Определение № 165 от 08.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3455/2021 г.

Изводът на съда за надхвърлянето на разумния срок за разглеждане на съдебното производство следва ли да предпоставя обосноваване къкъв следва да бъде разумния срок и същото да бъде мотивирано. Изтъква се противоречие с решение № 182/2019г по гр. д № 4662/2018г на Трето ГО, тъй като въззивният съд не е посочил какъв следва да бъде разумния срок.

При наличие на необходимост от замяна на съдебен заседател ,част от състава разглеждащ делото и съответно необходимост от започване от нача на съдебното заседание на осн чл.258,ал.2 ГПК,то същото следва ли да се взема предвид при преценката за допуснато нарушение на разумния срок. Изтъква се основание по чл. 280, ал.1 т.3 ГПК ,за да се установи съдебна практика при възникващи ситуации като посочената. Постъпил е отговор от В. Г. ,чрез адв. А. в който се изтъква,че въззивният съд чрез препращане по чл.272 ГПК е посочил кой срок приема за разумен в случая ,а по втория поставен въпрос фигурата на съдебния заседател неправилно се разглежда не като част от състава на съда .В правомощията на съдията е да назначава резервен съдебен заседател,което за повече от три години време не е сторено. Претендират се разноски. След преценка Върховен касационен съд ,ІІІ ГО. намира,че не е налице основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване Първият формулиран въпрос игнорира съдържанието на обжалваното решение, като се твърди че липсва мотив,който решението съдържа чрез препращане по чл.272ГПК.Смесват се предпоставките за отговорност по чл.2б,ал.1 ЗОДОВ ,мотивирането им в съдебния акт и изискванията за обоснованост на съдебно решение, когато нарушението се приема за установено. Затова не е отговорено на общо изискване за формулиране на правен въпрос. Следва да се изтъкне и правната несъстоятелност на застъпваната теза ,че ако не се мотивира и посочи какъв точно следва да бъде „разумния срок“ по обследваното наказателно производство, съдът не е обсновал в решението си извод за надхвърлянето му. В установената практика на ВКС подходът за оценка на срока за приключване на наказателно дело в съдебна фаза не е механичен.Не е необходимо и да се отмерва по дати и посочва конкретно точния отрязък време,довел до противоправния резултат.Не е необходимо той да се отдели спрямо общата продължителност на разглеждане на делото,обоснована като разумна за всеки конкретн случай.В преобладаващия брой от случаите ,при които обективната отговорност на държавата по чл. 2б,ал.1 ЗОДОВ следва да се ангажира, този опростен подход не е и възможен. Не е аргументиран и доводът за наличие на осонование по чл. 280, ал. 1 т.1 ГПК поради противоречие с решение №182/2019г по гр.д №4662/2018г на ВКС В същото като отговор на правен въпрос е изтъкнато,че предмет на установяване е общата продължителност на наказателното дело, с оглед на неговата фактическа и правна сложност, като съдът преценява осъществяването на отделните забавяния, причината, която ги е предизвикала с изключение на забавянията, дължащи се на поведението на претендиращата обезщетение страна. Държавата отговаря за тези забавяния, тъй като е длъжна да установи правила, както и спазването им.Отговорността по чл. 2б ЗОДОВ не е обусловена от виновно поведение на лицата от състава на държавните органи,които в делото участват като процесуални субституенти, тъй като вредите се формират от забавяне разглеждането на делото над разумния срок.В решението е изразено установеното в практиката на ВКС разбиране решение № 66 от 2.04.2015г. по гр.д.№ 5813/2014г. на ІІІ г.о, решение №72/17 по гр.д № гр.д.№ 3619 по описа за 2016г. на ІІІ г.о и др.) ,че критериите въз основа на които съдът прави преценката си дали е допуснато нарушение по чл.6 § 1 от ЕКЗПЧОС са посочени примерно в закона /чл.2б ал.2 от ЗОДОВ/,като са приложими стандартите, установени в практиката на ЕСПЧ. Механизмът,по който се прави извод дали е спазено изискването за разумен срок според установената съдебна практика на ВКС, включително цитираната от защитата ,е следният :първо се установява продължителността на релевантния период /началният момент е отправянето на наказателното обвинение и крайния –постановяването на окончателен акт на съда,с който се слага край на несигурното положение на лицето/ и след това се преценява дали този период е разумен. Въззивното решение не е в противоречие с пратиката на ВКС,тъй като по същество и в решаваща за изхода на делото насока са отчетени изисквания установени в практиката на ЕСПЧ,към които критерии ВКС препраща в практиката си. Не е налице и основанието по чл. 280, ал.1 т.3 ГПК по формулирания втори въпрос Отговор на въпрос за правното значение на отделни забавяния с оглед на общата продължителност на делото, съдържа Решение №30/2019г по гр.д. № 2125 по описа за 2018 на 4 г.о на ВКС, в което е посочено, че релевантна е общата продължителност на делото с оглед неговата фактическа и правна сложност.Съдът установява осъществяването на отделните забавяния и причината, която ги е предизвикала, доколкото държавата не отговаря за забавянията, дължащи се на поведението претендиращата обезщетение страна.Ответникът отговаря за всички останали забавяния. Съдът може да констатира причината за всяко отделно забавяне, макар това да няма значение за основателността на иска, но то има значение за мерките, които държавата е длъжна да предприеме за недопускането на други нарушения. Тези причини може да бъдат: действия и бездействия на съда, на другите участници в производството, на съдебни служители, пренатовареност на съда и др., които имат значение единствено за анализа, който компетентните държавни органи следва да извършат,за да определят, всеки според компетентността си, мерките, които държавата следва да предприеме за недопускането на други нарушения. Причини като изложение във втория формулиран въпрос се обемат от така дадения в съдебната практика на ВКС отговор, споделян и от настоящия състав на Трето ГО. В случая значение имат и решение № 55/2013 г. по гр.д. № 1107/ 2012 г., IV-то ГО, решение № 16/2017 г. по гр.д. № 2686/ 2016 г., III-то ГО ,решение № 230/ 2017 г. по гр.д. № 4874/ 2016 г. IV-то ГО, решение №158/2019г по гр.д № 299/2018г, III-то ГО, решение №100/2019 по гр.д № 2682 /2018 г IV-то ГО и др. в която установена практика на ВКС е обсъдено значението на допуснатото от органите на наказателното производство нарушение на правото,защитено в чл. 6,§ 1 КЗПЧ и неговите признаци. Отговорността на държавата не е обусловена от това дали лицата от състава на съдебните органи са виновни и дали те са нарушили съществуващите правила, или са ги спазили стриктно, но въпреки това е налице забавяне над разумния срок. Както ответникът и понастоящем касатор сам е изтъкнал в отговора на искова молба, търсената от него отговороност е гаранционно-обезпечителна. Затова, при основателност на иска, държавата следва да бъде осъдена чрез представляващите я процесуални субституенти за вредите, независимо от това дали конкретен съдия или член на съдебния състав, вкл. съдебен заседател, има обективна или субективна причастност към осъщественото забавяне. Следва се присъдят разноски на ответника по касационната жалба, установени в размер на 500 лева Воден от горното ,Върховен касационен съд ІІІ г.о.