Определение № 836 от 13.03.2025 г. на ВКС по т. д. № 2350/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на А. Н. Д. и К. Х. М., съвместно упражняващи правомощията на синдик на “КОРПОРАТИВНА ТЪРГОВСКА БАНКА” АД (в несъстоятелност), ЕИК[ЕИК], против решение № 334/22.05.2024 г. по в.т.д. № 559/2023 г. по описа на Апелативен съд – София, 15 състав, с което е потвърдено решение № 260130/19.03.2023 г. по т.д. № 1096/2017 г. на Софийски градски съд, за отхвърляне на предявените от синдика на банката против И. А. З., Г. П. Х., А. М. П. и Г. К. З. обективно съединени при условията на евентуалност искове за обезвреда на претърпените от “КТБ” АД имуществени вреди, причинени от ответниците в качеството им на бивши администратори на банката от неизпълнение на законовите, респ. договорните им задължения във връзка с договор за банков кредит от 30.05.2011 г., сключен между “КТБ” АД и “Биокемикъл БГ” АД, и анексите към него №№ 1/24.06.2011 г., 2/19.02.2014 г., 3/27.03.2014 г. и 4/17.06.2014 г.

С касационната жалба са въведени оплаквания за неправилност на въззивното решение - чл. 281, т. 3 ГПК. Оспорва се изводът на апелативния съд за недоказване на настъпила за банката имуществена вреда, която стои в причинна връзка с конкретно установеното противоправно поведение на ответниците, тъй като по делото нямало данни какво е икономическото състояние на поемателя на задължението – “Кристал Химия Трейд” ЕООД, и дали срещу това дружество са предприети от банката действия за принудително събиране на вземането, за да се заключи, че същото е несъбираемо. Поддържа се тезата, че е налице претърпяна вреда, тъй като след осребряването на вземането по процесния договор за кредит, като актив от масата на несъстоятелността на “КТБ” АД (н.) с Постановление за възлагане № 7-0060/02.02.2018 г. на ФГВБ, банката не е получила сума, равна на претендирания размер на вредите. Подчертава се, че доказателства за наличие на имущество на кредитополучателя “Биокемикъл БГ” АД не са представени, вземането към същото е несъбираемо, от което следва и вредоносния за банката резултат. Изразява се несъгласие и с мотивите на въззивната инстанция, че не се установява причинно-следствена връзка между противоправните действия на ответниците и търсената вреда, тъй като “КТБ” АД (н.) не е предприела действия по събиране на вземанията си от кредитополучателя. Изтъква се, че в периода 20.06.2014 г. - 22.04.2015 г. банката е управлявана от квестори, назначени съгласно действащата редакция на ЗКИ и чиято дейност не е насочена към осребряване на активите на банката, съответно към незабавно пристъпване към образуване на съдебни производство срещу неизправните кредитополучатели, а на 30.05.2015 г. е подадена от банката молба по чл. 625 ТЗ за откриване на производство по несъстоятелност на кредитополучателя. Излагат се доводи, че по делото се доказва, че причината, поради която кредиторът не е събрал дължимите по процесния договор за кредит главница и лихви в пълен размер, е сключването, разрешаването и изпълнението на кредитното съглашение при липса на учредени обезпечения, като до момента, до който ответниците са изпълнявали функциите си съобразно заеманите позиции, кредитополучателят не е бил в състояние да изпълни задълженията си към банката предвид големия им размер и липсата на учредени обезпечения. Развиват се подробни съображения за противоправните действия, респ. бездействия на всеки от ответниците. Според касатора, по делото са установени всички елементи от фактическия състав на иска, обосноваващи ангажиране имуществената отговорност на ответниците. Претендира се отмяна на обжалваното въззивно решение и уважаване на предявените осъдителни искове.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът релевира доводи за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и съответно т. 3 ГПК, като са поставени следните въпроси:

1. “Доказването само на един от елементите на фактическия състав на чл. 57, ал. 3 ЗБН, а именно доказването на настъпила имуществена вреда за несъстоятелната банка, достатъчен ли е за пораждането на специалната имуществена отговорност по чл. 57, ал. 3 ЗБН на администраторите на банка? Доказването на настъпила имуществена вреда за несъстоятелната банка определящо ли е за преценката относно наличието на останалите елементи на фактическия състав на чл. 57, ал. 3 ЗБН, вкл. за преценката относно наличието на пряка причинна връзка с тази вреда с твърдяното неизпълнение на задълженията на администраторите?”.

2. “Следва ли вземането на банката към кредитополучател по отпуснат банков кредит да се квалифицира като несъбираемо вземане, за да може същото да представлява вреда за банката по смисъла на чл. 57, ал.3 ЗБН?”.

3. “Как се разпределя доказателствената тежест за доказване събираемостта или несъбираемостта на едно вземане по предявен иск с правно основание чл. 57, ал. 3 ЗБН?”.

По трите въпроса се поддържа, че е налице основание по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК.

4. “Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани по делото относими доказателства?”.

По това питане се твърди, че е налице хипотезата на чл. 280, ал. 1, т.1 ГПК, поради противоречие на въззивното решение със задължителната практика на касационната инстанция – Тълкувателно решение № 1/08.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и постоянната такава - решение № 222/06.04.2017 г. по т.д. № 425/2015 г. на ВКС, II т.о., решение № 134/30.12.2013 г. по т.д. № 34/2013 г. на ВКС, II т.о., решение № 553/27.06.2013 г. по гр.д. № 196/2012 г. на ВКС, IV г.о., решение № 65/30.07.2014 г. по т.д. № 1656/2013 г. на ВКС, II т.о., решение № 101/28.10.2016 г. по гр.д. № 853/2016 г. на ВКС, II г.о., решение № 212/01.02.2012 г. по т.д. № 1106/2010 г. на ВКС, II т.о.

Ответниците по касация – Г. П. Х., Г. К. З. и И. А. З. възразяват по основателността на искането за касационна проверка и оспорват подадената жалба като неоснователна.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касация А. М. П. не е подал отговор на касационната жалба.

Настоящият състав на Първо търговско отделение на ВКС, след като обсъди доводи на страните и прецени данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 288 ГПК, намира следното:

Касационната жалба е допустима – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

В случая апелативният съд, сезиран с въззивна жалба на ищцовата страна, за да потвърди първоинстанционното решение за отхвърляне на предявените при условията на евентуалност осъдителни искове по чл. 57, ал. 3 ЗБН, е приел, че съдебният акт е валиден и допустим. Споделил е изложените в неговите мотиви фактически констатации и правни изводи, към които е препратил на основание чл. 272 ГПК. Във връзка с доводите в жалбата е изложил собствени мотиви. В обжалваното решение решаващият състав е отбелязал, че основният въпрос, който касае пораждането на специалната имуществена отговорност по чл. 57, ал. 3 ЗБН на администраторите на банката, е дали е настъпила имуществена вреда за банката, като от този елемент от фактическия състав зависи преценката относно останалите - дали твърдяното неизпълнение на задълженията на администраторите е в пряка причинна връзка с тази вреда.

Въззивният съд е акцентирал, че с исковата молба се твърди, че вредата се изразява в претърпени загуби от несъбрано вземане в размер на 15 169 354 евро – главница по договор за кредит, с която сума се е намаляло имуществото на банката, поради посочената несъбираемост. Пояснил е, че при отпускане на кредит имущественият актив на кредитора не намалява, защото предоставената в заем сума се трансформира в парично вземане към длъжника в същия размер, т.е. имуществото на кредитора остава същото, защото вземането е имуществен актив. Стойността на този актив се измерва с неговата събираемост - доброволно изпълнение или принудително такова. Ако вземането не може да се удовлетвори чрез способите на принудителното изпълнение (напр. поради липса на имущество на длъжника и третите лица, които отговарят за дълга), то е несъбираемо. Обезценява се, тъй като неговата номинална стойност не се покрива с реалната му стойност като актив, срещу който могат да се придобият реални парични средства. В тази хипотеза предоставената в заем парична сума представлява невъзвратим разход за кредитора, т.е. претърпяна загуба за него, а ако е частично събираемо – загубата за кредитора е частична. В обжалваното решение е посочено, че в случая ищецът твърди именно вреди поради несъбрана част от вземането от кредитополучателя “Биокемикъл БГ” АД, който съгласно вписванията в ТРРЮЛНЦ е заличен след осъществено производство по несъстоятелност. Изтъкнато е, че няма данни обаче какво е икономическото състояние на поемателя на кредитното задължение - “Кристал Химия Трейд” ЕООД, и дали срещу това дружество са предприети действия по принудително събиране на вземането, във връзка с което е направен извод, че не се доказва вземането да е несъбираемо.

Въззивният съд е споделил и становището на първата инстанция, че не е налице причинна връзка между поведението на ответниците и настъпилите евентуални вредоносни последици. Счел е за доказано по делото, че просрочието по главницата е с начален период 23.09.2014 г., т.е. след като банката е поставена под особен надзор, предсрочната изискуемост е обявена през м. 11.2014 г., а едва през 2015 г. са били предприети действия против длъжника по кредита. Ответниците са били отстранени от длъжност, считано от 20.06.2014 г., и доколкото са установени вреди за банката, те са резултат от забавените и непредприети действия, включително против встъпилото в дълга дружество. При тези данни е преценил, че не може да се направи извод, че фактът на отпускането на кредита, без да се учредени всички договорени обезпечения, е довел до несъбираемост на вземанията.

По тези съображения въззивната инстанция е формирала извод за неоснователност на иска с правно основание чл. 57, ал. 3 ЗБН. Доколкото настъпилата вреда и причинната връзка между същата и поведението на ответниците се явяват елементи от фактическия състав и на евентуалните искове, решаващият състав е намерил и тези претенции за неоснователни.

Настоящият състав намира, че не се обосновава достъп до касация.

Допускането на факултативна касационна проверка съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Преценката се извършва въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в горепосочената правна норма.

Поставеният от страната първи въпрос не е коректно зададен, тъй като не кореспондира с решаващите изводи на въззивната инстанция. Като е отделил като основен спорен въпрос за пораждането на специалната имуществена отговорност по чл. 57, ал. 3 ЗБН на администраторите на банката настъпването на имуществена вреда за банката, апелативният съд не е отрекъл тежестта на останалите елементи от фактическия състав на иска. Така формулираното питане е извадено от цялостния контекст на въззивния съдебен акт и не съответства на решаващата воля на състава на САС. Поради това същият няма характер на правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, разяснен с т. 1 от Тълкувателно решение от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, и не покрива общото изискване за достъп до касационен контрол. Поради това безпредметно остава обсъждането на поддържания от страната допълнителен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Поставеният от касатора втори въпрос е фактологичен, доколкото предпоставя извършване на преценка на конкретния фактически и доказателствен материал по делото, съответно на правилността на въззивния съдебен акт. Поради това така формулираното питане не отговаря на общата селективна предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за осъществяване на касационна проверка. Дори и хипотетично да се приеме, че същата е налице, касационното разглеждане на втория въпрос би било от значение само за правилното решаване на спора, но не и за постигане на целта по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – принос за точното прилагане на закона и за развитието на правото, поради което не може да обоснове достъп до касация. В разпоредбата на чл. 57, ал. 3 ЗБН законодателят не е ограничил подлежащите на обезвреда вреди, претърпени от несъстоятелната банка, до несъбрано вземане, а са визирани причинени вреди, които обаче подлежат на главно и пълно доказване в процеса.

Поставеното от касатора трето питане касае разпределението на доказателствената тежест по осъдителен иск по чл. 57, ал.3 ЗБН относно факт с правно значение – събираемост/респ. несъбираемост на вземането от кредитополучателя с оглед твърденията за настъпили за банката имуществени вреди. Пред въззивната инстанция не е повдиган въпрос за процесуално нарушение при разпределението на доказателствената тежест в процеса. Не е въведено подобно оплакване и с касационната жалба. Напротив, поддържа се, че по делото са ангажирани доказателства за установяване на изискуемите елементи на фактическия състав на предявените искове. Съдържащите се в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК доводи срещу мотивите на апелативния съд, че не са доказани твърдените вреди – “несъбираемостта на вземането”, касаят правилността на решението по чл. 281, т. 3 ГПК. Същите не могат да бъдат проверявани в селективната фаза на касационното производство по чл. 288 ГПК. С оглед на горното, така формулираното питане не може да се приеме за обвързано от решаващата воля на въззивната инстанция, поради което не отговаря на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допуск до касация. Дори и да се счете, че този въпрос е релевантен, което настоящият състав не споделя по изложените по-горе съображения, доводите за допускане на касационно обжалване на релевираното от страната допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК са неоснователни. Касаторът не е обосновал нужда от тълкуване на конкретна неясна или непълна правна норма, предвид създадена противоречива съдебна практика по тълкуването й или поради необходимост от промяна на непротиречива такава, с оглед изменение в законодателството или развитие на обществените отношения. Във всички случаи общото правило на чл. 154, ал. 1 ГПК намира приложение и всяка страна е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания или възражения. Ето защо и третият въпрос не може да послужи за осъществяване на касационен контрол.

Поставеният от страната четвърти въпрос е процесуалноправен и е обуславящ за изхода на спора, т.е. същият покрива общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК. Касателно правомощията на въззивния съд е налице задължителна практика на касационната инстанция - Тълкувателно решение от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 19 от Тълкувателно решение от 04.01.2001 г. по гр.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, както и константна такава, намерила израз в множество служебно известни на настоящия състав съдебни актове (решение № 55/03.04.2014 г. по т.д. № 1245/2013 г. на ВКС, І т.о., решение № 63/17.07.2015 г. по т.д. № 674/2014 г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 263/24.06.2015 г. по т.д. № 3734/2013 г. на ВКС, І т.о., решение № 180/11.01.2016 г. по т.д. № 1618/2014 г. на ВКС, ІI т.о., решение № 142/30.03.2020 г. по т.д. № 2970/2018 г. на ВКС, І т.о., решение № 50026/26.06.2023 г. по т.д. № 2705/2021 г. на ВКС, ІI т.о., решение № 50075/21.02.2024 г. по т.д. № 843/2022 г. на ВКС, ІI т.о.). Приема се, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на втората инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При постановяване на решението си въззивният съд е длъжен да изложи свои собствени фактически и правни изводи, като подложи на самостоятелна преценка поотделно и в съвкупност събраните по делото доказателства за релевантните за спора факти, както и да обсъди защитните тези на страните при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство и спорните пред втората инстанция факти.

В разглеждания случай апелативният съд, в съответствие с константната практика на ВКС и съобразно правомощията си по чл. 269 ГПК, е обсъдил спорните по делото въпроси и събраните по делото доказателства. Изложил е и собствени мотиви по въведените с въззивната жалба оплаквания – относно твърдените вреди и причинната връзка между поведението на ответниците и настъпилите евентуални вредоносни последици. Като е приел, че обжалваното първоинстанционно решение е правилно, е споделил изложените в мотивите му фактически констатации и правни изводи, към които е препратил на основание чл. 272 ГПК. Доводите на касатора изразяват най-общо несъгласието му с решаващите изводи на въззивната инстанция, а не представляват оплакване за допуснато съществено процесуално нарушение. Такива аргументи не могат да бъдат разглеждани в производството по чл. 288 ГПК. При това положение по така формулирания процесуалноправен въпрос не се обосновава наличие на въведения от касатора допълнителен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд – София.

По разноските:

Поради недопускане на въззивното решение до касационен контрол касаторът следва да бъде осъден да заплати по сметка на ВКС дължимата държавна такса по чл. 18, ал. 2, т. 1 от ТДТССГПК, която съгласно разпоредбата на чл. 57, ал. 6 ЗБН не е била събрана предварително.

Ответниците по касация не претендират и не представят доказателства за извършени разноски в настоящото производство, поради което такива не им се присъждат.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,