Определение № 3276 от 31.10.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4444/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от „Еф Джи Финанс“ ЕАД – ищец в производството, чрез пълномощника му адв.М. П., срещу въззивното решение № 262307/07.04.2021 г. по в. гр. д. № 5324/2020 г. на Софийски градски съд. В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. С изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се сочи наличието на основание за допускане касационно обжалване. Претендират се и разноски. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следните въпроси: 1/ „Какво означава понятието „случайно погиване или повреждане“ по смисъла на чл. 343 от ТЗ? Също така – следва ли това понятие да се приравни на непреодолимата сила по чл. 306 от ТЗ, съответно на случайното събитие по смисъла на облигационното право (чл. 186а, чл. 196, ал. 1, чл. 263 от ЗЗД)?“; 2/ „В случаите на умишлено виновно увреждане на вещта от страна на лизингополучателя, налице ли е „случайно повреждане“?“‘; 3/ „Спрямо кого следва събитието (увреждането) да е случайно – само спрямо лизингодателя, само спрямо лизингополучателя и спрямо и двамата?“; 4/ „Понятието „риск“, използвано в заглавието на разпоредбата на чл. 343 от ТЗ има ли самостоятелно значение различно от „риск от случайно погиване…“ или това понятие („риск“) винаги се свързва със случайността една вещ да погине, респ. едно събитие да настъпи или да не настъпи?“; 5/ „В материята на търговските и облигационните договори може ли един риск да не е случаен? И, ако може, тогава този риск какъв е – закономерен ли е, логичен ли е?“. Ответната страна по жалбата Е. Ж. С. не е взела становище по нея в срока за отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл.283 от ГПК и срещу подлежащо на касационно обжалване решение на въззивен съд, поради което е процесуално допустима. Въззивният съд е потвърдил обжалваното пред него първоинстанционно решение, с което е отхвърлен предявеният от „Еф Джи Финанс“ ЕАД срещу Е. Ж. С. иск с сонование чл.45 ЗЗД за заплащане сумата 24 695,33 лв. обезщетение за имуществени вреди върху описаното МПС в следствие на ПТП на 5.02.2018 г. Въззивният съд, аналогично на първоинстанционния съд (препращайки на основание чл.272 ГПК към мотивите на първата инстанция), е приел за установено, че ищецът „Еф Джи Финанс“ ЕАД и „Арва Консултинг“ ЕООД са сключили договор за финансов лизинг с предмет лек автомобил марка „Ауди“, рег. [рег.номер на МПС], с който договор страните са постигнали съгласие, че след изтичане на срока на договора и при изпълнение на всички негови условия, лизингодателят се задължава да прехвърли на лизингополучателя собствеността върху вещта, и в процесния договор не се съдържала уговорка, която да дерогира нормата на чл. 343 ТЗ. Изхождайки от горното и от уреденото с разпоредбата на чл. 343 ТЗ, че рискът от случайно погиване или повреждане на вещта при финансовия лизинг е за лизингополучателя, въззивният съд е споделил извода на първоинстанциониня съд, че при това положение лизингополучателят, а не лизингодателят, е носител на риска от повреждане на вещта и носител на правото да търси директна, вкл. деликтна, отговорност от делинквента. Именно лизингополучателят, а не лизингодателят бил материално-правно легитимиран и можел успешно да упражни претенцията си срещу делинквента при настъпило увреждане от деликт. Обстоятелството, че водачката е управлявала МПС без валидно свидетелство за управление, както и, че същата е управител на дружеството – лизингополучател, както и, че застрахователят бил отказал да заплати застрахователно обезщетение поради това, че МПС е управлявано от лице без правоспособност, не променял факта, че рискът от повреждане на вещта се носи от лизингополучателя по арг. от чл. 343 ТЗ. Обобщено е, че ищецът не е легитимиран да търси отговорност от прекия причинител на вредата. Въззивният съд е приел за установено, че ищцовото дружество е лизингодател на процесния автомобил, а лизингополучател е трето за спора ЮЛ – „Арва Консултинг“ ЕООД. Установено е още, че МПС, предмет на лизинговия договор, е увредено по време на действието на договора, като водач на това МПС по време на ПТП, състояло се на 05.02.2018 г., е била ответницата Е. Ж. С.. Последната е била и управител на дружеството – лизингополучател към момента на сключване на договора за лизинг и момента на ПТП. Застрахователят е отказал да заплати застрахователно обезщетение поради това, че МПС е било управлявано от лице без свидетелство за управление - последното обстоятелство също е установено като безспорно – водачката е с отнето свидетелство за правоуправление поради отнети всички контролни точки, наложено със заповед № 29802 от 07.11.2013 г. По спора по делото дали е приложима разпоредбата на чл. 343 ТЗ към процесния случай и от тук има ли право на иск за обезщетение за вреди лизингодателят /ищец/ срещу прекия причинител на ПТП /ответницата/, въззивният съд е посочил, че специалното правило на чл. 343 ТЗ, сочи, че рискът е за кредитора, освен ако страните по договорен път изрично не са го дерогирали, независимо от наличието или не на включена клауза за изкупуване – в този смисъл се е позовал на решение № 170 от 23.07.2012 г. по т. д. № 806/2010 г. на II т. о. на ВКС. В случая, въззивния е приел, че не се твърди от ищеца с исковата молба клаузата на чл. 343 ТЗ да е изрично изключена от страните по договора за финансов лизинг, че влизането в сила на сега действащия КЗ не изключвало приложението на това специално правило на ТЗ, че е недопустимо по договор за финансов лизинг приложението на чл. 89 ЗЗД /на което се позовава ищецът/, тъй като това би игнорирало специалното правило на чл. 343 ТЗ, в който смисъл се е позовал на решение № 67 от 09.12.2019 г. по т. д. № 1553 по описа за 2018 г. на ВКС, ТК, II т.о., и така е направен краен извод, че първоинстанционното решение е правилно и като такова следва да бъде потвърдено. При тези мотиви на въззивната инстанция следва извод, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Формулираните от касатора в изложението въпроси не са били обсъждани от въззивния съд. Въззивният съд не е обсъждал, нито тълкувал понятията „случайно погиване“ и „повреждане“, „риск от случайно погиване“ по смисъла на чл. 343 ТЗ или ЗЗД, нито зависимостта между поведението на лизингополучателя и увреждането на вещта като случайно събитие, а мотивите му са формирани по отделеното като спорно обстоятелство по делото дали е приложима разпоредбата на чл. 343 ТЗ към процесния случай и от тук дали ищецът има право на иск. Мотивите на въззивния съд за неоснователност на иска са съсредоточени върху разсъжденията, че специалното правило на чл.343 ТЗ, според което рискът от повреждане е за кредитора, в конкретния случай не е изрично изключено от страните по договора за финансов лизинг и съответно лизингодателят /ищец/ няма право на иск срещу прекия причинител на ПТП /ответницата/, независимо от поведението на същата. Нито един от поставените от касатора въпроси по чл.280, ал. 1, т. 3 ГПК в изложението, не се отнася към този извод. Доколкото наведените въпроси не са обуславящи, то по тях не е налице общото основание за допускане касационно обжалване съгласно разясненията по т.1 от ТР № 1/2010 г. по т.д.№ 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, и само поради липсата на тази кумулативна предпоставка за допустимост по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, не следва да се допуска касационно обжалване, поради което съдът няма задължение да обсъжда дали е налице и специалната предпоставка за допустимост по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Трябва да се посочи, че по въпроса, който е обусловил изводите на въззивния съд, а именно кой е материалноправно легитимиран и може успешно да упражни деликтното право директно срещу делинквента – трето лице, при настъпило увреждане от деликт: дали лизингодателят или лизингополучателят, е формирана практика на ВКС, посочена в решение № 170/23.07.2012 г. по т.д.№ 806/2010 г. на ТК, ІІ т.о. Според дадения в това решение от ВКС отговор на въпроса, по който е допуснато касационно обжалване, именно лизингополучателят по договор за финансов лизинг, който по силата на чл. 343 ТЗ носи риска от случайното погиване или повреждане на вещта, обект на същия, е носител на деликтното право, поради което той, а не лизингодателят, е материалноправно легитимиран и може успешно да го упражни директно срещу делинквента – трето лице, при настъпило увреждане от деликт, независимо от наличието или не на включена клауза за изкупуване. По отношение на този отговор не се сочи или обосновава от касатора нито една от предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК. Не се установява при извършената служебна проверка основание за допустимост на касационното обжалване по чл.280, ал.2 ГПК. Предвид изхода на спора, разноски за касатора не се следват, а ответната страна не е взела становище по жалбата и не е направила искане за разноски. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на II г. о.,