Определение № 50251 от 20.12.2022 г. на ВКС по т. д. № 351/2022 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ЗК „Лев Инс“ АД, [населено място], срещу решение №73/28.09.2021г. по в.гр.д. №363/2021г. на Варненски апелативен съд, II състав. С него е потвърдено решение №260009/14.04.2021г. по т.д.№36/2020г. на Разградски окръжен съд в обжалваната му част, с която касационният жалбоподател е осъден на основание чл.432, ал.1 от КЗ да заплати на Р. П. А. разликата над 80 000 лв. до 160 000 лв., представляващи обезщетение за неимуществени вреди, претърпени вследствие смъртта на дъщеря й – П. А. П., настъпила при ПТП на 29.03.2017г., ведно със законната лихва, считано от 03.05.2019г. до окончателното й изплащане, както и сумата от 600 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в сторени разходи във връзка със заявяване на застрахователната претенция по повод смъртта на дъщеря й, ведно със законната лихва, считано от 01.02.2019г. до окончателното й изплащане. В касационната жалба се сочи, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Касационният жалбоподател поддържа, че въззивният съд неправилно е приложил принципа за справедливост по чл.52 от ЗЗД, като не е съобразил съдебната практика по сходни казуси. Твърди, че липсват изчерпателни мотиви относно извода на съда за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 160 000 лв. Твърди още, че съдът не е отчел правилно действителния размер на претърпените от ищцата болки и страдания, техния интензитет и продължителност. Поддържа, че по делото не са установени конкретни обстоятелства, налагащи извод за изключително близки отношения и привързаност между ищцата и нейната дъщеря. Счита, че от свидетелските показания се установяват близки отношения на взаимна обич и морална подкрепа, която е в рамките на нормалното. Счита за неправилен и извода на съда относно дължимостта на обезщетението за имуществени вреди. Твърди, че сумата се отнася за предявяване на застрахователна претенция пред Гаранционен фонд, поради което разходът няма общо с настоящия процес, както и с извънсъдебното производство пред застрахователя. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК касационният жалбоподател, без да формулира конкретен въпрос, поддържа, че е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, поради противоречие на обжалваното решение с т.19 на Тълкувателно решение № 1/04.01.2001г. по тълк.д. № 1/2000г. на ОСГК на ВКС. При позоваване на основанието по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК, сочи като обуславящи въпросите: 1/ В хипотезата на пряк иск срещу застрахователя при определяне размера на обезщетенията за неимуществени вреди, настъпили на физическо лице – наследник на загинал, вследствие на претърпяно пътно-транспортно произшествие, съдът следва ли да анализира и да се произнесе, като изложи мотиви по всички наведени във въззивната жалба твърдения, касаещи връзката наследник – наследодател?; 2/ В хипотеза на пряк иск срещу застрахователя при определяне размера на обезщетенията за неимуществени вреди, настъпили на физическо лице – наследник на загинал, вследствие на претърпяно пътно – транспортно произшествие, кои са критериите, какви следва да са критериите, обуславящи присъждането на обезщетението?; 3/ Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл.52 от ЗЗД, и кои са критериите, които следва да бъдат съобразени при определяне на обезщетение за неимуществени вреди, в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя при установени изключителни, емоционални и дълбоки връзки между загиналия и други негови роднини, различни от ищцата?; 4/ Съдът следва ли да взема предвид факти и обстоятелства, доказващи, че загиналият е имал изключителна и по – силна връзка с други родственици, различни от ищеца, и влияе ли това на определянето на обезщетението на ищеца – пряк наследник на загиналия?; 5/ Фактът, че ищцата има живи роднини /съпруг, дъщеря/, основание ли е да се приеме, че загубата на наследодателя би била по – лесно преодолима, и следва ли в тази хипотеза да бъде намалено застрахователното обезщетение? Касаторът излага съображения и за наличие на основанието по чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК, поради очевидна неправилност на обжалваното решение. Ответницата по касация Р. П. А. оспорва касационната жалба, като твърди липса на основания за допускане на касационно обжалване. Твърди още, че жалбата е неоснователна по същество. Претендира присъждане на разноски. Третото лице – помагач на ответника И. Г. С. не изразява становище по касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е процесуално допустима в частта, с която се обжалва въззивното решение за уважаване на иска за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди. В останалата част – по отношение на въззивното решение, с което е потвърден първоинстанционният акт за осъждане на ЗК „Лев Инс“ АД да заплати на Р. П. А. сумата от 600 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди, жалбата е процесуално недопустима и следва да се остави без разглеждане с оглед цената на този самостоятелен иск /600 лв./, попадаща под установения в чл.280, ал.3, т.1 от ГПК минимален размер. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено наличието на валидна застраховка „Гражданска отговорност“ между водача И. Г. С. и ответното застрахователно дружество. Съобразил е влязла в сила присъда по н.о.х.д. № 33/2018г. на Шуменски окръжен съд и е приел, че И. Г. С. при управление на лек автомобил „Мерцедес“, в нарушение на ЗДвП е предприел непозволено и несъобразено с пътната обстановка изпреварване на движещ се пред него товарен автомобил, като е причинил по непредпазливост смъртта на дъщерята на ищцата – П. А. П.. Установил е от събраните доказателства, че П. П. е починала на 34 години, била е неомъжена, живеела е с по – малката си сестра; била е амбициозна и всеотдайна в работата и спрямо близките си; била е ангажирана като общински съветник в ОС – Разград. Апелативният съд е съобразил свидетелските показания на Й. П. и С. Р. и е приел, че ищцата е понесла тежко смъртта на детето си, променила се е, загубила е смисъла на живота си, станала е затворена, не е могла да преодолее скръбта от внезапния край на дъщеря си. Изтъкнал е, че макар към момента на инцидента ищцата да е била на 56 години – в трудоспособна възраст и в добро здравословно състояние, без необходимост от грижи и финансова зависимост, с оглед на възрастта й е очаквано да се появи нужда от подкрепа и съдействие от страна на децата, още повече, че починалата й първородна дъщеря е била вече отгледана, живеела е самостоятелно и е имала добра професионална и обществена реализация. С оглед изложеното, при прилагане на принципа за справедливост, съобразявайки съдебната практика и икономическите условия към момента на увреждането, въззивният съд е приел, че справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди възлиза на 160 000 лв. Счел е за неоснователно възражението на застрахователя, че размерът на претенцията е завишен, предвид факта, че и останалите роднини са предявили претенции за обезщетяване на неимуществените вреди, претърпени от тях вследствие смъртта на П. П.. Изтъкнал е, че всеки от роднините е претендирал обезщетение на лично основание, като близките отношения на починалата с други нейни родственици не опровергават установения по делото интензитет и продължителност на търпените от ищцата като майка неимуществени вреди. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 от ГПК. Преценката за допускане на касационното обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от жалбоподателя твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. По първия поставен в изложението въпрос не е налице поддържаното допълнително основание за допускане на касационно обжалване - противоречие на въззивното решение с задължителната практика на ВКС по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. В мотивите към обжалваното решение се съдържа произнасяне от въззивния съд по всички наведени във въззивната жалба доводи и възражения, свързани с предпоставките по чл.52 от ЗЗД, което не позволява да се възприеме тезата на касатора, че атакуваният акт противоречи на задължителните разяснения в т.19 на Тълкувателно решение №1/04.01.2001г. по тълк.д. №1/2000г. на ОСГК на ВКС. Наличието на задължителна практика на ВКС, с която решението е съобразено изцяло изключва и въведеното от касатора по същия въпрос допълнително основание по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК. По отношение на останалите въпроси, поставени в изложението, единствено вторият въпрос относно критериите, които следва да бъдат съобразени от съда при определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди в хипотезата на предявен пряк иск от увреденото лице срещу застрахователя, отговаря на изискванията на общото основание по чл.280, ал.1 от ГПК. По този въпрос, обаче, макар и значим за изхода на делото, не е доказана допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК, тъй като обжалваното решение е постановено в съответствие със задължителната практика на ВС и съществуващата постоянна практика на ВКС. В ППВС №4/23.12.1968г. са дадени разясненията, че понятието „справедливост“ по смисъла на чл.52 от ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Във всички случаи правилното прилагане на чл.52 от ЗЗД при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от деликт е обусловено от съобразяването на указаните в постановлението общи критерии, които в случай на смърт са моментът на настъпване на смъртта, възрастта и общественото положение на пострадалия, степента на родствена близост между пострадалия и лицето, което претендира обезщетение, както и действителното съдържание на съществувалите между пострадалия и лицето, което търси обезщетение, житейски отношения. Правнорелевантните общи и специфични за отделния спор факти и обстоятелства от значение за определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди следва не само да се изброят, но и да бъдат обсъдени и анализирани в тяхната съвкупност /в този смисъл решение №93/23.06.2011г. по т.д. №566/2010г. на ВКС, II т.о. и решение №88/09.07.2012г. по т.д. №1015/2011г. на ВКС, II т.о./. Възприето е и разрешението, че при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди съдът следва да отчита и обществено – икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането, чиито промени намират отражение в нарастващите нива на застрахователно покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите /в този смисъл решение №66/03.07.2012г. по т.д. №619/2011г. на ВКС, II т.о., решение №242/12.01.2017г. по т.д. №3319/2015г. на ВКС, II т.о., решение №157/28.10.2014г. по т.д. №3040/2014г. на ВКС, II т.о. и други/. В настоящия случай, при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди въззивният съд е съобразил както общите критерии, установени в ППВС №4/23.12.1968г., така и специфичните за спора обстоятелства – активната възраст на починалата, добрата й професионална и обществена реализация, внезапния характер на събитието, при което е причинена смъртта й, обстоятелството, че с оглед възрастта на ищцата е очаквано да се появи нужда от подкрепа и съдействие от страна на първородната й дъщеря. Въззивният съд е акцентирал върху действителното съдържание на отношенията между ищцата и починалата, като е посочил, че успехите на дъщерята са били повод за гордост на майката, както и продължителността и интензитета на понесените от ищцата болки и страдания вследствие загубата на детето й. Отчел е и съдебната практика и икономическите условия към момента на увреждането. Следователно, при наличието на практика на ВС и ВКС, в съответствие с която въззивният съд се е произнесъл, е изключено приложното поле на въведеното от касатора допълнително основание по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. Останалите три въпроса в изложението не могат да се квалифицират като правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 от ГПК, тъй като по своята същност представляват питане дали въззивното решение е правилно, дали присъденото обезщетение е справедливо по смисъла на чл.52 от ЗЗД. Наред с това по въпроса дали наличието на други лица, с които пострадалият е имал близки емоционални връзки, и съответно наличието на други родственици, с които претендиращият обезщетението има близки връзки, съставляват самостоятелни критерии при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, е формирана практика с решение №124 от 14.07.2016г. по т.д. №2056/2015г. на ВКС, ТК, І т.о. В същото са счетени за напълно неотносими при определяне на обезщетението за неимуществени вреди по справедливост съобразените от въззивния състав обстоятелства, че преживелите родители са двама. Страданието на родител по изгубено единствено дете не е със занижен интензитет единствено от наличието и на друг пострадал, претендиращ неимуществени вреди от същия деликт. Същевременно е посочено, че във всички случаи паралелните отношения на претендиращия обезщетение/ наличие на съпруг и други деца / са съпътстващи, а не изключващи или намаляващи настъпването на вредите, с вида и съдържанието им, обусловени от съдържанието на връзката между пострадалия и претендиращия обезщетението родственик. С оглед на това е прието, че единствено фактите и обстоятелствата, относими към установяване съдържанието на връзката между починал от деликт и претендиращ обезщетение за неимуществени вреди от това, както и такива по установяване преживяването на тази загуба от последния, са релевантни за преценка и съотнасяне към критериите за определяне на обезщетението за неимуществени вреди. Да се приеме, че съпътстващи увреждането обстоятелства са от естество да намалят обхвата и интензитета на търпимите болки и страдания, би било винаги хипотетично спрямо обективно установеното съдържание на тези вреди. Идентични правни изводи са изложени и в решение по т.д.№ 1332/2015 год. на ВКС, ТК, І т.о. Поради изложеното дотук по трети, четвърти и петия въпрос в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване също не е обосновано допълнителното основание за достъп до касация по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК. Неоснователни са и доводите за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК. Според цитираната норма въззивното решение се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност, което като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. Съдебната практика приема, че това са случаи на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. В настоящия случай въззивното решение не е очевидно неправилно, тъй като не разкрива никой от горепосочените особено тежки пороци. Фактическите констатации на съда от значение за правните изводи по спорния въпрос за справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди не са направени при допуснато грубо нарушение на правилата на формалната логика, установимо от мотивите на въззивното решение, съответно не може да се приеме, че атакуваният акт е явно необоснован, в какъвто смисъл са наведените от касатора твърдения. По тези съображения не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение в частта, с която е присъдено обезщетение за неимуществени вреди. При този изход на спора на касатора не следва да се присъждат разноски за касационното производство. На ответницата следва да бъдат присъдени разноски в размер на 2422 лв., съобразно представеното доказателство за уговорено и заплатено адвокатско възнаграждение. Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд