Определение № 363 от 08.06.2022 г. на ВКС по т. д. № 1316/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по съвместна касационна жалба на С. П. С., Н. И. Н. и П. С. П., всички от [населено място], [улица], срещу решение № 10194 от 25.02.2021 г. по гр. д. № 5805/2019 г. на Софийски апелативен съд, потвърждаващо постановеното от Софийски градски съд решение № 6141 от 19.08.2019 г. по гр. д. № 13 889/2017 г. в частта, с която предявените искове с правно основание чл. 288, ал. 1, т. 2, б. “б“ КЗ (отм.) срещу Гаранционен фонд са отхвърлени за разликата от 80 000 лв. до претендирания размер от 200 000 лв. за всеки от тримата ищци. Касаторите поддържат, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон, както и поради необоснованост. Релевират подробни оплаквания срещу размера на присъдените им обезщетения за неимуществени вреди от процесното пътно-транспортно произшествие с твърдението, че същите са твърде занижени, не съответстват на претърпените страдания и при определянето им не са взети в достатъчна степен всички значими обстоятелства, в т. ч. и конкретните обществено-икономически условия и лимитите на отговорност на застрахователите. Оспорват и извода на съда за съпричиняване на вредите от страна на починалия при произшествието техен наследодател, изразяващо се в пътуването в каросерията на товарен автомобил, без същият да е пригоден за превоз на пътници и без да са взети мерки за обезопасяване на пътуващите по този начин лица. Според касаторите, съдът е изложил повърхностни мотиви, без да анализира и да вземе предвид безспорно установени факти и обстоятелства, от значение за определяне размера на обезщетенията (възрастта на ищците и на починалия, силната връзка между тях, начинът, по който ищците приемат загубата на своя съпруг и баща, лимитите на отговорността на застрахователите към датата на ПТП), както и обстоятелствата, имащи значение за наличието на съпричиняване (превозваните в камиона лица са били ангажирани с товаро-разтоварна дейност, поради което е било допустимо превозването им в каросерията; обезопасяването на местата на които са се возили лицата в каросерията, е задължение на възложителя на работата; с оглед механизма на произшествието, обезопасяването на местата не би могло да предотврати настъпилите последици). В изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК допускането на касационното обжалване се поддържа на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3, а също и на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Като значими за конкретното делото са поставени три групи въпроси: I. Въпроси, свързани с твърдението за допуснати процесуални нарушения: „ 1. Несъответствието на фактическите и правни изводи на съда на установените по делото доказателства и факти представлява ли нарушение на съществени процесуални правила; 2. Длъжен ли е съдът да обсъди в съвкупност и логическа връзка всички налични по делото доказателства и да изведе правилни правни изводи, въз основа на обосновано и логическо обсъждане на фактите и обстоятелствата; 3. Липсата на обсъждане в пълнота и при съвкупна и логическа последователност на налични по делото доказателства представлява ли съществено нарушение; 4. Може ли съдът да основе своите изводи само на избрани от него доказателства, без да обсъди другите доказателства и да изложи съображения, защо ги отхвърля като недостоверни. ІІ. Въпроси, свързани с приетото съпричиняване: „ 1. Може ли съдът да обосновава изводите си за съпричиняване с вероятности или предположения, предвид правните последици от съпричиняването и значението му за законосъобразно определяне на размера на обезщетението на увредения за вредите от деликта; 2. При направено възражение за съпричиняване поради пътуване на необезопасено място в каросерия на товарен автомобил, непригодено за превоз на пътници, презюмира ли се наличието на осигурено от възложителя обезопасено място, на което е можел да се превозва пътникът и ако не, чия е доказателствената тежест за доказване на този факт; 3. При пострадало лице, ангажирано за товаро-разтоварната дейност, което е осъществявало дейността в чужд, а не в свой интерес, следва ли да се приеме, че поначало задължението за обезопасяване е на този, който с възложил работата, или това е задължение на ангажираното за товаро-разтоварната дейност пострадало лице; 4. Дали всяко нарушение на правилата за движение за превоз в МПС има релевантно значение за настъпване на вредоносния резултат, или само това, което има пряка причинна връзка с вредоносния резултат; 5. Само по себе си нарушението на установените правила за движение по пътищата основание ли е да се приеме съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия, водещо до намаляване на дължимото обезщетение или е необходимо доказано нарушение в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат и доказано поведение на пострадалия, с което той обективно е създал предпоставки и/или възможност за настъпване на увреждането; Трябва ли приносът да е конкретен - да се изразява в извършването на определени действия или бездействия от пострадалото лице, както и да е доказан, а не хипотетично предполагаем; 6. Ако не е доказано категорично и безспорно, че превозването на пътника при други условия - с обезопасяване, както и конкретно какво обезопасяване трябва да има във всички случаи, ще предотврати последиците от ПТП, а са налице редица противоречиви отговори и хипотези за значението па начина на превозване, няма доказателства за възможност за превоз при обезопасяване на пътниците, освен това е предвидено превозване по начина, по който се е извършвало, както и категорично заявено и поддържано от вещото лице становище, че и с поставени пейки за пътници в каросерията на военния автомобил може да настъпи смъртен изход при конкретното ПТП, може ли да се приеме съпричиняване поради возене на необезопасено място; 7. За да се приеме съпричиняване поради возене на необезопасено място, достатъчно ли е да се докаже фактът на превозване в каросерията на т. а. или трябва да се докаже предпазното значение на съответното обезопасяване при такива условия /извършване на товаро-разтоварна дейност и разрешено превозване на ангажираните лица в каросерията/ - превозване на поставени скамейки в каросерията и съответно причинна връзка между начина на превозване и настъпили вреди, при условията на пълно доказване, въз основа на обоснован анализ на всички доказателства; Какви са предпоставките при които е налице съпричиняване по см. на чл. 51, ал. 2 ЗЗД на вреди от ПТП и дали всяко нарушение на установени правила има релевантно значение за вредоносния резултат или само това, което има пряка причинна връзка с настъпилите последици; 8. Нарушен ли е материалният закон като се приема съпричиняване от пострадалия, без да е конкретно установен принос на пострадалия, без който не би се стигнало, наред с проявеното от виновния за непозволеното увреждане неправомерно поведение, до същия вредоносен резултат; III. Въпроси, свързани приложението на принципа на справедливост: Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД, и кои са критериите, които трябва да се съобразят и как се оценят и съобразяват при определяне на дължимо обезщетение за неимуществени вреди от причинена в резултат на деликт смърт в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя; 1.1. Длъжен ли е съдът да посочи всички относими критерии и реално да ги съпостави с всички конкретни факти и обстоятелства, обуславящи търпените болки и страдания от ищците и настъпили последици и да ги съобрази в тяхната съвкупност, като оцени значението им за размера на вредите; 1.2. Длъжен ли е съдът да извърши задълбочено изследване на общите и специфичните факти, които формират съдържанието на понятието „справедливост”, за да се изпълнят изискванията на задължителната съдебна практика – ППВС 4/68г.; 1.3. Длъжен ли е въззивният съд да вземе под внимание всички конкретни обстоятелства и да съобрази в тяхната съвкупност и в пълен обем значимостта им за размера на обезщетението за неимуществени вреди и достатъчно ли е формално сочене на част от доказателствата, без позоваване и отчитане на задължителните критерии, без да са преценени в тяхната съвкупност и значимост; 1.4. За да се гарантира правилно приложение на принципа на справедливост и изпълнение на задължителните критерии, въведени с ППВС № 4/68г., длъжен ли е съдът да направи преценка на обективно съществуващи, конкретни обстоятелства, като ги прецени адекватно и в тяхната съвкупност, с мотивирано изложение за точната преценка за значението на всяко от обстоятелствата, спрямо справедливото обезщетение, а не само да се изброят фактите; 2. Длъжен ли е съдът да търси „Точен паричен еквивалент” на търпените морални вреди и длъжен ли е да намери „справедлив еквивалент” на същите или е достатъчно да се търси „известно компенсиране на загубеното”, както е направено в обжалваното решение; 3. Длъжен ли е съдът да посочи какви са предпоставките, въз основа на които приема „за неоснователни исковете до предявения размер“, при обичайна съдебна практика за компенсиране на тези вреди в по-висок от предявения размер и пълнолетието и създаването на семейство при запазване връзката с родителите, обосновават ли присъждане на по-ниски от обичайните обезщетения; 4. Релевантни ли са за критериите по чл. 52 ЗЗД лимитите на застраховане съобразно § 27 ПЗР на КЗ и обществено-икономическите и социални условия в страната и тези условия към 2016 г. налагат ли присъждане на по-ниски обезщетения от такива, присъждани за събития години преди това и след това; Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити при застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите, които отразяват промените в икономическите условия; Обществено-икономическите условия и разбиране за справедливост през последните 4-5 години и конкретно през 2015 г. предпоставя ли присъждане на значително по-ниски обезщетения от присъжданите преди, по време и след този период; Нарушен ли е принципът на справедливост при определяне на обезщетения в много по-нисък размер /в случая 40-50% по-нисък/ от определени такива за напълно аналогични случаи (за периода 2004-2008 г.), но при лимит 10 пъти по-нисък от процесния, което е явно несъобразяване с лимита и икономическите условия – освен ако към средата на 2016 г. няма някакви специфични изисквания и има ли такива“. Касаторите поддържат, че поставените от тях въпроси са решени в противоречие със задължителната съдебна практика – ППВС № 4/68г., с практиката на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК, както и с практиката на съдилищата по сходни случаи, при които е определено обезщетение за неимуществени вреди в по-големи размери (конкретно цитирана към изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК). За част от въпросите релевират и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Доколкото обаче това основание е заявено бланкетно, същото не подлежи на обсъждане. Искането за допускане на касационния контрол се поддържа също и на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК - очевидна неправилност на въззивното решение по съображенията, изложени в самата касационна жалба. Ответникът – Гаранционен фонд – моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за оставяне на жалбата без уважение като неоснователна по съображения в писмен отговор от 10.05.2021 г. Претендира присъждане на разноски. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежни страни в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. С обжалваното решение въззивният съд е споделил извода на първата инстанция както относно размера на дължимите на ищците обезщетения за неимуществени вреди (120 000 лв.), така и относно наличието и размера (1/3) на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на починалото лице. Като обстоятелства, имащи значение за определяне обема на неимуществените вреди, въззивният съд е взел предвид, че починалият в процесното произшествие И. Н. и ищците (фактическа съпруга и дъщери) са живеели в сговор и обич; че същият е работел в горското стопанство и е получавал добро заплащане (50-60 лв. дневно); че на ищцата Н. Н. е предстоял абитуриентски бал; че починалият е бил обичащ съпруг и грижовен баща; че към момента на смъртта му по-голямата дъщеря е била на 18 г., а по-малката на 14 г. Въззивният състав е приел, че доводите на ищците за незачетени застрахователни лимити са неотносими към правилността на обжалваното решение. Счел е, че доколкото застрахователните лимити се определят на база европейските стандарти на живот, а определените от СГС обезщетения са на стойност, много под горната граница, обсъждането им не е необходимо, като следва да се съобрази икономическата ситуация към момента на настъпване на вредата (2015г.). По отношение възражението по чл. 51, ал. 2 ЗЗД за съпричиняване на вредоносния резултат, въззивната инстанция е преценила същото за основателно. Този извод е направен на база събраните по делото доказателства и по-конкретно от заключението на автотехническата експертиза и показанията на свидетелите, като е акцентирала на обстоятелството, че родственикът на ищците е пътувал извън кабината на товарния автомобил, в каросерията му, която не е била пригодена за превоз на хора и без да е бил обезопасен. С оглед мотивите на въззивното решение, настоящият състав намира, че касационното обжалване на същото не следва да бъде допуснато. На първо място, въпросите по т. І от изложението не могат да бъдат определени като обуславящи за изхода на конкретното дело по смисъла на разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК. Този извод следва от обстоятелството, че въпросите съдържат твърдението на касаторите за немотивираност обжалвания акт, което обаче е неоснователно. Въззивният съд е изложил съображения по спорните между страните въпроси, в т. ч. и по заявените в жалбата оплаквания, като е анализирал преценените от него за относими към предмета на делото доказателства (включително и чрез препращане към подробните мотиви на първоинстанционния акт). Несъгласието на ищците с направените в резултат от това обсъждане изводи, обективирано в поставените от тях въпроси по т. І, представлява по своето естество оплакване за допуснати процесуални нарушения, което обаче е относимо към основанията за самия касационен контрол, а не към основанията за допускането му. Касационното обжалване не следва да бъде допуснато и по въпросите по т. ІІ, свързани с приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, независимо, че същите покриват общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК. По отношение на тези въпроси не може да се счете за доказано поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – противоречие с практиката на ВКС. За да приеме съпричиняване на вредоносния резултат от страна на наследодателя на ищците, въззивният съд е взел предвид събраните по делото доказателства за механизма на процесното пътно-транспортно произшествие и нарушението на правилата за движение, допуснато от починалото лице, като именно в съответствие с формираната по реда на чл. 290 ГПК съдебна практика е извършил преценка доколко конкретното поведение на пострадалия е допринесло за настъпването на вредите. Настоящият състав намира, че допускане на касационното обжалване не могат да обосноват и въпросите, свързани с размера на обезщетението за неимуществени вреди, доколкото същите не са решени в отклонение от цитираната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК задължителна съдебна практика – ППВС № 4/1968 г. При определяне размера на дължимите на ищците обезщетения въззивният съд, в рамките на изключителната си компетентност на съд по съществото на спора, е съобразил всички онези обстоятелства, които е счел за значими за конкретния случай и относими към критериите за преценка обема на претърпените от ищците неимуществени вреди, в т. ч. и конкретните социално-икономически условия в страната към датата на ПТП, намиращи съответно отражение и върху лимитите за отговорността на застрахователите. Що се отнася до правилността на тази преценка, проверката на същата е предмет на самия касационен контрол, но не и на производството по допускането му, в какъвто смисъл са изричните указания, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. На последно място, касационното обжалване не следва да бъде допуснато и на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – поради очевидна неправилност на атакуваното решение. В случая касаторите са аргументирали твърдението си за очевидна неправилност с оплакванията за допуснато нарушение на материалния и процесуалния закон и с необоснованост на акта, което обаче не покрива критериите за „очевидна неправилност“, изведени в практиката на Върховен касационен съд, а именно – ако съдебният акт страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта, какъвто би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон; когато е приложил закона в противоречие с неговия смисъл; когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. С оглед изложеното, касационното обжалване не следва да бъде допуснато. При този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, на ответника Гаранционен фонд следва да бъдат присъдени разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв., определено съгласно чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащането на правната помощ. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК