Определение № 3461 от 08.12.2025 г. на ВКС по т. д. № 1460/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от адв. София Н. като пълномощник на К. Б. А. от [населено място] - непълнолетен, действащ със съгласието на своя баща Б. С. А., против решение № 1355 от 24.12.2024 г., постановено по в. гр. д. № 1280/2024 г. на Апелативен съд - София. С посоченото решение е потвърдено решение № 105 от 16.10.2023 г. по т. д. № 177/2022 г. на Окръжен съд - София в обжалваната пред въззивната инстанция част, с която е отхвърлен предявеният от К. Б. А. против Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“ иск с правна квалификация чл. 511, ал. 3 във вр. с ал. 1, т. 1 КЗ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, претърпени при ПТП на 19.05.2022 г., за разликата над сумата 30 000 лв. до претендираните 60 000 лв., ведно със законната лихва от 29.09.2022 г. до окончателното плащане. В касационната жалба се прави искане за отмяна на обжалваното решение като неправилно на основанията по чл. 281, т. 3 ГПК. Излагат се оплаквания, че въззивният съд необосновано и в нарушение на материалния закон - чл. 52 ЗЗД, е определил обезщетение за неимуществени вреди в занижен размер, който не е съобразен с икономическите условия в страната и не кореспондира с принципа за справедливост; че са допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, изразяващи се в недостатъчен анализ на събраните по делото доказателства. В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е препратено към основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т.1, т. 2 и т. 3 ГПК. Формулирани са следните три въпроса, за които се твърди, че са обуславящи за изхода на делото и че са разрешени от въззивния съд в противоречие със задължителната практика в Постановление № 4/1968 г. на Пленума на ВС, а също и че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото: „Може ли въззивната инстанция да излиза извън предмета на въззивната проверка по чл. 269-271 от ГПК, след като съответната страна - въззивник излага голословни твърдения в защита на тезите си и не прави доказателствени искания към въззивната инстанция, като тезите му се възприемат безкритично, необосновано от въззивната инстанция, както и в разрез с доказателствения материал, събран от първостепенния съд, включително и при положение, че пред въззивната инстанция не са събрани нови доказателства по смисъла на чл. 266, ал.2 и 3 от ГПК; Следва ли при постановяване на решението САС, 2-ри състав да се позове на конкретните разпоредби на материалния закон, въз основа на които гради своите правни изводи; При постановяване на решението си въззивният съд трябва ли да извърши цялостна преценка на всички събрани по делото доказателства и да изложи подробни мотиви кои от доказателствата кредитира и кои не и защо“. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е подаден отговор от ответника по касация Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“ със седалище в [населено място] - чрез адв. Р. Ц., в който се изразява становище за недопускане на обжалваното решение до касационен контрол и за неоснователност на касационната жалба. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл. 283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване. За да потвърди решението на първоинстанционния съд в обжалваната пред въззивната инстанция част, Апелативен съд - София е извършил самостоятелен анализ и преценка на събраните по делото доказателства и е достигнал до извод, че справедливото обезщетение, което се дължи на ищеца К. А. за претърпените при произшествието на 19.05.2022 г. неимуществени вреди - болки и страдания, възлиза на сумата 30 000 лв. и че предявеният срещу Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“ иск по чл. 511, ал. 3 във вр. с ал. 1, т. 1 КЗ е неоснователен за разликата до пълния претендиран размер от 60 000 лв. При постановяване на решението въззивният съд е съобразил, че във въззивното производство страните спорят единствено за справедливия размер на обезщетението и че фактическата обстановка по делото е изяснена и отразена в мотивите към обжалваното решение, към които е препратил по реда на чл. 272 ГПК. За установени са приети обстоятелствата, че с влязло в сила решение по НАХД № 86/2023 г. на РС - Елин Пелин е наложено административно наказание по реда на чл.78а от НК на О. Д. за това, че на 19.05.2022 г. около 17.30 ч. в [населено място] хан, Софийска област, на [улица]пред № 36, при управление на МПС - лек автомобил марка „Рено“, модел „Сандеро“, с украински регистрационен номер [рег.номер на МПС], е нарушила правилата за движение, визирани в чл.20, ал.2, изр.1-во и 2-ро от ЗДвП, чл.117 от ЗДвП и чл.194 от ППЗДвП, вследствие на което е предизвикала ПТП и по непредпазливост е причинила на ищеца К. Б. А., на 11 години, средна телесна повреда, изразяваща се в счупване на дясната бедрена кост, довело до трайно затруднение в движението на десния му долен крайник за срок повече от 30 дни. Според заключението на назначената от първата инстанция съдебна автотехническа експертиза произшествието е настъпило, след като К. А., преди да предприеме пресичане на платното за движение, е бил навлязъл в лявата му част, в зоната на пешеходната пътека, стоял е върху велосипеда си без да се движи и е изчаквал да преминат по пътя автомобили, включително и управляваният от О. Д. лек автомобил „Рено“; Приближавайки към пешеходната пътека, О. Д. е намалила скоростта, пропуснала е друго дете велосипедист да премине по пешеходната пътека и е потеглила, като е започнала да увеличава скоростта до 14 км/ч.; Към този момент К. вече е бил предприел пресичане на платното за движение по пешеходната пътека с управлявания от него велосипед и когато е преминал пред фронта на автомибила, е ударен от него. В резултат на удара К. е получил мекотъканни увреждания - охлузвания и кръвонасядания в областта на лицето, тялото и крайниците, и увреждания на кости на опорно - двигателния апарат - разместено счупване на дясната бедрена кост (фрактура с дислокация в областта на дисталната трета на бедрената кост). В заключението на съдебно - медицинската експертиза, изготвена в хода на първоинстанционното производство, е посочено, че ортопедичната травма е лекувана оперативно, като в първите няколко месеца пострадалият е изпитвал силна болка, която постепенно е затихнала, но е възможно при физически натоварвания да се появи болков симптом; По време на операцията е извършена кръвна репозиция и метална остеосинтеза на фрактурата на дясната бедрена кост. Разпитана като свидетел, майката на ищеца е депозирала показания, че наред с физическите страдания, синът й е преживял сериозен психически стрес от произшествието, станал колеблив при пресичане, не спортувал в училище и не участвал в извънкласни физически занимания; половин година не можел да се обслужва самостоятелно и ползвал нейната помощ; при свиване на крака продължавал да усеща опъване и тъпа болка в коляното. След преценка на обстоятелствата, при които е настъпило произшествието и са причинени телесни увреждания на ищеца, и след като е взел предвид възрастта на ищеца към момента на инцидента (11 г.), вида и тежестта на уврежданията, извършената оперативна интервенция, продължителността на възстановителния период и съпътстващите процеса на възстановяване неудобства, интензитета и времетраенето на претърпените болки, страдания и ограничения в начина на живот, въззивният съд е споделил крайния решаващ извод на първоинстанционния съд, че за обезщетяване на понесените неимуществени вреди е необходима и достатъчна сумата 30 000 лв. Оплакванията във въззивната жалба за допуснато от първоинстанционния съд нарушение на разпоредбата на чл.52 ЗЗД и за необосновано занижаване на обезщетението са преценени от въззивния съд като неоснователни. Изложени са съображения, че няма основание за завишаване на определеното обезщетение с оглед заключението на вещото лице - лекар, че не са налице остатъчни последици от травмите и че ищецът е напълно възстановен, както и поради отсъствието на доказателства в подкрепа на твърденията във въззивната жалба за необходимост от премахване на поставения при оперативната интервенция имплант и за болков синдром, свързан с растежа. Настоящият състав на ВКС намира, че постановеното от Апелативен съд - София въззивно решение не следва да се допуска до касационно обжалване по следните съображения: Според указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, касационно обжалване на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК се допуска, когато с въззивното решение е разрешен правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил решаващите правни изводи на съда по конкретното дело, по отношение на който са осъществени някои от специфичните изисквания по т. 1 - т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК за достъп до касационен контрол; Посочването на значимия за делото правен въпрос е задължение на касатора, в чиято тежест е и обосноваването на специфичните за основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК допълнителни изисквания. В съобразителната част на тълкувателното решение е проведено ясно разграничение между предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК основания за допускане на касационно обжалване, в зависимост от които Върховният касационен съд селектира касационните жалби в производството по чл. 288 ГПК, и основанията за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК, които имат значение за правилността на обжалваното въззивно решение и са предмет на проверка в производството по чл. 290 ГПК в случай, че се допусне касационно обжалване. Преценени от гледна точка на постановките в цитираното тълкувателното решение, поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпроси нямат обуславящо значение за изхода на делото по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Първият въпрос не кореспондира с мотивите към обжалваното решение, в които въззивният съд се е произнесъл по спора в очертаните с въззивната жалба и с отговора предели на въззивна проверка, като е основал изводите си за справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди на събраните в хода на първоинстанционното производство доказателства. Вторият въпрос е относим към правилността на решението, която не е предмет на проверка в стадия на производството по чл.288 ГПК. Въпросът за задължението на въззивния съд да извърши цялостна преценка на събраните доказателства и да посочи в мотивите си на кои доказателства базира изводите си е значим за делото, но не е разрешен от въззивния съд в противоречие със задължителната и с константната практика на ВКС. В мотивите към решението въззивният съд е анализирал поотделно и в съвкупност доказателствата, относими към спора за размера на дължимото обезщетение, посочил е кои факти приема за установени въз основа на тях и след съвкупната им преценка е формирал решаващия си извод, че определеното от първоинстанционния съд обезщетение е достатъчно да компенсира изцяло понесените от ищеца вреди и удовлетворява изискването за справедливост по чл. 52 ЗЗД. Произнасянето на въззивния съд по размера на обезщетението е основано на доказателства и доказателствени средства, срещу чиято доказателствена стойност касаторът - чрез упълномощения по делото процесуален представител, не е възразявал в хода на процеса, поради което зададеният въпрос дали съдът е следвало да посочи в мотивите си защо кредитира конкретни доказателства е лишен от логика. При определяне на обезщетението за неимуществени вреди въззивният съд е процедирал в съответствие със задължителните указания в Постановление № 4/1968 г. на Пленума на ВС, което изключва възможността въззивното решение да се допусне до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради твърдяното от касатора отклонение от задължителната практика в постановлението. Доводите на касатора, че размерът на обезщетението не съответства на установения от доказателствата обем и интензитет на претърпените вреди, са относими към правилността на решението, която - както бе посочено по-горе, не се преценява в селективната фаза на касационното обжалване. Несъответствието на поставените в изложението въпроси с общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, но за пълнота следва да се посочи, че поради бланкетно позоваване на основанията по чл. 280, ал. 1, т.2 и т. 3 ГПК касационната инстанция не дължи произнасяне по тях. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,