Определение № 54 от 07.02.2022 г. на ВКС по т. д. № 828/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Юробанк България“ АД срещу решение №177 от 23.10.2020г., постановено по в.т.д.№20203001000429/2020г. на Варненски апелативен съд, с което е потвърдено решение №75/13.12.2019г. по т.д.№15/2018г. на Разградски окръжен съд в обжалваната му част, с която са отхвърлени исковете на „Юробанк България“ АД против З. С. М., предявени по реда на чл.422, ал.1 ГПК.

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно. Твърди се, че мотивите на въззивния съд са противоречиви и с невярна фактология. Сочи се, че съдът необосновано е приел, че „Юробанк И ЕФ Джи България“ АД е праводател на „Юробанк България“ АД, а не че е налице единствено промяна в името на банката. Според касатора въззивният състав не е отчел факта, че „Юробанк България“ АД е правоприемник на „Бългериън Ритейл Сървисиз“ АД. Акцентира се върху чл.31 от договора за кредит, предвиждащ правото на банката едностранно да прехвърля взeманията си, произтичащи от процесния договор за кредит, на дружество или институции от групата на „И Еф Джи Юробанк“. Излагат се доводи, че релевантно за спора е, че ответниците са изпълнявали задълженията си по анексите, които са подписали, както и че при подписването на допълнителните споразумения, те ясно са съзнавали, че страна по тях е „Бългериън Ритейл Сървисиз“ АД. Позовавайки се на чл.99, ал.3 и ал.4 ЗЗД и на формираната практика на ВКС, съгласно която цесията има действие спрямо длъжника в момента, в който е уведомен за нея, касаторът излага доводи за валидност на цесиите от 14.11.2008г. и от 25.03.2015г. Твърди, че очевидно неправилно и в нарушение на процесуалните правила при настъпила преклузия на възражението на ответницата, съдът е приел, че договорите са подписани от прокуристите на банката, а не както е в действителност - от търговски пълномощници. Претендира се отмяна на обжалваното решение, уважаване на установителния иск и по отношение на З. М. като физическо лице, с присъждане на разноски.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поддържа наличието на основанията по чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение като са формулирани следните два въпроса:

1. „ При порок на анекса, с което едно лице е встъпило в дълг, счита ли се, че това лице е встъпило в дълга и е съдлъжник, ако е подписало последващите анекси към договора?“ и

2. „ Следва ли да се третират по различен начин лицата, встъпващи в чужд дълг, с оглед тяхната функционална свързаност с основния длъжник (кредитополучател)?“. Във връзка с този въпрос касаторът се позовава на практиката на СЕС по приложението на чл.15, пар.1 от Регламент №44/2001г. на Съвета, обективирана в решение С-419/2011 и решение С-74/2015.

Отделно се сочи, че въззивното решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС и в частност с постановките в определение №631/12.11.2012г. по т.д.№210/2019г. на ІІ т.о.

В срока по чл.287, ал.1 ГПК е депозиран писмен отговор на касационната жалба от пълномощника на ответницата З. М., в който се твърди, че не са налице поддържаните от касатора предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Същевременно се излагат съображения за неоснователност на касационната жалба по съществото на спора. Претендира се присъждане по реда на чл.38, ал.2 ЗА на адвокатско възнаграждение за касационната инстанция в полза на адвокат М. К.. Не е представен писмен отговор на касационната жалба от З. М. – 07“ ЕООД.

Върховният касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните по чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК, приема следното:

Касационната жалби е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

С обжалваното решение въззивният състав от Варненски апелативен съд е потвърдил решение №75/13.12.2019г. по т.д.№15/2018г. на Разградски окръжен съд в обжалваната му от „Юробанк България“ АД част, с която са отхвърлени исковете с правно основание чл.422 ГПК, предявени от „Юробанк България”АД за признаване за установено, че З. С. М. има задължение към ищеца за сумата 130 229,62 швейц. франка - главница по договор за банков кредит Продукт „Бизнес кредит“ № BL22506 от 11.09.2008г., ведно със законна лихва върху главницата, считано от 10.11.2017г.; сумата 7 643,42 швейц. франка - договорни лихви за периода 21.02.2017г.-11.10.2017г.; сумата 1 140,31 швейц. франка - наказателна лихва за просрочие за периода 21.02.2017г. – 06.11.2017г.; сумата 91,27 швейц. франка - банкова такси и имуществени застраховки от 10.03.2017г. до 06.11.2017г. и сумата 276лв. - банкови такси от 30.10.2017г. до 06.11.2017г. В останалите му части първоинстанционното решение е влязло в сила, поради което исковете на „Юробанк България“ АД против „З. М.– 07“ ЕООД, насрещният иск на „З. М. – 07“ ЕООД и З. С. М. против „Юробанк България“ АД, както и приетото за разглеждане от първата инстанция възражение на ответниците за прихващане, не са били предмет на въззивното производство.

Въззивният състав е препратил към мотивите на първоинстанционното решение на основание чл.272 ГПК, съгласно които са приети за установени следните релевантни за спора факти:

• на 11.09.2008г. е сключен договор за банков кредит Продукт „Бизнес кредит“ № BL22506 между „Юробанк И Еф Джи България“АД и „З. М. – 07“ ЕООД, по който банката е предоставила на търговското дружество кредит в размер 137 000 швейц.франка за рефинансиране на кредити на З. М. с краен срок за издължаване 240 месеца, считано от датата на откриване на заемната сметка;

• с анекс №1 от 28.04.2011г. страните са предоговорили задълженията на кредитополучателя по договора за кредит с нов погасителен план и е обективирано изявление на З. М. за встъпване в дълга на кредитополучателя като съдлъжник – чл.9 от анекса;

• с анекс №2/26.03.2014г. и с анекс №3/23.02.2015г. остатъчният дълг е предоговорен отново между страните с изготвяне на нови погасителни планове;

• междувременно, с договор за цесия от 14.11.2008г. „Юробанк И Еф Джи България“АД е прехвърлила всичките си вземания по гореописания договор за кредит на „Бългериън ритейл сървисиз“АД;

• с нов договор за прехвърляне на вземания от 17.06.2014г. остатакът от вземанията към „З. М. – 07“ ЕООД по договора за кредит са прехвърлени от „Бългериън ритейл сървисиз“АД обратно на „Юробанк България“АД;

• едва след сключването на втория договор за цесия банката е изпратила до З. М., лично и в качеството й на управител на „З. М. –07“ ЕООД нотариална покана с приложено уведомление за извършените две прехвърляния на вземанията с договорите от 14.11.2008г. и от 25.03.2014г.;

• с втора нотариална покана банката е уведомила двамата ответници, че обявява кредита за изцяло и предсрочно изискуем поради непогасяване на задълженията. като двете покани са връчени едновременно на З. М. на 11.10.2017г.;

• на 10.11.2017г. е подадено от „Юробанк България”АД заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение, въз основа на което е образувано ч.гр.д.№2655/2017г. на РС Разград (заявлението е подадено в съда по пощата на 7.11.2017г.). Със заповед №4359/13.11.2017г. районният съд е разпоредил двамата длъжници да заплатят солидарно на заявителя сумата 130 229,62 швейц. франка - главница, ведно със законната лихва, считано от 10.11.2017г. до изплащане на вземането; сумата 7 643,42 швейц. франка - договорна лихва за периода 21.02.2017г. – 11.10.2017г., сумата 1 140,31 швейц. франка - наказателна лихва за периода 21.02.2017г. – 11.10.2017г., сумата 91,27 швейц- франка - такси, дължими за периода 10.03.2017г. – 06.11.2017г. и сумата 276лв. - такси за периода 30.10.2017г. – 06.11.2017г.

За да потвърди първоинстанционното решение в частта, с която са отхвърлени исковете, предявени по реда на чл.422, ал.1 ГПК против З. С. М. ( с първоинстанционното решение исковете на „Юробанк България“ АД против „З. М. – 07“ ЕООД са уважени в пълен размер с изключение на претенцията за сумата 276лв. –банкови такси), въззивният състав е обсъждил оплакванията на „Юробанк България“ АД, както са направени във въззивната жалба. Посочил е, че с подписването на анекс №1/28.04.2011г. към договора за кредит от ответницата не е възникнало валидно нейно задължение на съдлъжник на длъжника - кредитополучател „З. М.-07" ЕООД по чл.101 ЗЗД, тъй като договорът е сключен с "Юробанк е Еф Джи България" АД - праводател на настоящия въззивник, който към тази дата вече не е бил кредитор, защото вече е бил прехвърлил вземането с договора за цесия от 14.11.2008г. на друго небанково дружество – „Бългериън ритейл сървисиз" АД. Според съда, в случая не се касае за неволно допусната грешка при изписване фирмата на кредитора, доколкото изрично в анекс №1 е посочено неговото качество на банка, като на всяка страница анексът е подписан от прокуристите на банката и подпечатан с нейния фирмен печат, докато новият кредитор – цесионер, не е банка.

В обжалваното решение е изведен извода, че сключването на анекс №2/26.03.2014г. и на анекс №3/23.02.2015г. между "Юробанк България" и ответницата, след като вземането по договора за кредит е било обратно прехвърлено на банката от цедента "Бългериън ритейл сървисиз" АД с договор за цесия от 25.03.2014г., не доказва нито уведомяване за цесиите, нито съгласие на ответницата за встъпване в задълженията на кредитополучателя, нито потвърждаване на извършено от нея встъпване в дълг с първия анекс от 28.04.2011г. към договора за кредит. Този извод е обоснован със становището, че цесията има действие спрямо длъжника от деня, когато е съобщена на последния от предишния кредитор - чл.99, ал.4 ЗЗД и доколкото в случая цесиите са съобщени на З. М. след сключването на трите анекса към договора за кредит, а именно - на 11.10.2017г., то ответницата – физическо лице, не е придобила качеството на съдлъжник по договора за кредит.

Настоящият състав намира, че не са налице поддържаните от касатора основания по чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

В изложението липсва позоваване от касатора на основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, въпреки че в касационната жалба се съдържат твърдения за неговата очевидна неправилност. За пълнота следва да се отбележи, че обжалваното решение не е очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК тъй като не може „prima facie“, т.е. без извършване на същинската проверка, присъща на касационния контрол, да се приемат за очевидно неправилни и необосновани решаващите изводи на съда, че ответницата не е встъпила в дълга на дружеството с подписания от нея анекс №1/28.04.2011г., както и че от факта, че е подписала анексите №2/26.03.2014г. и №3/23.02.2015г., не следва, че тя е потвърдила встъпването в дълга, направено с анекс №1/28.04.2011г..

Извън случаите по чл.280, ал.2 ГПК допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 - т.3 на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно разясненията, дадени в т.1 от ТР №1/19.02.2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

Не може да обуслови допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК поставеният от касатора въпрос №1: „ При порок на анекса, с което едно лице е встъпило в дълг, счита ли се, че това лице е встъпило в дълга и е съдлъжник, ако е подписало последващите анекси към договора?“. Въпросът не е относим към решаващите изводи на въззивния състав, а следва защитната теза на ищеца, която не е възприета от съда. На първо място въззивният състав не е приел, че е налице порок на анекс №1/28.04.2011г. поради твърдяната от ищеца грешка в посочването на името на кредитора. В обжалваното решение са изложени съображения за неоснователност на твърдението на банката, че анексът е сключен от името на цесионера „Бългериън ритейл сървисиз" АД. Съдът (аналогично на първата инстанция), е застъпил становището, че в случая не е възникнало валидно задължение за ответницата З. М. на съдлъжник на длъжника-кредитополучател по чл.101 ЗЗД, тъй като договорът е сключен с банката, която към тази дата вече не е била кредитор, защото е била прехвърлила вземането си с договор за цесия на друго дружество. Що се отнася до частта от въпроса относно възможността с последващ анекс да се потвърди невалидно направено встъпването в дълг от трето лице, следва да се има предвид, че въпросът е изцяло относим към правилността на обжалваното решение, която не е предмет на проверка в производството по чл.288 ГПК, тъй като отговорът на въпроса е обусловен от конкретните релевантни за спора факти – кога и между кого са сключвани последващите анекси и може ли от съдържанието на последващите анекси да се приеме потвърждаване на встъпването в дълг от третото лице. Според настоящият състав от значение за конкретния правен спор (с оглед решаващите изводи на съда), се явява въпросът дали, когато цедентът не е уведомил длъжника за цесията, той продължава да бъде кредитор (т.е. не е загубил качеството си на кредитор) по отношение на длъжника и на третите лица (в случая – встъпващия в дълг е трето лице за страните по договора за кредит), и респективно - дали, когато не е уведомил длъжника за цесията, цедентът може да сключва последващи споразумения с длъжника или с трети лица. Такъв въпрос, в посочения по-горе контекст, не е включен в зададения от касатора въпрос №1, поради което същият не се явява значим за конкретния спор по смисъла чл.280, ал.1 ГПК.

По аналогични съображения не покрива общия селективен критерий по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поставеният от касатора въпрос №2: „Следва ли да се третират по различен начин лицата, встъпващи в чужд дълг, с оглед тяхната функционална свързаност с основния длъжник (кредитополучател)?“. Така формулиран, въпросът не е обусловил решаващата воля на въззивния съд, който не е обсъждал функционалната свързаност на основния длъжник с физическото лице, подписало анексите. Отделно следва да се отбележи, че в случая не се касае за различно третиране от съда на основния длъжник и на встъпилото трето лице с оглед качествата им съответно на търговско дружество и на потребител, като отговорността по отношение на банката е обусловена от факта, че едноличното дружество е длъжник по основния договор за кредит, за разлика от отговорността на физическото лице – управител, която е обусловена от наличието на валидно встъпване в дълг. В тази връзка цитираната от касатора практика на СЕС е не относима към настоящия правен спор.

Непосочването на правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените от касатора допълнителни основания. Независимо от това, следва да се има предвид, че касаторът не излага доводи (съобразно указанията, дадени в т.4 от ТР №1 от 19.02.2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС) в подкрепа на твърдението си, че формулираните от него въпроси са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Касаторът не твърди наличието на противоречива или неясна практика по приложението на чл.99, ал.3 и ал.4 ЗЗД, респективно по приложението на чл.101 ЗЗД, която да се нуждае от конкретизиране или осъвременяване. Оплакването, че решението е постановено в противоречие с определение №631 от 12.11.2019г. по т.д.№210/2019г. на ВКС, ІІ т.о., е относимо към правилността на въззивното решение, а не към основанията за допускане на касация (отделен е въпросът, че разгледаният спор по т.д.№210/2019г. на ВКС, ІІ т.о е различен от настоящия).

На основание чл.38, ал.2 във вр. с чл.7, ал.2, т.5 и чл.9, ал.3 от Наредба №1/2004г. за минималните адвокатски възнаграждения, касаторът следва да бъде осъден да заплати на адвокат М. К. от ВАК адвокатско възнаграждение за касационната инстанция в размер на 4 672.50лв.

( от минималното възнаграждение от 6 230лв.)

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение,