Определение № 3961 от 11.08.2025 г. на ВКС по гр. д. № 26/2025 г.

Производството е по чл. 248 ГПК. Постъпила е молба за допълване по разноските на определение № 2561/21.05.2025 г. по настоящото дело от адв. К. С. П. – назначеният при условията по чл. 29, ал. 3, вр. чл. 47, ал. 6 ГПК особен представител на касатора/на ответника по исковете Б. М. М.. Молбата е в срока по чл. 248, ал. 1 ГПК и е обоснована с твърдения, че не е определено адвокатско възнаграждение за представителството на ответника в касационното производство. От ответника по касация/от ищеца „Юробанк България“ АД не е постъпил отговор на молбата. Производството пред Върховния касационен съд е образувано по касационна жалба на Б. М. М. срещу решение № 766/28.06.2024 г. по гр.д. № 1916/2022 г. на Софийския апелативен съд в осъдителните части. Касационната жалба и изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са подадени от адв. К. П.. С определение № 2561/21.05.2025 г. по настоящото дело въззивното решение не е допуснато касационното обжалване, но не е определено възнаграждение на адв. К. П.. В т. 6 ТР № 6/06.11.2013 г. по тълк.д. № 6/2012 г. ОСГТК на ВКС се приема, че особеният представител, назначен при условията по чл. 29, ал. 3, вр. чл. 47, ал. 6 ГПК, е адвокат; дължи му се възнаграждение за представителството на ответника пред всяка инстанция, независимо от изхода на делото (чл. 36, ал. 1 ЗА), а размерът на възнаграждението се определя от съда при условията на Наредба № 1/09.07.2004 г. на Висшия адвокатски съвет, издадена в делегацията по чл. 36, ал. 2, изр. 2 ЗА. С решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/2022 Съдът на Европейския съюз прие, че член 101, § 1 ДФЕС във връзка с член 4, § 3 ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи. Национална уредба, съгласно която от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да определи разноски за адвокатско възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен от съсловната организация, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба от ДФЕС. Задължителното действие на решението по дело С-438/22 на СЕС и ретроактивният му ефект изключват задължават националният съд при определяне на възнаграждението на особения представител да не прилага Наредба № 1/09.07.2004 г., към която препраща чл. 47, ал. 6, изр. 2, in fine ГПК. След решението на СЕС в своята практика Върховният касационен съд приема, че с ъдът го определя съобразно естеството, характеристиката и обема на дадената защита на ответника по критерии, които проявяват фактическата и правна сложност на конкретното дело пред съответната инстанция, като трудът на особения представител по предоставената защита се остойностява според пазара, на който адвокати с подобна квалификация уговарят възнагражденията си за процесуална защита по подобни дела. Тази практика не следва да се изоставя след измененията и допълненията на Наредба № 1/09.07.2004 г., обн. ДВ, бр. 14/18.02.2025 г. Те също са извършени от Висшия адвокатски съвет - орган, определен в решението на СЕС като съсловна организация, т.е. Наредба № 1/09.07.2004 г. продължава да провежда противоречието с член 101, § 1 ДФЕС във връзка с член 4, § 3 ДЕС. В конкретния случай и щецът/ответникът по касация не е задължаван авансово да внесе възнаграждение за представителството на касатора/на ответника от особения представител пред Върховния касационен съд. Възнаграждението на адв. К. П. не е определено и с крайния акт. Налице са предпоставките по чл. 248 ГПК за допълване на определението по чл. 288 ГПК. Особеният представител е изготвил касационната жалба срещу осъдителната част на въззивното решение и изложението към нея, поради което му се дължи възнаграждение. В определението по чл. 288 ГПК обща предпоставка за допускане на касационния контрол по чл. 280, ал. 1 ГПК е изключена поради това, че повдигнатите въпроси са по мотиви, които въззивният съд не е дължал (чл. 294, ал. 1, изр. 2 ГПК), но приетото в тях не рефлектира върху дадения с решението изход на спора, а има и въпроси за валидното действие на клаузи от договор за кредит в швейцарски франкове, макар решения спор да е по договор за кредит в евро. Развитите касационни основания в жалбата също са за грешки на въззивния съд по въпроси, които последният не е следвало да преразглежда, като надхвърлящи указанията по прилагането на материалния закон, дадени с отменителното касационно решение. Касационното производство е приключило във фазата по селектиране на касационната жалба, в смисъла, разяснен в т. 1 ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. ОСГТК на ВКС, т.е. особеният представител не се е явявал в открито съдебно заседание. Следователно производството пред настоящата инстанция разкрива възможно най-ниска степен на сложност, поради което настоящият състав определя възнаграждението на адв. К. П. в размер на сумата 500 лв. При тези мотиви, съдът