознаването, съответно от узнаване на раждането, като срокът за предявяването на двата иска е едногодишен от посочения факт и изтичането му погасява всякаква възможност за оспорване. Същевременно и по двата иска се установява дали съпругът, съответно припозналият е биологичен баща на роденото по време на брака или преди изтичане на триста дни от прекратяването му, съответно припознатото дете-т. 5 от ППВС № 5/21.02.1978 година. Това сходство прави възможно приложението на даденото с решение на ЕСПЧ от 05.04.2018 година по делото Докторов срещу България тълкуване на Конвенцията тълкуван в настоящия случай. Обстоятелството, че с оглед на това решение е изменена само разпоредбата на чл. 62, ал. 1 от СК (ЗИДСК, обнародван в ДВ бр. 103/04.12.2020 година) не води до друг извод, тъй като законодателят е целял само привеждането на конкретната разпоредба на СК в съответствие с решението на ЕСПЧ, като не е разглеждал останалите сходни хипотези, поради което не е имал предвид, че разпоредбата на чл. 67 от СК задължително следва да остане в редакцията, в която е. Предвид на това следва да бъде прието, че разпоредбата на чл. 67 от СК, в частта и относно измамата, подлежи на корективно тълкуване, като едногодишния срок следва да започне да тече от узнаване на обстоятелствата даващи възможност да се предяви иска, т. е. от узнаване на измамата, в какъвто смисъл е изменението на чл. 62, ал. 1 от СК. Последното следва да бъде доказано от ищеца искащ унищожаване на припознаването и подлежи на служебна проверка от страна на съда. В конкретния случай както първоинстанционният, така и въззивният съд са се произнесли по нередовна искова молба. Макар и в същата да е направено евентуално искане за унищожаване на припознаването поради грешка, в обстоятелствената част са изложени само твърдения за това, че майката на детето съзнателно е създала у К. погрешна представа, че той е биологическия баща на детето и е поддържала тази представа. Т. е. налице са твърдения за измама по смисъла на т. 5 от ППВС № 5/21.02.1978 година, които обосновават единствено иска по чл. 67, пр. 2 от СК и не могат да послужат като основание за два отделни иска за унищожаване на припознаването поради измама или грешка. По отношение на твърденията за измама исковата молба е неконкретизирана, като освен общите твърдения не са изложени такива, за това какви конкретно са били отношенията между ищеца и майката на детето, към момента на зачеването и раждането, с какви конкретно действия майката е създала в ищеца представата, че той е биологичен баща на детето и как е поддържала тази представа и към кой момент и как ищецът е узнал за измамата. Тези обстоятелства са от значение не само за основателността, така и за допустимостта на иска, поради което на ищеца е следвало да бъдат дадени указания за отстраняване на нередовностите на исковата молба и едва след това съдилищата са могли да се произнасят по отношение на допустимостта. С оглед на горното са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на определение № 638/02.03.2021 година на Софийския апелативен съд, постановено по ч. гр. д. № 237/2021 година, по подадената срещу него от К. К. К., частна касационна жалба с вх. № 5100/30.03.2021 година и такова трябва да се допусне. Обжалваното определение и потвърденото с него определение № 266 179/14.12.2020 година на Софийски градски съд, гражданско отделение-брачни състави, ІІІ-ти брачен състав, постановено по гр. д. № 13 295/2020 година трябва да бъдат отменени и делото да се върне на Софийски градски съд за предприемане на по-нататъшни съдопроизводствени действия, като първоначално се предприемат действия за отстраняване на нередовностите на исковата молба, като на К. К. К. се укаже да посочи какви конкретно са били отношенията между него и майката на детето, към момента на зачеването и раждането, с какви конкретно действия майката е създала в него представата, че той е биологичен баща на детето и как е поддържала тази представа и към кой момент и как е узнал за измамата По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение