Определение № 50090 от 15.02.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3032/2022 г.

Производство по чл.288 ГПК. Образувано по касационна жалба вх.№ 8376/14.04.2022 г. на Н. С. Н., чрез адвокат П. П. от АК-София, срещу решение № 307/07.03.2022 г. по в.гр.д.№ 3316/2021 г. на Апелативен съд София в частта, в която се отменя решение № 263071/13.05.2021 г. по гр.д.№ 11944/2020 г. на Софийски градски съд и се отхвърля иска на Н. С. Н. против Прокуратурата на Република България, на основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, за обезщетение на неимуществените вреди над сумата от 5000 лева, ведно със законната лихва от 02.11.2017 г. до изплащане на сумата. Касационната жалба съдържа доводи за неправилност на решението, а в изложение към нея се поддържа, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпросите: „за определяне размера на неимуществените вреди, което следва да се извърши от съда след задължителната преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства - за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл.52 от ЗЗД“ и „как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл.52 от ЗЗД“. Според касатора тези въпроси са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, формирана с ППВС № 4/23.12.1968 г., т.II и други решения на ВК, поради което е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. От Прокуратурата на Република България не е подаден писмен отговор. За да постанови решението, въззивният съд е приел, че срещу ищеца е било образувано ДП № 128/2014 г на ГДНП-МВР, пр.пр.№ 189/2014 г. на Спец.прокуратура., който е привлечен като обвиняем на 20.05.2014 г. за престъпление по чл.321, ал.3, пр.2, т.2, вр.ал.2 НК и е определена мярка за неотклонение „подписка“, изменена на „задържане под стража“ от 20.05.2014 г. и отменена на 03.10.2014 г. С постановление от 08.02.2016 г., досъдебното производство е прекратено по повдигнатото обвинение, а материалите са изпратени на РП–гр.Лом, за продължаване на разследването спрямо Н. С. Н. по чл.339,.ал.1 НК, което също е прекратено на 31.08.2016 г. С оглед на данните от воденото досъдебно производство срещу Н. С. Н. от привличането му като обвиняем на 20.05.2014 г. до приключване на наказателното преследване през 2016 г., взетите по отношение на него мерки за процесуална принуда и извършените процесуално-следствени действия, въззивният съд е приел, че от събраните доказателства не се установява пряка причинно-следствена връзка между привличането като обвиняем на ищеца и вредите, изразяващи се в трайно влошаване на здравословното му състояние, поради което на пострадалия се дължи обезщетение в размер на 5000 лева, а претенцията над този размер е неоснователна. При проверка на основанията за допустимост, настоящият състав на Върховния касационен съд, намира че поставените въпроси обуславят изхода на делото, но не дават основание за допускане на касационно обжалване поради противоречие със съдебната практика на Върховния съд и Върховния касационен съд. Въззивният съд е установил всички релевантни за изхода на делото фактически обстоятелства, въз основа на които следва да се определи конкретния размер на обезщетението на пострадалото лице, в съответствие с указанията в т.ІІ от ППВС № 4/23.12.1968 г., че правните изводи на съда следва да се основават на конкретно установените обстоятелства и неговата преценка за степента на накърняване на неимуществената сфера на лицето, срещу което е било повдигнато и поддържано незаконното обвинение. В този смисъл, изводите в обжалваното решение, че са налице всички предпоставки за ангажиране отговорността на държавата по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, тъй като по делото се доказва причинно-следствената връзка между повдигането на обвинение и причинените неимуществени вреди на ищеца по делото, са изцяло в съответствие с дадените разяснения в т.19 на ТР № 1/04.01.2001 г. по тълк.д.№ 1/2000 г., ОСГК на ВКС, с което се приема, че при разглеждане на делото във въззивната инстанция съдът прави свои фактически и правни изводи по съществото на спора, като достига до собствено решение, извършвайки в същата последователност действията, които би следвало да извърши първоинстанционният съд. В случая, въззивният съд е възприел частично съображенията на първата инстанция за степента на въздействие на наказателното преследване върху живота и здравето на обвиненото лице в личен и професионален план. Въз основа на установените по делото факти е направен извод, че субективните изживявания от повдигането на незаконно обвинение съответстват на обичайните в подобни случаи. Тези съображения не са в противоречие с практиката на ВКС в решение № 217/31.10.2019 г. по гр.д № 1564/2019 г., IV г.о. и решение № 19/23.07.2019 г. по гр.д.№ 2026/2018 г., III г.о., в която се приема, че съдът не е строго ограничен от формалните доказателства за установяване на увреждане в рамките на обичайното при търсене на обезщетение за претърпени вреди поради незаконно обвинение, когато се засяга неимуществената сфера на пострадалия, но когато се твърди, че са над обичайните, съдът може да уважи претенцията само след успешно проведено главно и пълно доказване на тези вреди и причинно-следствената връзка с обвинението. След като размера на дължимото обезщетение е било определено въз основа на вида и тежестта на престъпленията, за които е повдигнато обвинение, продължителността на наказателното преследване и наложените процесуални мерки, но липсват доказателства за претърпени вреди над обичайните, следва да се приеме, че мотивите на въззивния съд са в съответствие с цитираната съдебна практика на Върховния касационен съд. Материалноправният въпрос, във връзка с прилагането на критерия за справедливост по чл.52 ЗЗД, също не обуславя допускане на касационното обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като обжалваното решение е постановено в съответствие със задължителната практика на ВС и ВКС, според която съдът е длъжен да отчете всички обстоятелства от значение за размера на дължимото обезщетение, с оглед на особеностите на конкретния случай – вида и продължителността на наказателното преследване, по което е била постановена оправдателна присъда; реално причинените болки и страдания на пострадалия и отражението на незаконното обвинение върху неговия личен и социален живот, с оглед взетите спрямо него мерки за процесуална принуда. В случая, въззивната инстанция приема, че конкретния размер на обезщетението се обуславя от приетите доказателства, във връзка с твърденията за настъпили негативни проявления върху здравословното състояние на обвиненото лице. Според съда, при липсата на доказателства, установяващи трайно влошаване на физическото и емоционално състояние на обвинения, в причинно-следствена връзка с воденото срещу него наказателно производство, не може да се приемат за доказани твърденията за причинени вреди на ищеца Събраните в тази връзка доказателства са преценявани от съда по вътрешно убеждение, което в настоящото производство по реда на чл.288 ГПК не може да бъде проверявано за необоснованост. Съдът е уважил иска за обезщетение, като е отчел, че присъденият размер е само за действително претърпени вреди, поради което претенцията на ищеца е неоснователна за разликата над 5000 лева. В този смисъл, постановеното въззивно решение е изцяло в съответствие с установената практика на ВС и ВКС по тълкуването и прилагането на закона, формирана с ППВС № 4/1968 г., ТР № 3/22.04.2005 г., ОСГК на ВКС и ТР № 1/2009 г., ОСГТК на ВКС, поради което не е налице хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение