Определение № 1513 от 29.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2873/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Й. Н. Б., ЕГН [ЕГН], чрез пълномощника му адв. К. А., против Решение №1364 от 14.11.2022г. по в. гр. д. №1009/2022г. по описа на Софийския апелативен съд, с което е потвърдено Решение №266874 от 08.12.2021г. по гр. д. №8086/2017г. на Софийския градски съд, с което са отхвърлени предявените от Й. Н. Б., ЕГН [ЕГН], против „Джи енд джей 5“ ООД, ЕИК 131174199 и „Туистхът“ ООД, ЕИК 203951784, искове за признаване за установено, че договорът за дарение от 03.05.2017г., сключен с нотариален акт № , том *, рег. № **, дело №423/2017г. по описа на нотариус И. Н., с рег. № , с който „Джи енд джей 5“ ООД, ЕИК 131174199, е дарило на „Туистхът“ ООД, ЕИК 203951784, 0,01% идеални части от правото на собственост върху поземлени имоти с идентификатори ***..* и

***..* по кадастралната карта и кадастралните регистри на гр. София,

одобрени със Заповед №РД-18-15/03.06.2009г. на изпълнителния директор на АГКК, е нищожен поради противоречието му със закона /чл.26, ал.1, пр.1 от ЗЗД/, заобикалянето на закона /чл.26, ал.1, пр.2 от ЗЗД/, накърняване на добрите нрави /чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД/, липса на мотив и основание /чл.226, ал.3 във връзка с чл.26, ал.2, изр.1, пр.4 от ЗЗД/ и като привиден и прикриващ договор за продажба /чл.26, ал.2, изр.1, пр.5 от ЗЗД/, както и за допускане на изкупуване по чл.33, ал.2 от ЗС на 74,6% идеални части от правото на собственост върху поземлен имот с идентификатор ***..* и 65,56% идеални части от правото на собственост върху поземлен имот с идентификатор

***..* по кадастралната карта и кадастралните регистри на гр. София,

одобрени със Заповед №РД-18-15/03.06.2009г. на изпълнителния директор на АГКК, прехвърлени от „Джи енд джей 5“ ООД, ЕИК 131174199, на „Туистхът“ ООД, ЕИК 203951784, с договор за дарение от 03.05.2017г., сключен с нотариален акт №, том *, рег. № **, дело №423/2017г. по описа на нотариус И. Н., с рег. №, и договор за покупко- продажба от 03.05.2017г., сключен с нотариален акт №, том *, рег. № **, дело №424/2017г. по описа на нотариус И. Н., с рег. №. В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на обжалваното решение- касационно основание по чл.281, т.3 от ГПК, като се иска отмяната му и връщане на делото за ново разглеждане или постановяване на ново решение, с което предявените искове да бъдат уважени.

Към касационната жалба е приложено изложение, в което касаторът се позовава на основанията за допустимост по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от „Туистхът“ ООД, ЕИК 2039517894, чрез процесуалният му представител адвокат И. А., с който изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата.

Ответната страна по касационната жалба- „Джи енд джей 5“ ООД, ЕИК 131174199, не е взела становище по нея.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение.

За да се произнесе по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, съобрази следното:

С обжалваното въззивно решение е прието, че с нотариален акт № *, том *, дело № 11076/ 1998 на нотариус И. Д. и нот.акт № *, том *, рег. № **, дело № 487/1999 на нотариус В. Ч. ищецът Й. Н. Б. е придобил правото на собственост върху следните недвижими имоти: дворно място с площ от 3066 кв.м.- имот пл.№ **, от кв.5-е, местност „М.,, * *; и регулирано дворно място, находящо се в [населено място], [улица], с площ от 1171 кв.м., съставляващо имот пл.№****, кв. * по плана на [населено място], идентичен с имот пл. № ****по плана на [населено място]. м. „Н. к. Д.“ от 1939г., за които имоти при действието на ЗУТ за нуждите на бъдещото строителство е отреден УПИ *-**,**. В одобрената кадастрална карта посочените имоти са били нанесени като поземлен имот с

идентификатор ***..* (стар номер **) и поземлен имот с идентификатор *..* (стар номер ****). На 20.06.2003г. между ищеца Й. Н. Б., в качеството на „собственик -учредител” и Р. Т. П. и Г. А. Г., наричани „приемател-изпълнител” е бил сключен договор за проектиране, учредяване право на строеж за построяване и предаване в завършен вид на сгради с търговско и офис предназначение, чиито предмет описан в раздел първи се състои в проектиране на две самостоятелни търговско- административни сгради с идеен и работен проект в недвижим имот, собственост на учредителя, представляващ УПИ *- **,**, в кв.5е, м. [улица]по плана на [населено място], целият с площ от 4113 кв.м. По

силата на анекс от 04.10.2005г. в правата и задълженията на изпълнителя по договора е встъпило търговското дружество „Джи Енд Джей-5”ООД. Съгласно т.3.9 от договора Й. Н. Б. се е задължил да прехвърли по нотариален ред на изпълнителя 76 % ид.ч. от собствеността върху УПИ, отреден за парцел *-**, **, след окончателно завършване на първия строителен етап, както и изцяло на изпълнителя или на посочени от него трети лица, идеалните части от собствеността върху земята в едномесечен срок от датата на издаване на разрешение за ползване на сградата. С влязло в сила на 28.10.2016г. решение от 28.05.2014г. по гр.д.№ 1680/2009г. на СГС, ГО, 17 състав, бил обявен за окончателен на основание чл.19 ал.3 от ЗЗД, сключеният на 20.06.2003г. между ищеца и първия ответник „Джи Енд Джей-5”ООД, предварителен договор за проектиране, учредяване право на строеж, за построяване и предаване в завършен вид на сгради с търговско и офис предназначение, в частта по т. 3.9, за прехвърляне по нотариален ред на 76% ид.ч. от правото на собственост върху недвижим имот, представляващ УПИ, отреден за парцел *-**, , който съгласно одобрената КК и КР съставлява ПИ с идентификатор *..*, с площ от 3022 кв.м. и ПИ с идентификатор ***.., с площ от 1118 кв.м., с адрес и на двата: [населено място], СО-район „М.“,[жк], [улица]. На 29.09.2016г. ответникът „Джи Енд Джей-5”ООД е продал на ответника „Туистхът“ ООД 36 бр. самостоятелни обекти от построената в УПИ *- **,** сграда * с идентификатор ***.*.*.* по КККР, цялата сграда * с идентификатор ***.*.*.* по КККР и сграда * с идентификатор ***..*.* по КККР, както и подземен паркинг с идентификатор ***..*.*.* с площ 2200. 32 кв.

м., като видно от договора за продажба (н.а. № **, том *, per. № **, дело № 818/2016 г. по описа на нотариус с per № * от НКРБ), ведно със самостоятелните обекти са прехвърлени и съответните им идеални части от общите части на сградата и съответните идеални части от правото на строеж върху поземления имот, върху който е изградена сградата. На 03.05.2017г., между ответниците е бил сключен договор за дарение, оформен с

н. а. № , том *, per. № **, дело № 423/2017 г. по описа на нотариус с per.№ от НКРБ, по силата на който „Джи Енд Джей-5”ООД дарява в полза на „Туистхът" ООД 0.01 % ид.ч. от правото на собственост върху ПИ с идентификатор ***..* и 0.01 % ид.ч. от правото на собственост върху ПИ с идентификатор ***..*. На същата дата- 03.05.2017г., между ответниците е бил сключен и договор за продажба, оформен с н.а. № , том *, per № **, дело № 424/2017 г. по описа на нотариус с per № от НКРБ, по силата на който „Джи Енд Джей-5” ООД продава на „Туистхът“ ООД, 74.59 % ид.ч. от правото на собственост върху ПИ с идентификатор ***..*, и 65.55 % ид.ч. от правото на собственост върху ПИ с идентификатор ***..*. Въззивният съд е приел въз основа на заключението на изготвената по делото техническа експертиза, че по КККР площта по координатни (цифрови) данни на ПИ с ид. ***..* е 3022 кв.м, а на ПИ с ид. ***..* е 1118 кв.м., или сумата от двете площи е общо 4140 кв.м., а площта на УПИ *-**,**, в кв.5е, е 3084 кв.м. (определена по графични данни, а не по координатни (числени) данни), като разликата е 1056 кв.м. (4140 кв.м. - 3084 кв.м.), която площ се намира на запад от западната граница на УПИ *-**,** по самата уличнорегулационна линия и попада в обхвата на [улица]. От заключението на депозираната допълнителна СТЕ съдът е приел, че УПИ *-**, е образуван от два имота, а именно: ПИ с идентификатор *..* по КККР (стар номер **) и ПИ с идентификатор *..* по КККР (стар номер ****). От ПИ с

****..* по КККР (стар номер ****) с площ от 1118 кв. в УПИ *-**, попадат 256 кв. м., а от ПИ с идентификатор *..* по КККР (стар номер ****) с площ 3022 кв. в УПИ *-**, ** попадат 2823 кв. м. Останалата площ от двата имота, съгласно действащия ПУП- ПРЗ остават извън УПИ *-**, ** и попадат в уличната регулация. В УПИ *-**, ** са построени общо четири (4) броя сгради. Въз основа на заключенията на двете СТЕ /основна и допълнителна/ САС е приел, че кадастралната основа на недвижимите имоти, не съвпада с регулационната граница на урегулирания поземлен имот, отреден за тях, но тъй като кадастралната карта не е приведена в актуално състояние в издаваните от АГКК скици за двата имота (ПИ 191 и 192) не са отразени частите от тях, непопадащи в УПИ * -**, **, които са предвидени за разширение на улица. Приел е, че след постановяване и влизане в сила на съдебното решение по иска по чл. 19, ал.3 от ЗЗД, съсобственици в УПИ *-**, са станали Й. Б. с квота 24% и „Джи енд джей- 5" ООД с квота от 76 %, а по отношение на частта от имотите, реални части от които са извън обхвата на УПИ и попадат в улична регулация, собственик е само Й. Б.. Приел е, че със сключените на 03.05.2017г. договор за дарение и договор за покупко-продажба "Джи енд джей- 5" ООД не би могъл да прехвърли повече от това, което притежава съгласно диспозитива на решението по чл.19, ал.3 от ЗЗД, който отразява не само индивидуализацията на имота към датата на сключване на предварителния договор, но и неговото актуално описание, ако междувременно са настъпили изменения. Посочил е, че обстоятелството, че АГКК показва и издава скици за двата имота (ПИ * и ***), без да е попълнен УПИ * -**, ** върху тях и без да са отделени частите от тях за улица, няма отношение към изхода на настоящото производство, а би имало значение само за бъдещи административни отношения между жалбоподателя-ищец и Столична община при евентуално отчуждаване. Изложил е съображения, че тъй като предмет на процесния договор за дарение не е реална част от имотите, а идеална част, то дарението не е нищожно, а би могло да породи вещно-транслативен ефект в съответната част, на която дарителят е собственик, т.е. при процесните разпоредителни сделки първият ответник "Джи енд джей- 5" ООД се е разпоредил само с това, което е негова собственост съгласно влязлото в сила решение по иска по чл.19, ал.3 от ЗЗД, а именно със 76 % от УПИ * - **. , които не са напълно, а само частично идентични на 76 % ид.ч. от всеки един от двата поземлени имоти (ПИ * и ПИ *). Посочил е, че сделката за дарението на чужда вещ не е нищожна, а не поражда вещно действие в частта си, с която се дарява чужд имот. Доколкото предмет на договора за дарение са 0,01% идеални части от поземлените имоти, а не реални части от тях извън обхвата на УПИ, попадащи в уличната регулация, то сделката не противоречи и на нормата на чл.199, ал.2 от ЗУТ, предвиждаща че собственикът може да се разпореди с имота си или с части от него в полза на трето лице само след като го предложи за изкупуване на държавата или на общината в зависимост от предвижданията на ПУП. В тази връзка съдът е изложил и съображения, че правото на изкупуване по чл.199 от ЗУТ в случая принадлежи на трето за производството лице- Столична община и не може да бъде релевирано от ищеца. Позовавайки се на заключенията на приетите експертизи съдът е направил извод, че границите на поземлени имоти с идентификатори *..* и ***..* по одобрената кадастрална карта съвпадат в рамките на допустимата точност с границите на старите имоти пл.№ ** и пл.№** по документите за собственост на ищеца, който извод е бил направен и в решението по предявения иск по чл.19, ал.3 от ЗЗД. По възраженията на ищеца, отнасящи се до правото на собственост върху реалните части от имотите, предвидени за отчуждаване, съдът е приел, че не могат да се отразят на изхода на спора, а в бъдещото административно производство по отчуждаване на същите извършеното дарение на чужда вещ не може да породи право на обезщетение в полза на несобственик. По отношение на иска за прогласяване на нищожността на договора за дарение поради заобикаляне на закона САС се е позовал на задължителните указания, дадени в Тълкувателно решение №5 от 28.11.2012г., съгласно които когато с договор за дарение се отчужди идеална част от частта на дарителя в съсобствен имот в полза на трето за съсобствеността лице и останалата идеална част е прехвърлена впоследствие с договор за продажба на същото лице, без частта на дарителя да е предложена за изкупуване на първоначалните съсобственици съгласно чл. 33, ал. 1 ЗС, няма заобикаляне на закона по чл. 26, ал. 1, предл. второ ЗЗД, включително в случаите, когато договорът за дарение е сключен с цел да се осуети правото на изкупуване от съсобственик в последваща продажба. По посочените съображения този иск е бил отхвърлен. По отношение на предявения иск за прогласяване на нищожността на договора за дарение поради противоречието му с добрите нрави САС е приел, че по делото не се установява нито дарението, нито мотивът, поради който е направено да са противни на добрите нрави, поради искът е неоснователен. По предявения иск за нищожност на договора поради липса на основание САС е изложил съображения, че основанието на същия е желанието на дарителя да облагодетелства безвъзмездно надарения, като същото се предполага съгласно чл.26, ал.2, изр.2 от ЗЗД, поради което и този иск е неоснователен. По иска за нищожност на договора като симулативен САС е приел, че същият не е бил доказан пълно и главно от ищеца, поради което също е неоснователен. Като допълнителни съображения за неоснователност на предявения иск за изкупуване по чл.33, ал.2 от ЗС въззивният съд е посочил, че в УПИ *-**,** са построени общо 4 сгради, в които самостоятелни обекти притежават ищецът Й. Н. Б., ответникът „Туистхът“ ООД и третото за спора лице „Л. трейд БС“ ЕООД. При това положение съдът е приел, че е налице хоризонтална етажна собственост и при прехвърляне на идеални части от поземления имот в полза на лице, притежаващо самостоятелни обекти в построените в него сгради, не се прилага разпоредбата на чл.33 от ЗС и за съсобственика не възниква право на изкупуване, тъй като земята е обща част на сградите. В допълнение към тези доводи, съдът е посочил, че още със сключване на предварителния договор от 20.06.2003г. ищецът Й. Н. Б., като първоначален едноличен собственик на поземлените имоти, се е задължил в чл.3.9 от същия да прехвърли на изпълнителя по договора или на посочени от него трети лица 76% идеални части от собствеността върху земята, с което е дал предварително съгласието си изпълнителят да прехвърля идеални части от земята на собственици на обекти от построените в нея сгради, което също изключва приложението на чл.33 от ЗС.

В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, позовавайки се на основанията за допустимост по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, касаторът поставя следните въпроси:

1. Длъжен ли е съдът, сезиран с иск за прогласяване на нищожност на дарение на идеални части от недвижим имот, при зачитане на силата на присъдено нещо, формирана от влязло в сила решение по предявен иск по чл.19, ал.3 от ЗЗД, от което произтичат правата на праводателя на надареното лице, в което е прието, че недвижимият имот- урегулиран поземлен имот, идентичен с попълнените в кадастралната карта два поземлени имота, идеални част от който са предмет на договора за дарение, да приеме в спора по иска за прогласяване на дарението за нищожно за установена идентичността на между урегулирания поземлен имот и двата попълнени имота в кадастралната карта, посочена в решението по иска по чл.19, ал.3 от ЗЗД, без предявен в предходното производство инцидентен установителен иск за установяване на факт?

2. Следва ли съдът при формиране на вътрешното си убеждение по конкретен правен въпрос да обсъди в мотивите на решението си всички релевантни за спора доказателства, както и доводите на страните и възраженията на страните по тях?

3. При предявен иск за прогласяване на нищожност на дарение и при установен по делото факт, че кадастралната карта не е приведена в актуално състояние, длъжен ли е съдът служебно да назначи експертиза, която да даде отговор на въпроса приложен ли е ПУП по отношение на регулацията и да изведе преценка относно нищожността на договора за дарение изцяло или само в определена негова част?

По първия въпрос касаторът поддържа, че въззивното решение е в противоречие с т.18 от Тълкувателно решение №1 от 04.01.2001г. на ОСГК на ВКС, съгласно което източник на силата на присъдено нещо е диспозитивът на съдебното решение, а не и мотивите му, както и с Решение №816 от 21.09.1997г. по гр.д. №884/1996г., първо г.о., Решение №57 от 11.03.1981г. по гр.д.№561/1981г., първо г.о., Решение №43/2014г. по гр.д.№6421/2013г., второ г.о. и Решение №242 от 2012г. по гр.д.№149/2012г., второ г.о. По втория въпрос касаторът поддържа, че въззивното решение е в противоречие с т.2 от Тълкувателно решение №1 от 17.05.1995г. по гр.д. №3/1994г. на ОСГК на ВС, с Тълкувателно решение №1 от 04.01.2001г. на ОСГК на ВКС, както и с Решение №10 от 04.07.2011г. на ВКС по гр.д.№533/2010г., трето г.о., Решение №154 от 31.08.2012г. на ВКС по гр.д.№746/2010г., първо г.о., Решение №221 от 18.01.2013г. на ВКС по т.д.№1270/2011г., второ т.о., Решение №324 от 22.04.2010г.

на ВКС по гр.д.№1413/2009г., четвърто г.о., Решение №643 от 12.10.2010г. на ВКС по гр.д.№1246/2009г., четвърто г.о., Решение №175 от 11.07.2012г. на ВКС по гр.д. №1855/2010г., четвърто г.о., Решение №443 от 25.11.2011г. на ВКС по гр.д.№166/2011г., Решение №85 на ВКС по гр.д.№2690/2017г., първо г.о. Искането за допускане на касационно обжалване по третия въпрос касаторът обосновава с т.3 от Тълкувателно решение №1 от 09.12.2013г. на ВКС по т.д.№1/2013г., както и с твърдения за вероятна неправилност на въззивното решение. Направено е и искане за допускане на въззивното решение до касационно обжалване за проверка на неговата допустимост. В изложението е направено и искане за допускане на въззивното решение до касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.3 от ГПК по въпроса за възможността да съществуват в рамките на един поземлен имот по кадастралната карта две различни по статут и предназначение територии- такива, предвидени за улица, и такива, предвидени за застрояване, което е реализирано.

Според настоящия състав на съда не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.1 от ГПК на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е:1.решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд; 2. решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз; 3. от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а съгласно ал.2 на същата разпоредба независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност.

По отношение на искането в изложението за допускане на въззивното решение до касационно обжалване на основание чл.280, ал.2 от ГПК поради вероятната му недопустимост настоящият състав на съда намира следното:

Въззивното решение не е вероятно недопустимо. Същото е постановено при надлежно упражнено право на иск от ищеца, по редовна искова молба и няма данни за липса на положителни процесуални предпоставки на правото на иск или за наличие на отрицателни такива. Доколкото ищецът е съсобственик на имотите- предмет на договорите за дарение и покупко- продажба, и има право на изкупуване съгласно чл.33, ал.2 от ЗС, то за него е правен интерес от предявяване на исковете за прогласяване на нищожността на договора за дарение, сключен между ответниците „Джи Енд Джей-5” ООД и „Туистхът" ООД, тъй като при евентуално прогласяване на дарението за нищожно, следва да се приеме, че с последващия договор за покупко- продажба „Джи Енд Джей-5” ООД се е разпоредил с идеални части от имотите в полза на трето за съсобствеността лице.

Съгласно задължителните указания по тълкуването и прилагането на закона, дадени в Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС по т. д. № 1/2009 г., материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни.

По отношение на първия поставен в изложението въпрос- може ли съдът да приеме за установена посочената в решението по иска по чл.19, ал.3 от ЗЗД идентичност между урегулирания поземлен имот и поземлените имоти, нанесени в кадастралната карта, без в посоченото производство да е бил предявен инцидентен установителен иск за факт, не е налице общото основание на чл.280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като същият не е от значение за изхода на делото и за формиране на решаващата воля на съда за отхвърляне на иска за нищожност на дарението поради противоречието му със закона. Съдът не е приел иска за неоснователен поради установена в решението по иска по чл.19, ал.3 от ЗЗД идентичност между УПИ и нанесените в кадастралната карта поземлени имоти, а е приел, че възраженията на ищеца, основаващи се на липсата на такава идентичност, и доводите му, свързани с правото на собственост върху частите от поземлените имоти извън УПИ, предвидени за отчуждаване, нямат значение за действителността на договора за дарение, тъй като прехвърлянето на чужди права не води до нищожност на сделката. Отделно от това съдът е извел изводите си въз основа на заключенията на приетите по делото експертизи, които изводи е посочил, че съвпадат с тези, направени с влязлото в сила решение по иска по чл.19, ал.3 от ЗЗД, а не се е позовавал на формирана с посоченото решение сила на присъдено нещо по отношение на това обстоятелство, както се твърди в изложението.

По отношение на втория поставен в изложението въпрос- за задължението на съда при формиране на вътрешното си убеждение по конкретен правен въпрос да обсъди в мотивите на решението си всички релевантни за спора доказателства, както и доводите на страните и възраженията на страните по тях, също не са налице основанията за допускане на касационно обжалване. Същият е решен съобразно установената практика, включително и посочената от касатора, съгласно която съдът е длъжен да изложи мотиви по всички възражения на страните, направени във връзка с правните доводи, от които черпят своите права, както и да обсъди всички събрани по делото доказателства във връзка с техните доводи. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени. В случая въззивната инстанция е обсъдила всички доводи и възражения на страните, включително доводите на ищеца, направени за пръв път във въззивната жалба, както и всички събрани по делото доказателства, и е изложила мотиви по същите, поради което не е налице отклонение от установената съдебна практика по въпроса.

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по третия въпрос, поставен в изложението. Обстоятелството дали е приложен ПУП по отношение на регулацията, което ищецът счита, че въззивният съд е следвало да изясни служебно посредством назначаване на експертиза, поначало не е било спорно по делото, а и същото се установява от събраните по делото доказателства. Предвид горното не е налице твърдяното в изложението противоречие между въззивното решение и приетото в т.3 от Тълкувателно решение №1 от 09.12.2013г. на ВКС по т.д.№1/2013г. за задължението на въззивния съд да назначи служебно експертиза. Отделно от това така поставеният въпрос няма връзка с предмета на делото, тъй като нито в исковата молба, нито в уточнението й, ищецът е сочил подобни доводи за нищожност на договора за дарение, и няма обуславящо значение за формиране на решаващите мотиви на съда за неоснователност на исковете, поради което и по отношение на него не е налице общата предпоставка на чл.280, ал.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване. Не могат да бъдат споделени твърденията по този пункт в изложението за вероятна неправилност на въззивното решение. Следва да се посочи, че съгласно разпоредбата на чл.280, ал.2 от ГПК въззивното решение се допуска до касационно обжалване само при очевидна неправилност, т.е. когато страда от особено тежък порок, който да може да бъде констатиран от касационната инстанция в производството по чл.288 от ГПК само от съдържанието му и без допълнителна проверка и анализ от съда на доказателствата по делото, доводите на страните и извършените процесуални действия от съда и страните. Доводите на касатора в тази връзка отново се отнасят до правото на собственост върху предвидените за отчуждаване части от поземлените имоти, по който въпрос въззивният съд е приел, че не води до нищожност на договора за дарение, а до липса на вещно- прехвърлителен ефект на сделката по отношение на посочените части. При така направените изводи въззивното решение не е очевидно неправилно и не би могло да се допусне до касационно обжалване.

Неоснователно е и направеното в изложението искане за допускане на въззивното решение до касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.3 от ГПК по въпроса за възможността да съществуват в рамките на един поземлен имот по кадастралната карта две различни по статут и предназначение територии- такива, предвидени за улица, и такива, предвидени за застрояване, което е реализирано. Така поставеният въпрос също няма връзка с правния спор между страните, който е предмет на делото, а именно- за действителността на договора за дарение на посочените от ищеца в исковата молба основания, и не е обусловил правните изводи на съда за отхвърляне на исковете, поради което по отношение на него не е налице общата предпоставка на чл.280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационно обжалване.

С оглед изхода от спора, направеното искане и на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК жалбоподателят следва да бъде осъден да заплати на ответната страна „Туистхът“ ООД направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 8400 лв.

Мотивиран от изложеното, настоящият състав на Трето гражданско отделение на Върховен касационен съд