Определение № 60397 от 15.11.2021 г. на ВКС по гр. д. № 4050/2021 г.

Производството е с правно основание чл.274, ал.3 ГПК. Образувано е въз основа на подадена частна касационна жалба от В. П. П. от [населено място], чрез процесуалния представител адвокат Т. против въззивно определение № 286 от 26.07.2021г. по в.ч.гр.д. № 339 по описа за 2021г. на Варненски апелативен съд, с което е потвърдено определение № 260207 от 17.06.2021г. по гр.д. № 898/2020г. на ОС Варна за връщане на молбата й за допълване на постановеното решение по делото. Счита обжалвания акт за неправилен, постановен в противоречие със закона, поради което иска да бъде отменен, а делото върнато с указания за допълване. В жалбата си поставя следният въпрос, изискуем с оглед препращането на чл.274, ал.3 ГПК, позовавайки се на специалното основание за допустимост по чл.280, ал.1, т.1 ГПК: Дължи ли произнасяне с допълнително решение съдът, който е пропуснал да се произнесе по направено искане за присъждане на законна лихва върху присъдена с влязло в сила решение главница, ако ищецът е подал молба в срока по чл.250 ГПК, но за издаване на изпълнителен лист, в която освен за главницата е направено и искане за законната лихва от датата на исковата молба? Позовава се на решение по гр.д.№ 3752/2017г., в което е посочено, че се дължи допълване на решение, когато съдът е сезиран с искане за това в законоустановения едномесечен срок от връчване на препис от постановения акт. Отделно се позовава и на очевидна неправилност. Срещу подадената частна жалба не е постъпил отговор. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като прецени изложените доводи от страните и данните по делото, намира при проверката си, че не следва да се допуска касационно обжалване поради липса на специално основание за допустимост.В случая фактите са следните: Бил е постановен осъдителен акт, с който е уважен предявения от В. П. иск за главницата. Съдът не се е произнесъл по направеното с исковата молба искане за присъждане на претендираната сума ведно със законната лихва. За постановения акт настоящата жалбоподателка П. е уведомена на 14.05.2021г. Безспорно е, че не е подала молба, съдържаща нарочно искане за произнасяне от съда по искането за законна лихва чрез допълване на постановения акт. Подала е молба на 2.06.2020г. с искане за издаване на изпълнителен лист по делото срещу Л. Д., като в молбата са изброени конкретните суми, за които се иска издаване на изпълнителен лист, „както и лихва от подаване на делото“. Издаден е изпълнителен лист за присъдените суми и не се спори, че решението е влязло в сила. Постъпила е на 16.06.2021г. молба от В. П. с искане за допълване на постановения акт с присъждане на законна лихва. С определение № 260207 от 17.06.2021г. по гр.д. № 898/2020г. ОС Варна е върнал молбата поради просрочие. Този акт е потвърден със сега обжалваното определение № 286. Със същото въззивният съд е приел, че предвидената в чл.250 ГПК процесуална възможност за допълване на постановения акт, когато съдът не се е произнесъл по цялото искане, е ограничена с преклузивен срок. В случая той е пропуснат. Като ирелевантен е оценил факта, че в подадената молба за издаване на изпълнителен лист е посочено, че се претендират и лихви, тъй като тя е различна и не съдържа нарочно искане за постановяване на допълнителен акт. При тези факти, настоящият съдебен състав не счита, че поставеният от частната жалбоподателка въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с установената съдебна практика. Характерна особеност на производството за допълване на решението по чл.250 ГПК е, че то не се образува по служебен почин на съда. За развитието му е необходимо подаването на нарочна молба от заинтересованата страна. Наличието на изискване за сезиране на съда с искане за допълване на вече постановения акт, установената процедура за връчване на препис на другата страна с предоставена й възможност за отговор, установеният преклузивен срок, в който страната може да направи това, както и задължението на съда да се произнесе първо по допустимостта на молбата, както и установеният ред за обжалване на акта, с който съдът се произнася по искането, дават основание да се приеме, че не може – подадената молба за издаване на изпълнителен лист, в която се посочва, че искането за издаване на изпълнителен лист по чл.405, ал.1 ГПК е освен за главницата и за лихви, да се приеме за молба по чл.250 ГПК за допълване на постановения акт с присъждане на лихви. Обстоятелството, че исканията по чл.250 ГПК и по чл.405, ал.1 ГПК са с различен предмет и характеристики, разглеждат се по различен ред и имат различни последици, изключва възможността да се счете, че подаването на молба за издаване на изпълнителен лист може да доведе до постановяване на допълнително решение без в същата да се съдържа изрично формулирано подобно искане. Посоченото от жалбоподателката решение /по гр.д.№ 3752/2017г./ не може да обоснове друг извод, доколкото същото е постановено във връзка с различен от настоящия случай /при него е налице изрично направено искането за допълване, което е в срок, а в случая няма искане за допълване, което да е направено в срок/. Мотивиран от гореизложеното, Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение