Определение № 1533 от 01.06.2026 г. на ВКС по т. д. № 526/2026 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на К. С. К. - чрез адв. Я. Д., против решение № 1468 от 10.12.2025 г., постановено по в. гр. д. № 1797/2025 г. на Апелативен съд - София. С посоченото решение е потвърдено решение № 2752 от 07.05.2025 г. по гр. д. № 8734/2024 г. на Софийски градски съд в обжалваната пред въззивната инстанция част, с която е отхвърлен предявеният от К. С. К. срещу „Застрахователно дружество Евроинс“ АД иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ за разликата над сумата 10 000 лв. (равностойност на 5 112.92 евро) до претендираните 40 000 лв. (равностойност на 20 451.67 евро), и е осъден К. С. К. да заплати на „Застрахователно дружество Евроинс“ АД юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв. (равностойност на 51.13 евро). В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради наличие на основания по чл. 281, т.3 ГПК, като се прави искане за неговата отмяна и за връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Излагат се оплаквания, че при постановяване на решението не са обсъдени събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, не са анализирани релевантните за приложението на принципа за справедливост факти, не са оценени в достатъчна степен получените от касатора увреждания и произлезлите от тях болки и страдания и в нарушение на чл. 52 ЗЗД е определен занижен размер на обезщетението за неимуществени вреди, който не съответства на изискването за справедливост. Навеждат се и оплаквания, че въззивният съд не се е произнесъл по всички доводи и оплаквания във въззивната жалба на касатора и формално е препратил към мотивите на първата инстанция, без да изложи собствени мотиви, отразяващи самостоятелната му решаваща дейност в съответствие с разпоредбата на чл. 236, ал. 2 ГПК. С жалбата е представено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, в което са повторени развитите в касационната жалба оплаквания за неправилност на въззивното решение и във връзка с тях са формулирани следните въпроси: „ 1. Формалното препращане към мотивите на първоинстанционния съд освобождава ли въззивната инстанция от задължението да изложи собствени мотиви, от които да се установява обсъдила ли е и анализирала ли е относимите към правния спор доказателства, твърденията, доводите и възраженията на страните, както и правните съображения, въз основа на които съдът приема иска за неимуществени вреди за (не)доказан до претендирания размер; 2. При наведени оплаквания, че размерът на обезщетението за неимуществени вреди не е съобразен с присъжданото от съдилищата по сходни казуси длъжен ли е въззивният съд да направи обстоен анализ на съдебната практика по казуси със сходна фактическа и правна обстановка, както и да посочи съдебни решения, въз основа на които основава волята си; 3. Кои са утвърдените принципи и водещи положения в съдебната практика по дела с предмет осъдителни искове за неимуществени вреди от деликт, които следва да бъдат съблюдавани с оглед конкретиката на случая и които следва да послужат при обосноваване волята на решаващия съд, когато прилага принципа за справедливост“. Допускането на касационно обжалване по поставените въпроси се поддържа на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с твърдения, че същите са разрешени в противоречие с практиката на ВКС в решение № 12/16.02.2016 г. по гр. д. № 2184/2015 г. на ІІІ г. о., решение № 283/14.11.2014 г. по гр. д. № 1609/2014 г. на ІV г. о., решение № 373/23.07.2014 г. по гр. д. № 3003/2013 г. на ІV г. о. и решение № 68/24.04.2013 г. по т. д. № 78/2012 г. на ІІ т. о., както и в противоречие със задължителната съдебна практика в Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС. В изложението е посочено и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, което не следва да бъде обсъждано при преценката на предпоставките за допускане на касационно обжалване, тъй като е заявено бланкетно. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е подаден отговор от „Застрахователно дружество Евроинс“ АД - чрез юрк. Х. А., в който е изразено становище за отсъствие на предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл. 283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване. За да потвърди решението на Софийски градски съд в обжалваната пред въззивната инстанция част, с която е отхвърлен предявеният от К. С. К. срещу „Застрахователно дружество Евроинс“ АД пряк иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ за разликата над сумата 10 000 лв. до претендираните 40 000 лв., съставът на Апелативен съд - София е приел, че присъдената от първоинстанционния съд сума от 10 000 лв. ще обезщети адекватно неимуществените вреди, които е претърпял ищецът в резултат на настъпилото на 16.02.2024 г. пътно - транспортно произшествие. В мотивите към решението на въззивния съд е посочено, че пътно - транспортното произшествие, при което е пострадал ищецът, е причинено виновно при управление на лек автомобил „Мазда“ с ДК [рег.номер на МПС] от водача Е. Г., чиято гражданска отговорност е застрахована от ответника „Застрахователно дружество Евроинс“ АД, и че механизмът на произшествието, телесните увреждания на пострадалия и причинната им връзка с произшествието са установени от събраните пред първата инстанция доказателства. Изложени са съображения, че при определяне на обезщетението за неимуществени вреди съдът съобразява Постановление № 4/1968 г. на Пленума на ВС и практиката на ВКС по приложението на чл. 52 ЗЗД, като се ръководи не от субективните възприятия на ищеца за търпените страдания, а от обективно съществуващи обстоятелства, в т. ч. характер на увреждането, начин на извършването му, интензитет и продължителност на болките и страданията, причинени морални страдания, загрозявания, осакатявания и др. От заключението на съдебно - медицинската експертиза, назначена в производството пред първата инстанция, въззивният състав е приел за установено, че вследствие на произшествието ищецът е получил вътрешноставно счупване на дясната лъчева кост в дисталния й край, което от медико - биологична гледна точка съставлява трайно нарушена функция на десния горен крайник за период по-голям от 30 дни, и контузия с кръвонасядания в областта на дясната подмишница в дисталната й част, съставляваща временно разстройство на здравето, довело до болки и страдания; В острия период след травмата болките са имали интензивен характер от получената фрактура, травматичния хематом и опитите за движение на китката и на пръстите, като са се повлиявали медикаментозно, но не е съществувала необходимост от системен прием на медикаменти; По причина на минималното разместване и незасягане на радиоуларната става движенията в гривнената става са били възможни, но болезнени; След имобилизацията болковият симтом е намалял, а в периода на рехабилитация болките са провокирани от възстановяването на активните движения и постигането на добър функционален обем; През периода на имобилизация движенията на пръстите са били възможни, функционално ръката е можело да се адаптира към ежедневието, но без пълноценното й използване за период около 60 - 75 дни, предвид неудобството от поставената имобилизираща шина. Според вещото лице - лекар при този тип фрактура зарастването настъпва за 30 дни, а функционалното възстановяване в пълен обем е налице около 75 - ия ден при правилно проведено лечение. Въззивният съд се е позовал и на показанията на свидетелката Г. К. - съпруга на ищеца, която е обяснила, че по време на имобилизацията ищецът не можел да се обслужва сам и се налагало тя да му помага; При преминаване покрай мястото на инцидента той все още изпитвал неприятни усещания, свързани със спомена за катастрофата; Продължавал да усеща болки в дясната ръка при промяна на времето и при натоварване, поради което се опитвал да я пази. След като е отбелязал, че съобразява „всички тези изложени обстоятелства, икономическите условия в страната по време на настъпване на произшествието - м. февруари 2024 г., лимитите на отговорност, възрастта на пострадалия, периода на възстановяване и не на последно място съдебната практика за подобни случаи“, съставът на Апелативен съд - София е възприел крайния решаващ извод на първоинстанционния съд, че полагащият се на ищеца справедлив размер на обезщетението за претърпените в резултат на пътния инцидент неимуществени вреди възлиза на сумата 10 000 лв. Поради това, без да се произнася по оплакванията във въззивната жалба на ищеца, е потвърдил първоинстанционното решение в обжалваната част. Настоящият състав на ВКС намира, че постановеното от въззивния съд решение следва да се допусне до касационно обжалване на поддържаното от касатора основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Първият формулиран в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК процесуалноправен въпрос, свързан със задължението на въззивния съд да мотивира решението си по спора съобразно изискването на чл. 236, ал. 2 ГПК, е от значение за изхода на делото по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. При разрешаване на този въпрос въззивният съд се е отклонил от задължителната съдебна практика в Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС - т. 19, и е процедирал в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в цитираните от касатора решения по чл. 290 ГПК, с което е изпълнено и допълнителното изискване по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Вторият въпрос в изложението няма самостоятелно значение за постановения с въззивното решение правен резултат, поради което не може да послужи като общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за достъп до касационен контрол. Последният въпрос от изложението - относно критериите, които следва да бъдат съблюдавани от съда при определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди от деликт (чл.52 ЗЗД), също е от значение за изхода на делото, тъй като разрешаването му от въззивния съд е обусловило частичното отхвърляне на предявения от касатора пряк иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ. От мотивите към обжалваното решение е видно, че въззивният съд се е произнесъл по въпроса в противоречие със задължителната съдебна практика в Постановление № 4/1968 г. на Пленума на ВС, което съставлява основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на решението до касационно обжалване. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,