Определение № 3210 от 15.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2274/2026 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на С. А. Б., [населено място], подадена чрез адвокат Ц. Г., срещу определение №7849/03.04.2026 г. по ч.гр.д. №3067/2026 г. на Софийския градски съд. С обжалваното определение е потвърдено определение №8324 от 27.02.2026 г. по гр.д. №56479/2025 г. на Софийския районен съд, с което е прекратено производството по делото по част от предявените искове, поради наличие на висящо производство между същите страни и е спряно производството по осъдителните искове на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК. Жалбоподателят твърди неправилност на обжалваното определение и иска неговата отмяна. В изложението си жалбоподателят се позовава на основанията по чл.280, ал. 1, т.1 ГПК по въпросите за задължението на съда да обсъди всички исканияq доводи и възражения на страните в рамките на предмета на делото; кога е налице обективен идентитет на предмета на спора по чл.126, ал.1 ГПК и налице ли е основание за спиране на производството по осъдителен иск по чл.71, ал.1, т.3 ЗЗДискр на основание чл.229, ал.1, т.4 ГПК до приключване на друго дело с предмет установителен иск по чл.71, ал.1, т.1 ЗЗДискр. Посочени са тълкувателни решения на ВКС, решение и определения на ВКС. Въззивният съд е приел, че съгласно чл. 126, ал. 1 ГПК, когато в един и същ или в различни съдилища са висящи две дела между същите страни, на същото основание и за същото искане, по-късно заведеното дело се прекратява служебно от съда. Следователно, предпоставка за приложението на тази разпоредба е наличие на идентичност на страните, основанието и предмета на двата иска. От данните по делото се установява, че по-рано е образувано гр.д. № 77347/2024 г. по описа на СРС, 30 състав между същите страни жалбоподателя и „Софарма“ АД, с предмет установяване на дискриминационно отношение по признак „лично положение“, изразяващо се в неравноправно третиране при упражняване правото на труд чрез невнасяне на осигурителни вноски върху по-висок доход за периода 14.03.2001 г. – 01.03.2021 г., както и присъждане на обезщетение за вреди. Впоследствие е образувано и производството по гр.д. № 56479/2025 г. по описа на СРС, 157 състав, между същите страни, при идентични фактически твърдения и за същия период, с искане за установяване на същото дискриминационно поведение, както и за реализиране на произтичащите от него правни последици. При съпоставяне на двете искови молби се установява пълно съвпадение както на страните, така и на предмета на спора, доколкото и в двете производства се търси защита срещу едно и също твърдяно дискриминационно поведение, осъществено при едни и същи обстоятелства и за един и същ период. При това положение са налице предпоставките на чл. 126, ал. 1 ГПК за наличие на висящ спор, поради което производството трябва да бъде прекратено в тази част. Допускането на паралелно разглеждане на идентичен установителен спор между същите страни би създало риск от постановяване на противоречиви съдебни актове, което именно законът цели да предотврати. По отношение на претенцията за установяване на осигурителен доход и свързаните с нея искания, от изложените в исковата молба твърдения е видно, че ищецът цели чрез гражданския процес да установи съществуването на правна последица, която е пряко поставена в зависимост от твърдяното дискриминационно третиране и от същите фактически обстоятелства, които вече са предмет на разглеждане по друго висящо дело. След като първичният, обуславящ въпрос е идентичен и вече е отнесен за разрешаване в друго производство, правилно първоинстанционният съд е приел, че повторното му въвеждане в отделен процес е процесуално недопустимо. В този смисъл решаващо е не дали всяка една от последиците, които ищецът извежда, е формулирана по напълно еднакъв начин в двете искови молби, а че в прекратената част и в двете производства се иска съдебно произнасяне относно едно и също твърдяно дискриминационно поведение и неговото отражение върху правната сфера на ищеца. Това е достатъчно, за да се приеме наличие на висящ спор по смисъла на чл. 126, ал. 1 ГПК. Въпросът за наличието на дискриминационно поведение за релевантния период е преюдициален за ангажиране отговорността на ответника за претендираните вреди, като същият е предмет на разглеждане в по-рано образуваното дело. Безспорно въпросът за наличието на дискриминационно третиране има преюдициален характер по отношение на предявените осъдителни искове, доколкото същият е елемент от фактическия състав на отговорността по чл. 71, ал. 1, т. 3 ЗЗДискр. Поради това изходът от него има обуславящо значение за настоящото производство то трябва да бъде спряно. По подадената частна жалба Върховният касационен съд, състав на ІII г.о., намира следното: Частната жалба е депозирана в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК и е процесуално допустима. Касационното обжалване не следва да се допуска, тъй като повдигнатите въпроси са разрешени в съответствие със задължителната практика на ВКС, включително и посочената от жалбоподателя. Според ТР №6 от 15.01.2019 г. по тълк.д. №6/2017 г. на ОСГТК на ВКС обжалването с частна жалба по естеството си е пълно въззивно, Подадената бланкетна частна жалба не само е редовна, но чрез нея страната може ефективно да защити правото си, а ако в частната жалба са изложени конкретни оплаквания срещу обжалваното определение, те имат значение единствено да ориентират съда за становището на страната. И в двата случая съдът служебно проверява всички правнорелевантни факти, сам преценява доказателствата, събрани от първата инстанция, тези представени с частната жалба и отговора, както и събраните от него, въз основа на което разрешава въпросите, включени в предмета на производството. По този начин съдът изпълнява своето задължение да осигури прилагането на процесуалния закон, която дейност не е обусловена от волята на страните, обективирана посредством оплакванията за незаконосъобразност. Отводът за висящ правен спор по чл.126 ал.1 ГПК е основателен само при наличието на пълен субективен и обективен идентитет между делата; със забраната да се образува второ дело по същия правен спор се изключва възможността за постановяване на различни решения; субективен идентитет е налице, когато двете дела са между същите страни – противопоставените субекти на материалното правоотношение, които са ищецът и ответникът и които ще бъдат обвързани от силата на пресъдено нещо, а обективен - при пълно съвпадане на предмета на делата; при пълна идентичност на спорното материално право, претендирано или отричано от ищеца; обективен идентитет е налице и когато в едно от делата се иска установяването на определено право, а с второто се претендира да се установи, че това право не съществува; липсва обективен идентитет, когато предмет на едно от делата е правоотношение, което е преюдициално спрямо предмета на второто дело - в този случай е налице условие за спиране на обусловеното дело по разпореждане на съда на основание чл.229 ал.1 т.4 ГПК. В мотивите на ТР № 2/19.11.2014 г. по т.д. № 2/2014 г. и ТР № 8/07.05.2014 г. по т.д. №8/2013 г. на ОСГТК е посочено, че основанието за спиране по чл.229, ал.1, т.4 ГПК е налице, когато има висящ процес относно друг спор, който е преюдициален и по който със сила на пресъдено нещо ще бъдат признати или отречени права или факти, релевантни за субективното право по спряното производство. Обусловеността между двeте дела се основава на връзката между субективните права, задължения и правопораждащите ги факти като съдържание на конкретните правоотношения. В тълкувателните мотиви по т.5 на ТР №7/31.07.2017 г. по т.д.№ 7/2014 г. на ОСГТК тази зависимост е обяснена и със съотношението между различните спорни предмети на двете дела, при което разрешаването на спора по обусловения иск е предпоставено от установителното действие на силата на пресъдено нещо на решението по преюдициалното правоотношение. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІII г.о.