Определение № 502 от 02.07.2012 г. на ВКС по т. д. № 102/2012 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Мария С. И. против решение № 531/ 16.11.2011 год. по гр.д.№ 1030 / 2011 год. на Пловдивски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 354 / 29.06.2011 год. по т.д.№ 812 / 2010 год. на Пловдивски окръжен съд. С потвърденото решение е признато за установено по отношение на ищеца [фирма], по иск с правно основание чл.422 от ГПК, че същият има вземане към ответницата - касаторка Мария С. И., в размер на 28 821,19 лева, на основание запис на заповед от 29.11.2007 год., по който ответницата е авалист, ведно със законната лихва върху същата сума. Касаторката оспорва правилността на въззивното решение, поради постановяването му в противоречие с материалния закон, като се основава на приложимост на разпоредбата на чл.147 от ЗЗД и при менителничното поръчителство. С оглед това намира, че отговорността й е отпаднала, предвид изтичането на 6 –месечния срок, съгласно предл. първо на чл.147 ал.1 ЗЗД, преди подаване заявлението за издаване заповед за изпълнение на парично вземане, на основание авала на записа на заповед. Намира, че апелативният съд изобщо не се е произнесъл по довода за недобросъвестно използване на записа на заповед от приносителя, въпреки че задължението на издателя по каузалното му правоотношение с приносителя, в обезпечение на което е издаден менителничния ефект, е погасено. В съответствие с възраженията си срещу правилността на решението, касаторът сочи допустимост на касационното обжалване в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 от ГПК. Ответната страна - [фирма] - оспорва касационната жалба ,като счита че липсва формулиран процесуалноправен или материалноправен въпрос, по смисъла на чл.280 ал.1 от ГПК. Предвид липсата на конкретен правен въпрос необоснована ,според страната остава и допустимостта на касационната жалба по формално посочения селективен критерий на чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на второ търговско отделение констатира, че жалбата е подадена в срока по чл. 283 ГПК, изхожда от легитимирана да обжалва страна и съдържа реквизитите съгласно чл.284 от ГПК, като е насочена срещу валиден и допустим съдебен акт. По допускане на касационното обжалване настоящият състав намира следното: В изложението по чл.284 ал.3 вр. с чл.280 ал.1 ГПК няма формулиран правен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 от ГПК вр. с т.1 от ТР № 1 / 2010 год. по тълк.дело № 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС. Наведени са съображения против възприетата изцяло от въззивната инстанция мотивировка на първоинстанционния съд, с довод, че последното изключва прецизното вникване в казуса. Освен, че не съдържа конкретен предмет, по който съдът да би се произнесъл по приложението на конкретна процесуална норма, проблемът е еднозначно и ясно разрешен от самия процесуален закон. В чл.272 ГПК изрично се предвижда правото на въззивната инстанция изцяло да препрати към мотивите на първоинстанционното решение, в случай ,че ги споделя. Доколко същите са правилни подлежи на преценка в производството по същество и на основанията по чл.281 т.3 ГПК. В частта от изложението, обозначена „ по същество„, отнасяйки го към възраженията си по неправилността на въззивното решение - по приложението на чл.147 ЗЗД и за „ недобросъвестно използване” на записа на заповед от приносителя, касаторката сочи за съществен въпроса за „ правилното тълкуване волята на законодателя „, спор по дължимостта на което не съществува. Налице е и задължителна съдебна практика, с която въззивното решение е съобразено - постановено по реда на чл.290 ГПК реш. № 120 / 30.07.2010 год. по т.д.№ 988 / 2009 год. на ТК, ІІ т.о. на ВКС .В същото, изхождайки от уредбата на менителничното поръчителство в чл.483-485 ТЗ, като самостоятелно / неакцесорно / спрямо главното задължение, е прието, че разпоредбите на чл.147 - 148 от ЗЗД не намират приложение. Относно допустимостта на възражения на авалиста, основани на правоотношението между приносителя и издателя на записа на заповед, също е налице задължителна съдебна практика - постановено по реда на чл.290 ГПК решение № 17 / 21.04.201 год. по т.д.№ 213 / 2010 год. на ВКС, ТК, ІІ т.о. ,според което менителничният поръчител не може да противопостави на приносителя на менителничния ефект възраженията, които би могъл да му противопостави хонората - както абсолютните възражения за недействителност на ефекта / освен възражението относно формата /, така и личните / относителни / възражения, произтичащи от каузалното правоотношение, освен когато и авалистът е страна по каузалното правоотношение, какъвто не е настоящия случай. В случай, че не е страна по каузалното правоотношение, относителни възражения на авалиста са допустими когато приносителят на ефекта е недобросъвестен или е извършил злоупотреба с право / извод от систематичното тълкуване на чл.8 ЗЗД ,чл.63 ал.1 ЗЗД, чл. 289, чл.465 и чл.485 ал.2 от ТЗ /. Касаторката не е формулирала правен въпрос относим към хипотезата на „ недобросъвестност „ или „ злоупотреба с право„. При това въззивният съд, без да е изложил мотиви доколко твърдените от страната обстоятелства удовлетворяват някоя от хипотезите, е разгледал възражението й за погасяване задължението на длъжника по каузалното правоотношение и издател на записа на заповед, намирайки го неоснователно. Водим от горното, Върховен касационен съд, ТК, състав на второ търговско отделение