Определение № 67 от 11.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3108/2020 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответника по делото – Прокуратурата на Република България (П.) срещу решение № 859/31.01.2020 г., постановено по възз. гр. дело № 13540/2018 г. на Софийския градски съд (СГС). С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено първоинстанционното решение № 449759/12.07.2018 г. по гр. дело № 6206/2014 г. на Софийския районен съд (СРС), жалбоподателят е осъден, на основание чл. 49 от ЗЗД, да заплати на всеки един от ищците М. С. С. и С. Л. С., сумата от по 10 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от забавеното през периода 15.05.2001 г. - 05.03.2013 г. привеждане в изпълнение на присъда от 19.02.1999 г. по н.о.х.д. № 346/1998 г. на Софийския военен съд (С.), заедно със законната лихва върху тези суми, считано от 05.03.2013 г. до окончателното им изплащане; в тежест на касатора са възложени и разноските по делото. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице чрез надлежно упълномощен процесуален представител срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за процесуална недопустимост, евентуално – за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 от ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателя П., като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) нарушено ли е правото на защита на П. в производство по чл. 49 от ЗЗД, когато същата не е представлявана от изрично упълномощено лице по реда на чл.чл. 32-33 от ГПК; 2) забавеното привеждане в изпълнение на осъдителна присъда може ли да бъде пряка и непосредствена причина за настъпване на разочарование и липса на усещане, че е реализирана ефективна защита; 3) забавеното привеждане в изпълнение на осъдителна присъда приравнява ли се на липса на възмездие; и 4) могат ли да бъдат постигнати целите на наказанието в случаите на забавено привеждане в изпълнение на осъдителна присъда. По отношение на първия правен въпрос жалбоподателят не е посочил никое от допълнителните основания по т.т. 1-3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, но този процесуалноправен въпрос е свързан с оплакванията му за процесуална недопустимост на въззивното решение, респ. – свързан е и с хипотезата по чл. 280, ал. 2, пр. 2 от ГПК за служебно допускане на касационното обжалване. По отношение на останалите три правни въпроса касаторът сочи допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, но без да излага каквито и да било съображения, тези три материалноправни въпроса да са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото; същите се свързват и с доводите му за допускане на касационното обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК – поради очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. Ответниците по касационната жалба – ищците М. и С. С. в отговора си излагат становище и съображения, че не следва да се допуска касационното обжалване. Настоящият съдебен състав намира, че няма основание за допускане на касационното обжалване. Предявеният по делото иск е с правно основание чл. 49 от ЗЗД. При това положение производството се развива по общия исков ред (а не по реда на ЗОДОВ), поради което по отношение на процесуалното представителство по делото на ответната П. са приложими разпоредбите на чл.чл. 32-33 от ГПК – неин пълномощник по делото може да е адвокат или пък юрисконсулт или друг неин служител с юридическо образование (като се има предвид понятието „служител“ в широк смисъл, включително – прокурор), който следва да е упълномощен писмено от представителя ѝ по закон – главния прокурор на Република България. Отговорът на исковата молба е подаден от името на ответната П. чрез прокурор М. М. от Софийската районна прокуратура, като към отговора няма приложено пълномощно. В първото по делото открито съдебно заседание, както и по-натам в производството (включително и пред настоящата касационна инстанция) обаче ответната П. е била представлявана от юрисконсулт Т. Г., която е удостоверила представителната си власт с пълномощни, подписани от главния прокурор. Също в първото открито съдебно заседание юрисконсулт Г. изрично е заявила, че поддържа отговора на исковата молба, както и че няма да сочи доказателства; заявила е и че следва са се приемат представените по делото доказателства. При това положение, макар отговорът на исковата молба да е бил подаден от лице, което не е било надлежно упълномощено да представлява ответната П. в настоящото производство, това процесуално действие, извършено без надлежно учредена представителна власт, е било изрично потвърдено пред съда (поради което писмена форма не е била необходима), респ. – било е валидирано чрез надлежно упълномощения процесуален представител по делото на ответната П., съгласно чл. 42, ал. 2 от ЗЗД. От изложеното следва, че не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 2 от ГПК – вероятна недопустимост на обжалваното въззивно решение, при която настоящата инстанция служебно да допусне касационното обжалване; а формулираният в тази връзка процесуалноправен въпрос е без значение за изхода на делото, поради което няма основание касационното обжалване да се допуска и в хипотеза по чл. 280, ал. 1 от ГПК. За да уважи предявения по делото иск по чл. 49 от ЗЗД, въззивният съд е приел следното: Установил, че с присъдата от 19.02.1999 г. по н.о.х.д. № 346/1998 г. на С., която е влязла в сила на 15.05.2001 г., Н. С. И. е бил осъден на лишаване от свобода за срок от 16 години при първоначален усилено строг режим на изтърпяване, за извършено от него престъпление по чл. 116, ал. 1, т. 2, пр. 3 от НК – за това, че като лице от състава на полицията, при изпълнение на службата си умишлено е умъртвил В. С. С. – син на двамата ищци. Присъдата е била приведена в изпълнение едва на 05.03.2013 г., когато осъденото лице е задържано от служители на СДВР и е преведено в Софийския централен затвор, където е починало от инфаркт на 08.12.2016 г. След подробно обсъждане на доказателствата и установените от тях обстоятелства по делото, въззивният съд е приел, че по делото несъмнено е доказано незаконосъобразно поведение, реализирано чрез подробно обсъдените преди това действия и бездействия от страна на ответната П., последица от което е необоснованата забава от 12 години за изпълнение на законовото ѝ задължение по чл. 375, ал. 2 от НПК (отм.) и чл. 416, ал. 2 от НПК от 2006 г. да приведе в изпълнение влязлата в сила присъда. Въззивният съд е споделил и извода на първата инстанция, че това задължение на ответната П. произтича и от чл. 2, § 1 от ЕКЗПЧОС, тъй като именно чрез ответната П. държавата реализира защитата на правото на живот на етапа на изпълнение на влязлата в сила осъдителна присъда за доказано престъпление – убийство по чл. 116 от НК. СГС е приел и че пряка и непосредствена последица от тази 12-годишна забава на ответната П. да приведе в изпълнение влязлата в сила присъда, са претъпените от двамата ищци неимуществени вреди, изразяващи се в претърпяно от тях страдание, разочарование и липса на усещане, че е реализирана ефективна защита на правото на живот на техния син и че е постигнато възмездие, тъй като тази защита не е свързана само с налагане на адекватно наказание на виновното лице с осъдителната присъда, но и с реализацията на това наказание, тъй като без последната наказанието би се обезмислило поради непостигане на целите на същото, установени с нормата на чл. 36 от НК. В тази връзка въззивният съд се е позовал на практиката на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ), цитирана и в първоинстанционното решение – § 32, § 26 и § 27 от решение от 13.10.2016 г. по делото К., С. и др. срещу М. Градският съд е приел и че претендираният от ищците размер на обезщетенията от по 10 000 лв. е минимален, с оглед продължителността на забавата от 12 години, през който дълъг период ищците са търпяли страдание, произтичащо от липсата на възмездие за причинената смърт на техния син, с който родствената и емоционална връзка е най-силна; през същия период ищците са били емоционално ангажирани с проблема от неосъщественото привеждане на присъдата в изпълнение, като в тази връзка са подавали множество молби и жалби до ответната П. и до други органи на държавната власт, включително президента. В изложението си към касационната жалба ответната П. сочи като очевидно неправилни горните изводи на въззивния съд относно вида и характера на претърпените от ищците процесни вреди и относно пряката причинна връзка между тях и процесното противоправно поведение на ответната П.. В изложението си касаторът обаче по никакъв начин не обосновава становището си – защо според него тези изводи на СГС са очевидно неправилни по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК; по никакъв начин не е обосновано и становището на жалбоподателя – защо той счита трите формулирани в тази връзка в изложението му материалноправни въпроса, да са такива от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Настоящата касационна инстанция намира, че тези изводи на въззивния съд не са очевидно неправилни, тъй като са съобразени с практиката на ЕСПЧ, цитирана в решенията и на двете инстанции по същество по делото; по същата причина – и формулираните в тази връзка три материалноправни въпроса не са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. В тази практика на ЕСПЧ е разяснено, че ако извършителят само бъде осъден, но без реално да изтърпи наложеното му наказание, не е налице ефективно и реално осъществена от държавата защита на правото на живот, тъй като не са спазени процесуалните гаранции за това право, включващи и привеждането на ефективните присъди в изпълнение; разяснено е и че това е необходимост, включително за да бъде затвърдено общественото доверие в институциите, които поддържат правовата държава (правоохранителните органи), да не се създава съмнение за това, че държавата толерира противоправни действия (особено когато те са насочени срещу правото на живот) и така да се осигури ефективно прилагане на законодателството, защитаващо правото на живот. Видно от гореизложеното, именно в същия смисъл са и мотивите към обжалваното въззивно решение. В заключение – касационното обжалване не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от касатора основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 3 и чл. 280, ал. 2, пр. 2 и пр. 3 от ГПК, нито е налице друго основание за служебно допускане на същото от настоящата инстанция. Предвид изхода на делото пред настоящата инстанция, съгласно чл. 38, ал. 2, във вр. с чл. 78, ал. 1 и с чл. 81 от ГПК, жалбоподателят-ответник дължи и следва да бъде осъден да заплати на процесуалния пълномощник на ищците – адв. Н. О. Д., претендираното адвокатско възнаграждение за оказаната на ищците безплатна правна помощ в касационното производство, в размер 850 лв., определен съгласно чл. 9, ал. 3, във вр. с чл. 7, ал. 2, т. 4 от Нар. № 1/09.07.2004 г. на ВАдвС за МРАВ. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение