Определение № 2252 от 13.08.2024 г. на ВКС по т. д. № 544/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Хийт Протекшън“ ЕООД, [населено място] против решение № 401 от 27.11.2023 г. по в. т. д. № 418/2023 г. на Пловдивски апелативен съд, с което, след отмяна на решение № 257 от 18.06.2020 г. по т. д. № 324/2018 г. на Пловдивски окръжен съд, е уважен предявеният от Едноличен търговец „Рено Молоку“, [населено място], Република Косово срещу дружеството-касатор положителен установителен иск с правно основание чл. 422 ГПК за признаване съществуването на вземане в размер на сумата 150 000 евро, произтичащо от запис на заповед от 20.03.2017 г., предявен за плащане на 24.03.2017 г., с присъждане на законна лихва върху тази сума, считано от 15.03.2018 г. до окончателното й изплащане, за която сума са издадени заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист по ч. гр. д. № 4314/2018 г. на Пловдивски районен съд. В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е неправилно на всички предвидени в чл. 281, т. 3 ГПК основания. Изразено е несъгласие с извода на въззивния съд, че датата на издаване на процесния запис на заповед е достоверна и следователно същият е подписан от лице, което към този момент е представлявало дружеството-издател на ценната книга и е могло да ангажира правната му сфера. Според касатора, този извод е необоснован, тъй като е формиран въз основа единствено на частен диспозитивен документ, подписан от лицето М. Л. (мажоритарен собственик на дяловете от капитала на дружеството, а понастоящем негов едноличен собственик и управител), наречен „декларация“, в който няма посочена дата на съставяне, а, отделно от това, съдържа техническо въздействие (забелване с коректор на буквата „Е“ от правно организационната форма на дружеството „ЕООД“) и при твърдяна от самия ищец „неточност“ на превода на документа от немски език – доводи, по които липсва произнасяне в атакуваното решение. В касационната жалба е релевирано оплакване и във връзка с преценката на решаващия състав, че по делото не е заявено своевременно възражение за липса на конкретно посочен падеж в записа на заповед, с твърдението, че това възражение се включва в направеното от страна на дружеството цялостно оспорване на съдържанието на ценната книга, касаещо всички нейни реквизити. Подробни съображения са изложени и във връзка с оплакването, че въззивният съд не се е произнесъл по част от доводите и възраженията във въззивната жалба, в т. ч. и относно наличието на каузално правоотношение между страните, по повод на което е издаден записът на заповед. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, като обосноваващи допускане на касационното обжалване, са поставени въпросите: „ 1. Задължен ли е въззивният съд, като инстанция по съществото на спора, да обсъди всички доводи и възражения на страните, да анализира всички доказателства по делото и да посочи на кои от тях дава вяра, кои не кредитира и защо и да постанови решението си след съвкупната им преценка; 2. Възможно ли е частен документ, който е оспорен като съдържание, върху който са видими действия по поправяне на неговото съдържание и е налице признание от страната, че преводът на документа е неточен, да бъде ценен като основно доказателство, установяващо факти, чрез изявлението, което съдържа в себе си; 3. Допустимо ли е съдът да приеме за истински частен диспозитивен документ, чието съдържание е оспорено, като ползващата се страна не е извършила доказване на това съдържание; Допустимо ли е датата на записа на заповед да се удостовери с частен диспозитивен документ, за който документ не е установено кога точно е съставен; 4. Действителен ли е запис на заповед, на който датата и мястото му на съставяне не са част от изявлението на страните, поради което не са задължителен елемент от съдържанието на документа; 5. Следва ли в спорно исково производство при оспорено по своята валидност вземане, основаващо се на запис на заповед, страната, определяща себе си като кредитор на вземането, да установява не само авторството и валидността на издадения в нейна полза запис на заповед, но и да очертае, респ. да твърди и доказва наличието на каузално правоотношение между страните по менителничната сделка“. По отношение на въпросите по т. 1 - т. 4 се поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с позоваване съответно на: Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 140 от 08.03.2021 г. по т. д. № 2601/2019 г. на I т. о., решение № 22 от 02.07.2019 г. по т. д. № 587/2018 г. на I т. о. и др. (за първия въпрос); решение № 84 от 03.06.2013 г. по т. д. № 1300/2011 г. на II т. о. и решение № 47 от 18.07.2013 г. по т. д. № 1021/2011 г. на I т. о. (за втория въпрос); решение № 57 от 29.04.2013 г. по гр. д. № 354/2012 г. на IV г. о., решение № 748 от 17.02.2011 г. по гр. д. № 801/2009 г. на IV г. о., решение № 261 от 22.01.2014 г. по гр. д. № 2354/2013 г. на III г. о., решение № 213 от 15.01.2018 г. по гр. д. № 856/2017 г. на III г. о. и решение № 261 от 22.01.2014 г. по гр. д. № 2354/2013 г. на III г. о., решение № 88 от 23.04.2014 г. по гр. д. № 4766/2013 г. на III г. о. (за въпросите по т. 3); решение № 88 от 27.05.2013 г. по т. д. № 374/2012 г. на II т. о., решение № 71 от 03.07.2012 г. по т. д. № 444/2011 г. на II т. о., решение № 527 от 15.03.2012 г. по гр. д. № 943/2010 г. на IV г. о. и решение № 77 от 14.08.2015 г. по т. д. № 1156/2014 г. на I т. о. (за четвъртия въпрос). По отношение на въпрос № 5 се поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Освен това, допускането на касационното обжалване се поддържа и на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – поради очевидна неправилност на въззивното решение, аргументирана с твърдението за „тежко нарушение на процесуалното задължение на въззивния съд да изложи мотиви, съобразени с изискванията на чл. 236, ал. 2 ГПК“, както и с противоречие с нормата на чл. 535 ТЗ на приетото от съда, че датата и мястото на съставяне на документа не са част от изявлението на страните. Ответникът по касация – Едноличен търговец „Рено Молоку“, [населено място], Република Косово – заявява становище за недопускане на касационното обжалване поради отсъствие на предвидените в чл. 280 ГПК предпоставки, респ. за неоснователност на касационната жалба, по съображения, изложени в писмен отговор от 21.02.2024 г. Претендира присъждане на разноски. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и заявените от страните становища, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. За да отмени първоинстанционното решение и да уважи предявения от Едноличен търговец „Рено Молоку“, [населено място], Република Косово срещу „Хийт Протекшън“ ЕООД, [населено място] положителен установителен иск с правно основание чл. 422 ГПК за признаване съществуването на вземане в размер на сумата 150 000 евро, произтичащо от запис на заповед от 20.03.2017 г., издаден от търговското дружество и предявен му за плащане на 24.03.2017 г., при новото разглеждане на делото по реда на чл. 294 ГПК, въззивният съд е приел за неоснователни всички заявени от издателя на ефекта възражения. Съобразявайки указанията в отменително решение № 50033 от 07.07.2023 г. по т. д. № 2586/2021 г. на ВКС, Търговска колегия, Първо отделение, решаващият състав се е произнесъл по всички доводи във въззивната жалба, свързани с приетата от първата инстанция недействителност на процесния запис на заповед. На първо място, въззивният съд е преценил, че менителничният ефект съдържа императивно установените в закона (чл. 535 ТЗ) реквизити, тъй като в него са посочени: датата на издаване – 20.03.2017 г., мястото на издаване – [населено място]; издателят – Г. И. Н., действащ в качеството на управител на „Хийт Протекшън“ ЕООД; поемането на безусловно и неотменимо задължение „срещу представянето на този запис на заповед” издателят да заплати сумата 150 000 евро (изписана цифрово и с думи) на поемателя Едноличен търговец „Рено Молоку“, [населено място], Република Косово, подпис на издателя, а освен това на гърба на документа е обективирано писмено изявление на Г. И. Н., действащ в качеството на управител на „Хийт Протекшън“ ЕООД, че записът на заповед е предявен на 24.03.2017 г. По отношение възражението за липса на конкретно посочен падеж, макар да е счел, че е заявено несвоевременно – в хода на първоинстанционното производство, а не в отговора на исковата и на допълнителната искова молба, съдебният състав е обсъдил същото, като го е преценил за неоснователно. Приел е, че употребеният израз „срещу представянето на този запис на заповед”, при липса на друг упоменат падеж, сочи на ясно определен падеж в смисъл „на предявяване“, т. е. по този начин падежът на менителницата е определен по реда на чл. 486, ал. 1, т. 1ТЗ. Същевременно е посочил, че ако изразът „срещу представянето“ не се възприеме като еднозначен с израза „на предявяване“ по смисъла на чл. 486, ал. 1, т. 1 ТЗ, изводът за редовност на менителничния ефект не би се променил, тъй като това би означавало непълнота на записа на заповед, без определен падеж, която непълнота в реквизитите обаче е преодолима чрез разпоредбата на чл. 536, ал. 2 ТЗ – запис на заповед, в който не е посочен падежът, се смята платим на предявяване, каквото предявяване в случая е осъществено на 24.03.2017 г. Като неоснователно е преценено и възражението за неистинност на записа на заповед поради неавтентичност и недостоверност на датата на издаването му. Автентичността на документа е счетена за установена по категоричен начин от заключението на вещото лице Саханджиев по допуснатата графологична експертиза, неоспорено от страните, съгласно което, положените в записа на заповед от 20.03.2017г. „подпис на издателя“ и „подпис на управителя“ са изпълнени от Г. Н.. По отношение оспорването на датата на документа, основаващо се на твърдение, че е издаден след като представителната власт на управителя Н. е била прекратена, въззивният съд, с оглед вписванията по партидата на „Хийт Протекшън“ ЕООД в Търговския регистър, е приел, че в периода, през който същият е упражнявал представителна власт за дружеството (16.03.2017г. - 02.08.2017г.), се включва и датата, посочена като дата на издаване на записа на заповед. Решаващият състав е споделил практиката на ВКС, обективирана в решение № 167 от 03.07.2018 г. по гр. д. № 4020/2017 г. на ВКС, IV г.о., и съобразно нея е приел, че доказателствената тежест за установяване датата на записа на заповед е на ищеца, доколкото той претендира изгодни за себе си правни последици от фактите, удостоверени в частния документ, като установяването на датата на съставянето му се извършва с всички допустими от закона доказателствени средства. Като доказателство в тази насока в случая е преценил представеният от ищеца документ на немски език, наименован „декларация“, с посочен автор М. Л. и положен подпис, с нотариално удостоверяване от 07.11.2019г., в който е отразено, че: М. О. А. Л., в качеството на собственик на капитала в „Хийт Протекшън“ ООД, дава изричното си съгласие и инструкции на управителя на дружеството – господин Г. Н., да издаде в полза на фирма ЕТ „Рено Молоку“, с посочени адрес на управление и име на законен представител, запис на заповед с дата на издаване и падеж на предявяване 20.03.2017г. за сумата 150 000 евро, като записът на заповед се издава, за да обезпечи неустойка за неизпълнение на доставка на авточасти по договор за доставка на авточасти. Съдът е отчел факта, че посочената декларация не носи дата на съставяне, но с оглед обстоятелството, че датата и мястото на съставянето не са задължителен елемент от съдържанието на частния документ (какъвто именно е и декларацията), тези елементи не се обхващат от формалната му доказателствена сила. Решаващият състав не е споделил извода на първостепенния съд, че с декларацията не е установена верността на посочената в записа на заповед дата на издаване, като е приел, че този извод е резултат от неправилно тълкуване на съдържанието на декларацията и от неправилна преценка на доказателствената й стойност. Съобразил е съществуващите две възможности: ако обективираното в документа изявление е дадено преди датата на съставяне на записа на заповед, към този момент М. О. А. Л. не е бил едноличен собственик на капитала и представляващ „Хийт Протекшън“ ООД, като какъвто е представен декларацията, а само съдружник в дружеството, който не е разполагал с представителна власт и ако, независимо че съдържанието й има характер на инструкции, същата е съставена след датата на подписване на ценната книга, то съдържащото се в нея изявление има характер на акт на потвърждаване на действието по издаване на записа на заповед. Съдебният състав обаче е счел за съществено това, че и в двата случая в текста на декларацията се съдържа изявление, сочещо на съществуващ в правния мир запис на заповед именно с дата 20.03.2017г. за сумата от 150 000евро, издаден от „Хийт Протекшън“ ООД, чрез законния му към този момент представител, в полза на ЕТ „Рено Молоку“, независимо от факта, дали авторът на тази декларация – Л., е разполагал с представителни функции да овластява/дава инструкции или да потвърждава извършени действия. В частта, съдържаща изявлението относно датата 20.03.2017г., документът е преценен като частен свидетелстващ документ, съдържащ удостоверителното изявление на своя издател. Отделно от това, въззивният съд е приел, че посоченото изявление може да се преценява и като извънсъдебно писмено признание, съдържащо неизгодни факти за страната, възразила срещу датата на издаване на записа на заповед и в този смисъл притежава необходимата доказателствена сила за установяване датата на издаване на записа на заповед - 20.03.2017г. По тези съображения и предвид същественото обстоятелство, че автентичността на декларацията не е оборена, въззивният съд е формирал извод за достоверност на датата на процесния запис на заповед от 20.03.2017 г. и че същият е издаден от лице, което към тази дата е разполагало с необходимата представителна власт да ангажира отговорността на търговското дружество-издател на ценната книга. Счел е, че този извод не се променя от показанията на свидетелката Е. И., нито от заключението от допуснатата при първоинстанционното разглеждане на делото съдебно-счетоводна експертиза, тъй като същите установяват факти, относими към съществуването на каузално правоотношение между страните, каквото възражение обаче не е заявено по делото и не е част от предмета на същото. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. По отношение на първия въпрос, касаещ задълженията на въззивната инстанция да обсъди всички доводи и възражения на страните и събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност, касационният контрол не може да бъде допуснат, тъй като същият не е отнесен към мотивите на въззивния акт. Общото твърдение, че съдът „не е действал съобразно разпоредбите на ГПК и посочената съдебна практика“, изключва възможността за преценка относно наличието на поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Вторият поставен въпрос няма характер на обуславящ за изхода на делото по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, защото по него липсва произнасяне в обжалваното решение. Въззивният съд не е обсъждал дали документът, наименован „декларация“ (който вероятно се визира във въпроса), е поправен като съдържание, нито дали преводът на същия е „неточен“. Отделно от това, следва да се отбележи, че твърдяната от касатора поправка в документа касае единствено посочената правно-организационна форма на дружеството-издател на записа на заповед (първоначално е вписано „ЕООД“, като впоследствие е забелено „Е“), което, макар да не е изрично коментирано от решаващия въззивен състав, е съобразено от него с обсъдените две възможности, едната от които е декларацията да е съставена в момент, когато М. О. А. Л. не е бил едноличен собственик на капитала, а само мажоритарен съдружник в дружеството. По отношение въпросите по т. 3 от изложението: Първият от тях не отговаря на общото изискване да е релевантен за изхода на делото, доколкото същият съдържа субективното становище на самия касатор, че ползващата се страна не е извършила доказване на съдържанието на оспорения частен диспозитивен документ, т. е. на процесния запис на заповед, което не кореспондира с приетото от въззивната инстанция. В действителност, въпросът обективира несъгласието на касатора с извода на решаващия състав за истинност на оспорената ценна книга. Отговарящ на общото изискване е вторият въпрос, доколкото достоверността на датата на записа за заповед е счетена за доказана от частния документ – подписаната от М. О. А. Л. „декларация“, за която не е установено кога е съставена. Не е доказано обаче твърдяното противоречие с практиката на ВКС. Посочените от касатора множество актове на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, касаят принципно въпроса за доказателствената стойност на частните документи (от нея въззивният съд не се е отклонил), но е неотносима към въпроса дали е допустимо с частен документ без дата да бъде удостоверена датата на частен диспозитивен документ. Четвъртият поставен от касатора въпрос също няма характеристиката на обуславящ за изхода на делото, доколкото не кореспондира с мотивите на обжалвания акт. Съдържащото се на стр. 9 от същите, че „датата и мястото на съставяне на документа не са част от изявлението на страните, поради което не са задължителен елемент от съдържанието на документа“, представлява цитат от посочената от съда практика на ВКС, касаеща частния документ изобщо, а не конкретно записа на заповед като частен диспозитивен документ. Точно обратното, въззивният съд е посочил датата и мястото на издаване на записа на заповед като негови задължителни реквизити и това е видно от мотивите на стр. 6. Ето защо, така поставен, въпросът не може да обоснове допускане на касационно обжалване. Освен това, посочената във връзка с него практика на ВКС е напълно неотносима – решение № 77 от 14.08.2015 г. по т. д. № 1156/2014 г. на I т. о. касае определянето на падежа в записа на заповед; решение № 88 от 27.05.2013 г. по т. д. № 374/2012 г. на II т. о. – въпроса за възможността записът на заповед, издаден за обезпечаване на вземане към издателя по сключен с поемателя договор за заем, да послужи като доказателство за предаване на заемната сума; решение № 71 от 03.07.2012 г. по т. д. № 444/2011 г. на II т. о. – задължението на въззивния съд да се произнесе относно формалната редовност на записа на заповед; решение № 527 от 15.03.2012 г. по гр. д. № 943/2010 г. на IV г. о. – доказателствената стойност на запис на заповед без дата на издаване. Що се отнася до петия въпрос, основан на твърдението, че ищецът е следвало да установи каузалното отношение между страните, във връзка с което е издаден процесният запис на заповед, същият е ирелевантен за изхода на делото, доколкото, съгласно указанията, дадени в отменителното решение на Върховен касационен съд, наличието или не каузално отношение не е част от предмета на спора, предвид липсата на заявено от страните твърдение за такова. На последно място, въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационен контрол и на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност. Макар да няма легална дефиниция на понятието „очевидна неправилност“, същото е изяснено във формираната от Върховен касационен съд практика, която е в смисъл, че очевидно неправилно е съдебното решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. В случая поддържаното основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК е мотивирано с твърденията за неправилно приложение на чл. 535 ТЗ и за „тежко нарушение на процесуалното задължение на въззивния съд да изложи мотиви“, които обаче не покриват изведените в практиката критерии за „очевидност“. Независимо от изхода на делото, не следва да бъде уважено искането на ответника за присъждане на разноски поради липса на доказателства за извършването на такива за настоящото производство. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК