Определение № 559 от 11.03.2024 г. на ВКС по т. д. № 1049/2023 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от ищеца в производството „Многопрофилна болница за активно лечение Парк Хоспитал“ ЕООД срещу въззивно решение № 79 от 06. 03. 2023 г., постановено от Апелативен съд – Пловдив по в.т.д. № 777 по описа на съда за 2022 г., с което е потвърдено първоинстанционно решение № 337 от 26. 10. 2022 г., постановено от Окръжен съд – Пловдив по т.д. № 124 по описа на съда за 2022 г., с което на свой ред е отхвърлен предявеният от касатора против Национална здравноосигурителна каса /НЗОК/, иск за заплащане на сумата 58881.34 лева, представляваща обезщетение за забавено плащане на сума в общ размер на 219416 лева, дължимо за периода 04. 03. 2019 г. - 24. 10. 2021 г. за извършена през месеците януари, февруари и март 2018 г. болнична медицинска дейност по клинични пътеки по сключени между страните договор № 164277/19. 05. 2017 г. и допълнително споразумение № 27/21. 02. 2018 г., със законните последици по отношение на разноските в производството.

В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение, като постановено при нарушение на материалния закон – чл. 20 от ЗЗД и практиката на ВКС по въпроса за тълкуването на договорите, при което тълкуване съдът следва да се съобразява с изявената, а не с предполагаема воля на страните и да не допуска подмяна на нейното съдържание, в противоречие с практиката на ВКС по приложението на чл. 365 от ЗЗД, както и при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, състоящи се в необсъждане на доказателства и доводи на ищеца, и неподлагане на тълкуване на процесното споразумение между страните, съобразно установените в практиката на ВКС правила и критерии.

Иска се допускане на въззивното решение до касационно обжалване, отмяната му и по същество - уважаването на предявения от касатора иск със законните последици, претендират се разноски за трите съдебни инстанции.

В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се формулират следните въпроси:

I. Материалноправни:

1. Как следва да се тълкуват изразите „окончателно уреждане на отношенията“ и „нямат и няма да предявяват каквито и да било други претенции“ и дали те се отнасят само към предмета на споразумението?

2. По какъв начин трябва да бъде заявен отказът на кредитора от правото на обезщетение за забавено плащане, за да се приеме този въпрос за разрешен със сключването на споразумение?

3. Трябва ли съдът да се съобразява с изявената, а не с предполагаемата воля на страните и да не допуска подмяна на нейното съдържание?

По тези въпроси се поддържа наличието на допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК – по първия – поради противоречие със съдебната практика по приложение на чл. 365 от ЗЗД, без същата да се конкретизира; по втория – поради противоречие с решение № 144 от 14. 11. 2017 г. на ВКС по т.д. № 1084/2016 г. на Първо т.о., ТК и решение № 60152 от 27. 04. 2022 г. по т.д. № 49/2021 г., Първо т.о., ТК, по въпроса по какъв начин в спогодба следва да бъде заявен отказът на кредитора от субективно право, с решение; по третия – поради противоречие с решение № 81 от 07. 07. 2009 г. на ВКС по т.д. № 761/2008 г., Първо т.о., ТК, решение № 80 от 08. 05. 2012 г. по гр.д. № 1315/2010 г. на Четвърто г.о., ГК, решение № 318 от 14. 07. 2011 г. по гр.д. № 182/2010 г. на Четвърто г.о., ГК, и други.

По същите въпроси, като се твърди, че липсва съдебна практика за конкретния случай, който е особен и специфичен, се заявява и наличието на допълнителен критерий за селектиране на касационната жалба по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, и като се възпроизвеждат правните тези на касатора по съществото на спора, в обобщение се поддържа, че разрешаването на въпроса как трябва да се тълкува извънсъдебно споразумение, сключено между неравнопоставени страни по изпълнението на индивидуалния договор по чл. 59 от ЗЗО, е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.

II. Процесуалноправни:

1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доводи и възражения във въззивната жалба и да изложи мотиви за тях, както и следва ли да направи анализ на всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност и в рамките на наведените в жалбата доводи?

2. Необходимо ли е съдът да подложи на тълкуване споразумение, по чието съдържание страните спорят, съобразно установените в практиката на ВКС правила и критерии?

По тези въпроси се поддържа наличието на допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като се претендира противоречие на въззивното решение с ППВС № 7 от 27. 12. 1965 г., решение № 1002 от 07. 10. 2010 г. на ВКС по гр.д. № 3800/2008 г. на Четвърто г.о., ГК, решение № 217 от 09. 06. 2011 г. на ВКС по гр.д. № 761/2010 г., Четвърто г.о., ГК, ППВС № 1/1953 г. решение № 235/04. 07. 2011 г. на ВКС по гр.д. № 513/2010 г., решение № 25 от 06. 03. 2020 г. по гр.д. № 1320/2019 г. на ВКС, решение № 220 от 31. 07. 2014 г. по гр.д. № 1883/2021 г. на Четвърто г.о., ГК, и други.

Ответникът по касация в отговор по чл. 287, ал. 1 от ГПК оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, по същество оспорва жалбата като неоснователна, претендира юрисконсултско възнаграждение за защита в производството по чл. 288 от ГПК.

Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивният едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК.

За да стигне до крайните си изводи относно неоснователността на предявения от касатора иск, въззивният съд е приел в относимата си към оплакванията в касационната жалба и съдържанието на изложението на основания за допускане на касационно обжалване, част от мотивите си към обжалваното решение, че:

Не се спори, че между страните е сключен договор № 164277/19. 05. 2017 г. за оказване на болнична помощ по клинични пътеки на основание чл. 59, ал. 1 от ЗЗО. Сключено е и допълнително споразумение № 27/21. 02. 2018 г., с което са изменени отделни клаузи от цитирания договор. Не се спори и относно обстоятелството, че от страна на ищеца е била извършена и отчетена болнична медицинска помощ за периода 01. 01. - 01. 04. 2018 г. в размер на 219416 лева, която е над утвърдената стойност на разходите за оказана БМП през 2018 г. по Приложение № 2 към договор № 164277/19. 05. 2017 г.

Със заповед № РД-13-1090/20. 08. 2020 г. на Директора на РЗОК - Пловдив, изменена със заповед № РД-09-306/02. 09. 2020 г. е наредено извършване на проверка на лечебното заведение – касатор, по изпълнение на договорения пакет болнична медицинска помощ на отчетена дейност, включена в ежедневните отчети на лечебното заведение, която не е разплатена за периода 2015 г. – 2019 г., а след изменението на заповедта - на онези дейности, маркирани в програмата като „надвишаващи месечни стойности“, преминали успешно през логически контрол в информационната система на НЗОК за периода 2015 г. - 01. 04. 2018 г. Видно от представения протокол № 167/18. 09. 2020 г. проверката не констатира нарушения при съставяне на медицинската документация по изпълнение на дейността по НДР и изискванията на съответните приложения и клинични пътеки към него. Със заявление вх. № 29-02-50-123/11. 10. 2021 г. управителят на дружеството - ищец е изразил желание за участие в преговори за сключване на споразумение относно сумата, представляваща отчетени, но незаплатени дейности по реда на пар. 1, ал. 1 от ПЗР на ЗБНЗОК за 2021 г. Въз основа на проведените преговори, между страните е подписано споразумение от 13. 10. 2021 г., според което НЗОК се съгласява да заплати на касатора сума в общ размер 169853 лева, представляваща отчетени, но незаплатени дейности, установени по реда на пар. 1, ал. 4 от ПЗР на ЗБНЗОК за 2021 г. и преминали успешно през логически контрол информационната система на НЗОК през 2017 г. Със споразумението страните се уговарят плащането да се осъществи в срок от 30 дни от подписването на същото. Признава се от ищеца в исковата молба, че на 25. 10. 2021 г., уговорената със споразумението сума е платена. Следователно това е станало в рамките на уговорения 30-дневен срок от сключване на споразумението.

Въззивният съд сочи, че съгласно чл. 365, ал. 2 от ЗЗД с взаимните отстъпки могат да се създадат, да се изменят или да се погасят и правоотношения, които не са били предмет на спора. С още по-голямо основание могат да се изменят и такива, които са предмет на спора. В случая страните са установили каква е стойността на надлимитната дейност и са предвидили срок, в който тя да бъде заплатена. Плащането е осъществено в рамките на този срок. Не е налице забава в изпълнението на паричното задължение, за която да се дължи обезщетение в размер на законната лихва.

Затова и, според въззивния съд, употребеният в споразумението израз, че страните са уредили окончателно задълженията си и за в бъдеще нямат никакви претенции един към друг по предмета на споразумението означава, че всички претенции, свързани с отчетените, но незаплатени дейности, намират своето окончателно разрешаване. Не би могло да има акцесорна претенция за лихва за забава, ако със споразумението страните установяват размера на задължението и уреждат срок за плащането му /а последният безспорно е спазен/.

Според въззивния състав „окончателно уреждане“ и „никакви претенции“ са изрази, които показват това - каквито и да са били претенциите относно размер, срокове, дължимост, падеж, забава и т.н., те намират своето разрешение със спогодбата, постигната с взаимни отстъпки, и спорове по тях повече не могат да съществуват, поради което и въззивният съд като краен извод, както и първоинстанционният съд преди него, е намерил предявения иск за неоснователен, и по същество го е отхвърлил.

Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато.

Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т.т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено и в постановената въз основа на тях и доразвиваща ги, постоянна практика на касационната инстанция се приема, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не може да са хипотетични, но същевременно следва да не са и от фактологично естество /при което отговорите им да са поставени в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона /в широк смисъл – на общ правен принцип, правен институт и/или на норма, или норми от действащия обективен правов ред/. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване - а именно разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело.

В случая първите два от поставените от касатора три въпроса от първата група въпроси, за които се твърди, че са материалноправни, не съставляват годно общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, разяснен с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г.

Отговорът на първия от въпросите по начина, по който същият е формулиран, зависи изцяло от конкретните обстоятелства по делото, съответно - е относим също изцяло към правилността на въззивното решение /евентуална преценка относно която правилност, може да се прави само в последващо допускането на касационно обжалване, производство по чл. 290 от ГПК/, а не към наличието или не на основания за допускане на касационното му обжалване, преценката за каквото наличие или липса, е единственият предмет на настоящото производство по чл. 288 от ГПК.

Вторият от въпросите е хипотетичен и твърде общ, за да може да бъде приет като поставен по приложението на конкретна правна норма, правен институт и/или принцип на правото, като уредени в обективния правов ред общи правила за поведение на правните субекти, поради което също не съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване.

Третият от въпросите от тази група, както и вторият въпрос от тези от втората група, за които се твърди, че са процесуални – относим към необходимостта от тълкуване и задълженията на съда, свързани с него, са правни, отговорите им са от естество да обусловят изхода на всеки правен спор, зависещ от тълкуването от страна на съда, на уговорки между страните в широк смисъл, поради което и тези въпроси принципно съставляват годно общо основание за допускане на касационно обжалване. По отношение на същите обаче по делото не се установява наличието на допълнителния критерий за селектиране на касационната жалба по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Видно от действителното съдържание на мотивите към обжалваното решение, частично възпроизведени и в мотивите към настоящото определение, дейността на въззивния съд по тълкуването на процесното споразумение /спогодба/ между страните в случая, е осъществена не в противоречие, а в съответствие с практиката на касационната съдебна инстанция /посочена и от касатора в изложението му/, постановена по въпросите за тълкуването на волята на страните, обективирана в уговорки между тях, включително относно критериите и принципите на това тълкуване. На свой ред, при това така констатираното спазване от страна на въззивния съд, на установените в практиката на ВКС и задължителната практика на ВС и ВКС, критерии и принципи, приложими при тълкуване волята на страните, правилността на формираните от съда негови крайни изводи относно действителната воля на страните, обективирана в процесното споразумение, е въпрос на правилност на решението му, а не на наличие на основание за допускане на касационното му обжалване, поради което такова обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК не следва да бъде допуснато.

По отношение на въпросите от първата група /сочени като материалноправни/, не е налице и допълнителният селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Точният смисъл на тази законова разпоредба е разяснен по задължителен за съдилищата начин в т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Съобразно залегналите там постановки, правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването ѝ с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите.

Така приетото по задължителен за съдилищата начин в практиката на касационната инстанция, в настоящият процесен случай не е налице. Позоваването от касатора при обосноваването на наличието на този допълнителен критерий за селектиране на жалбата му, на липсата на нарочна практика за конкретния случай, независимо от твърдените от касатора, негови особености и специфики, не сочи само по себе си на наличието на поддържаното основание за допускане на касационно обжалване. Не всяка липса на практика по който и да било, възможен за формулиране правен въпрос, разкрива наличието на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК и касационният състав намира, че в случая нито приложимите към спора правни норми са непълни, неясни или противоречиви, за да е наложително създаването на съдебна практика по прилагането им или осъвременяването на съществуващата, предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени, нито се налага промяна на създадената поради неточното им тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването ѝ с оглед изменения в законодателството и обществените условия. Приложимите норми в случая са ясни, не е налице противоречива, остаряла, несъответна на обществените условия или резултат от неправилното им тълкуване практика, поради което и касационно обжалване по така поставените въпроси не следва да се допусне и на основанието за допускане на такова обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.

Поставеният от касатора първи въпрос от втората група е правен, отговорът му е от естество да обуслови изхода на всеки правен спор, като относим към спазването на императивно законоустановените в процесуалния закон задължения на съда да разглежда и решава делата според точния смисъл на законите, да преценява всички доказателства по делото и доводите на страните по вътрешно убеждение, да постанови решението си въз основа на доказателствата по делото и вътрешното си убеждение, като го основе върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху закона, и при това да изложи мотиви към решението си, в които да посочи исканията и възраженията на страните, преценката на доказателствата, фактическите констатации и правните изводи на съда. По отношение и на този въпрос обаче не е налице допълнителният критерий за селектиране на касационната жалба по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

По въпроса за задължението на съда да постанови акта си след преценка на всички ангажирани по делото относими към спора доказателства, както и доводите и възраженията на страните, като на тази база обоснове крайните изводи в решението си е налице постоянна и еднопосочна, включително задължителна за съдилищата съдебна практика. Според постоянното застъпено в практиката становище от разпоредбата на чл. 153 от ГПК за съда произтича задължение да извърши преценка на събраните по делото доказателства, доколкото те се отнасят до спорните факти от значение за решаване на делото и връзките между тях, като това правило се отнася не само до фактите, но и до правните твърдения и възражения на страните, които са от значение за спорното право. Именно след установяването на тези факти, твърдения и възражения и въз основа на обсъждането на събраните по делото доказателства съдът е длъжен да се произнесе с решението си за съществуването на спорното право, и то – по правилата на чл. 235, ал. 2 и ал. 3 от ГПК - към момента на съдебното заседание, в което е даден ход на устните състезания. Затова при постановяването на решението си съдът е длъжен да вземе предвид всички посочени от страните факти и възражения, които са от значение за спорното право, в какъвто смисъл е и императивната разпоредба на чл. 12 от ГПК. Задълженията на съда по чл. 12 от ГПК, наред с тези по чл. 235, ал. 2 и, ал. 3 от ГПК са предвидени като гаранция за правилното и законосъобразно разрешаване на спора. Неизпълнението на тези задължения, целта на което е установяване на действителните отношения между страните и постановяване на законосъобразно решение по спора, представлява съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е основание за отмяна на решението. Според т. 3 от р. I на ППВС № 1/13. 07.1953 г. мотивите на съдебното решение следва да съдържат кратък отговор на важните и съществени въпроси, поставени за разрешаване по делото, както и необходимите фактически и правни съображения, изложени кратко и пълно, като мотивите трябва да бъдат точни, ясни и убедителни, а когато по делото са събрани противоречиви доказателства, съдът следва мотивирано да каже защо и на кои вярва, на кои не, кои възприема и кои не. Дадените с посоченото ППВС указания са доразвити в ППВС № 7/27. 12. 1965 година и с т. 13 от ППВС № 1/10. 11. 1985 година, където се сочи, че решението се отменя и се връща за ново разглеждане, ако към него не са изложени мотиви и без тях не може да бъде извършена проверка на правилността му. При липсата на такива мотиви горната инстанция може да провери решението, ако доказателствата не са противоречиви и установяват признатото субективно право. Така следва да процедира горната инстанция и когато съдът не е дал квалификация на правото, но правните му изводи кореспондират на закона или не е посочил доказателствата, на които е основал фактическите си констатации и изводи, но те ги обосновават. С оглед изложеното не е задължително в мотивите си съдът да излага отделно становище за всеки факт, довод или възражение на страните или пък за всяко едно доказателство отделно от становището си за другите такива. Достатъчно е от тях да може да бъде направен извод в насока на това, че съдът е взел предвид факта, довода или възражението, както и че е преценил съответното доказателство във връзка с останалите по делото. Тези господстващи в задължителната за съдилищата практиката на ВС постановки са възприети и доразвити и в практиката на ВКС – срв. пр. определение № 60573 от 16. 07. 2021 г. по гр. д. № 922/2021 г., Г.К., ІV г. о. на ВКС, определение № 873 от 14. 08. 2017 г. по гр.д. № 3656 по описа за 2016 година на ВКС, ТК, Четвърто г.о., определение № 60629 от 09. 09. 2021 г. по гр.д. № 1298/2021 г. на ВКС, ТК, Четвърто г.о., и доколкото въззивното решение в случая е съобразено с цитираната задължителна практика на ВКС и ВС, и практика на ВКС, същото не следва да се допусне до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК и по този, поставен от касатора правен въпрос.

При този изход на производството по чл. 288 от ГПК касаторът няма право на разноски за същото, а ответникът по касация има право на претендираното юрисконсултско възнаграждение.

Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение