Определение № 683 от 09.12.2020 г. на ВКС по т. д. № 905/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. Б. И. срещу решение №2740 от 10.12.2019г., постановено по в.гр.д.№4275/2018г. на Софийски апелативен съд, ГО, 1 състав, в частта му, с която (след частична отмяна на решение №2875/09.05.2018г. по гр.д.№11328/2016г. на СГС, ГО, І-19 състав), е отхвърлен иска на Д. И. против ЗАД „Булстрад Виена Иншурънс Груп“ АД за сумата от 42 000лв. – разликата между присъденото от първата инстанция обезщетение за неимуществени вреди от 150 000лв. и определеното от въззивния съд обезщетение за неимуществени вреди в размер на 108 000лв. В касационната жалба се поддържа, че в обжалваната му част въззивното решение е неправилно. Твърди се, че незаконосъобразно въззивният състав е приел наличие на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалата майка на ищцата при положение, че с влязлата в сила присъда е установена изключителна вина на застрахования водач за произшествието. Сочи се, че гражданският съд не може да преразглежда вината на водача на застрахования автомобил като се акцентира върху самопризнанието на дееца и върху заключението на техническата експертиза в наказателното производство, извършената непосредствено след злополуката. Претендира се отмяна на въззивното решение в обжалваната му част и потвърждаване на присъдения от първата инстанция размер на обезщетението за претърпените от ищцата неимуществени вреди от 150 000лв. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са формулирани четири материалноправни и процесуалноправни въпроси, които според касаторката са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото и обуславят допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК. В срока по чл.287, ал.1 ГПК е депозиран писмен отговор на касационната жалба от ЗАД „Булстрад Виена Иншурънс Груп“ АД, в който се поддържа, че не е налице соченото от касаторката основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Същевременно се излагат съображения за неоснователност на касационната жалба по съществото на спора. Претендира се юрисконсултско възнаграждение в размер на 450лв. Върховният касационен съд, търговска колегия, състав на второ търговско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, приема следното: Касационната жалби е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. С обжалваното пред касационната инстанция решение въззивният състав от Софийски апелативен съд е отменил решение №2875/09.05.2018г. по гр.д.№11328/2016г. на СГС, ГО, І-19 състав в частта му, с която ответникът ЗАД „Булстрад Виена Иншурънс Груп“ АД е осъден да заплати на ищцата Д. Б. И. обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на нейната майка в резултат на ПТП, реализирано на 19.07.2014г., за разликата над 108 000лв. до 150 000лв. като вместо това е отхвърлил предявения иск с правно основание чл.226, ал.1 КЗ (отм.) за посочената разлика от 42 000лв. Въззивното решение като необжалвано е влязло в сила в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение за уважаване на иска до размер на 108 000лв., както и за отхвърляне на иска за разликата от 150 000лв. до пълния претендиран размер на обезщетението от 350 000лв. В тази връзка със сила на пресъдено нещо е установена отговорността на ЗАД „Булстрад Виена Иншурънс Груп“ АД по чл.226, ал.1 КЗ (отм). за обезщетяване на неимуществените вреди на Д. И. от смъртта на нейната майка В. Г., причинена виновно при ПТП на 19.07.2014г., от застрахования при ответника по задължителната застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ водач на т.а.“Рено Мастер с ДК [рег.номер на МПС] М. Б. Д.. В обжалваното решение е отразено, че с влязла в сила присъда №117 от 21.04.2016г., по н.о.х.д.№1685/2016г. на СГС, подсъдимият М. Б. Д. е признат за виновен в това, че на 19.07.2014г., около 11,05 часа в София,[жк]пред блок 420, управлявайки товарен автомобил „Рено“, Мастер“ с ДК [рег.номер на МПС], при движение назад, е нарушил правилата за движение по чл.40,ал.1 и ал.2 от ЗДвП и е причинил по непредпазливост смъртта на В. А. Г.. Позовавайки се на заключенията на вещите лица по извършените пред първата инстанция първоначална и повторна комплексни съдебномедицинска и автотехническа експертизи, въззивният състав е посочил, че произшествието е настъпило в светлата част от денонощието при суха пътна настилка и добра видимост. Към момента на удара пешеходеката В. Г. се е намирала в района на платното за движение на пътното превозно средство, на около 0,5 метра зад този автомобил, вдясно от левия габарит, без да е имало пешеходни пътеки на мястото на произшествието, като ударът е осъществен от задната част на товарния автомобил върху тялото на пешеходеца. Съдът е приел, че и двамата участници в произшествието са имали техническа възможност да се възприемат един друг. При така установения механизъм на злополуката, въззивният състав е стигнал до извода, че основен и значително по-голям принос за настъпването й, е имал застрахованият при ответника водач на товарния автомобил, който е допуснал тежки нарушения на правилата за движение по чл.40,ал.1 и ал.2 от ЗДвП и не е положил грижа за законосъобразно и безопасно извършване на предприетата от него маневра „движение назад“. Според съда починалата пешеходка също е допринесла за настъпване за вредата, допускайки нарушения на правилата за движение по чл.108, ал.1 ЗДвП, задължаващ пешеходците, да се движат по тротоара на пътното платно и по чл.113, ал.1, т.1 ЗДвП, задължаващ пешеходците да преминават по пешеходните пътеки, като също така се съобразяват с приближаващите се пътни превозни средства,.са в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат, Въззивният съд е определил приноса на наследодателката на ищцата за настъпване на произшествието в размер на 10%. С оглед показанията на свидетелката Г. и след съобразяване с разясненията, дадени в т.11 на ППВС № 4 от 23.12.1968г. на следните обстоятелства: а) интензивността и продължителността на доказаните душевни страдания и отрицателни емоции, преживени от ищцата, която внезапно и трагично е загубила своята близка в душевно отношение майка; б) възрастта на загиналата В. Г., която е била навършила 59 години и възрастта на ищцата, която е била навършила 29 години към момента на настъпване на вредите и към онзи момент вече трайно се е установила да живее в чужбина; в) социално-икономическите условия в страната към момента на увреждането, въззивният съд е определил сумата 120 000лв. за справедливо обезщетение по чл.ц52 ЗЗД на претърпените от ищцата неимуществени вреди от смъртта на майка й. След намаляване на осн. чл.51, ал.2 ЗЗД на обезщетението за неимуществени вреди с установения принос на починалата от 10%, въззивният състав е приел, че искът е основателен до размер на сумата 108 000лв., ведно със законна лихва, считано от 29.07.2016г. до окончателното изплащане на главницата. Настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. Извън случаите по чл.280, ал.2 ГПК допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 - т.3 на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно разясненията, дадени в т.1 от Тълк.решение №1/19.02.2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ВКС, ОСГТК, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Въпрос №1: „ Какъв е обхвата на понятието „виновност на дееца“ съгласно разпоредбата на чл.300 ГПК и какво от присъдата на наказателния съд досежно виновността на дееца е задължително за гражданския съд?“ е формулиран като общотеоретичен въпрос и като такъв не притежава характеристиката на въпрос по чл.280, ал.1 ГПК, обусловил решаващата воля на съда. Въпросите под №2: „ Допустимо ли е гражданският съд да пререшава присъдата по наказателното производство досежно вината на дееца при положение, че деецът е признал вината си в наказателното производство и всички събрани доказателства подкрепят извода за пълната вина на дееца? Длъжен ли е гражданският съд да съобрази обстоятелството за пълно признание за дееца?“ не са значими за конкретния правен спор по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като същите са обосновани с твърдението на касаторката, че въззивният състав е допуснал преразглеждане на въпроса за вината на застрахования водач, която е установена с влязлата в сила присъда. Анализът на мотивите на въззивното решение сочи, че съдът изцяло се е съобразил със задължителната сила на присъдата по чл.300 ГПК относно това дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца. Приемайки съпричиняване от страна на пострадалата въззивният състав не е пререшил наказателното дело като нито е отрекъл, нито е намалил обема на вината на водача. В тази връзка без значение за наличието или липсата на съпричиняване от страна на пострадалия е дали деецът е признал вината си в наказателното производство. По същите съображения изцяло неотносим за правния спор по чл.226, ал.1 КЗ (отм.) е и въпрос №3: „Промяната на вината на дееца от гражданския съд, основание ли е за възобновяване на наказателното производство с цел намаляване на наказанието на дееца?“. Въпрос №4. „ Счита ли се, че е спазен принципа на непосредствеността, когато гражданският съд дава предпочитание на техническата експертиза, изготвена по документи години след произшествието, по искане на гражданския съд пред същата експертиза, изготвена въз основа на оглед на местопроизшествието, непосредствено след произшествието, но по искане на наказателния съд?“, не е значим за делото с оглед разясненията, дадени в т.1 от ТР №1/19.02.2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ВКС, ОСГТК, доколкото въззивният съд е обсъждал заключението на комплексната експертиза с оглед възражението на ответника по чл.51, ал.2 ЗЗД и за установяване поведението на пешеходката като факт, обуславящ независимо съпричиняване на вредоносния резултат, без съдът да приема различна фактическа обстановка по отношение действията на водача на застрахования автомобил, от тази, отразена в присъдата. Независимо от горното, следва да се има предвид, че в случая не е налице и допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касация. На първо място касаторката не излага съображения, (извън това, че не е съгласна със съществуващата практика на ВКС) защо счита, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. На второ място по въпросите, свързани с приложението на чл.300 ГПК и в частност относно съпричиняването на вредоносния резултат от страна на пострадалия, доказателственото значение на влязлата в сила присъда и доколко констатациите на наказателния съд в мотивите на присъдата обвързват гражданския съд, има създадена константна практика на ВКС, на която въззиевното решение не противоречи и която не се налага да бъде променяна. В решение №25/17.03.2010г. по т.д.№211/2009г. на ВКС, II т.о., решение №22/05.05.2011г. по т.д.№368/2010г. на ВКС, І т.о., решение №55/30.05.2009г. по т.д.№728/2008г. на ВКС, I т.о., решение №36/28.02.2012г. по т.д. №319/2011г. на ВКС,, II т.о., решение №108/23.11.2012г. по т.д.№509/2009г. на ВКС, ІІ т.о. и др., неизменно се приема, че влязлата в сила присъда се ползва със сила на пресъдено нещо единствено за изчерпателното посочените в чл.300 ГПК обстоятелства, т.е. тя е задължителна за съда, разглеждащ гражданскоправните последици от конкретното деяние, но само относно това дали то е извършено или отречено, дали е противоправно и дали деецът е виновен. Поведението на пострадалия не е предмет на присъдата, освен ако съпричиняването представлява елемент от състава на престъплението и не е било предмет на изследване в наказателното производство по конкретното дело. Всички останали факти, които имат отношение към гражданските последици на деянието, включително и съпричиняването на вредоносния резултат, с оглед принципа за непосредственост и равенство на страните в процеса, следва да бъдат установени конкретно със съответните доказателствени средства в рамките на производството по разглеждане на предявения срещу застрахователя иск като без значение е дали за същите са събрани доказателства в хода на наказателното производство. На основание чл.78, ал.8 ГПК във вр. с чл.25, ал.1 от Наредбата за заплащането на правната помощ касаторката следва да бъде осъдена да заплати на ответното дружество сумата 100лв. – юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение,