Определение № 954 от 25.03.2025 г. на ВКС по т. д. № 2001/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Л. Б. Д. срещу решение №208/04.07.2024 г. по в.т.д.№673/2023 г. на Варненски апелативен съд, с което е потвърдено решение №484/09.11.23г. по т.д.№1154/20г. по описа на Варненски окръжен съд.С последното е отхвърлен предявеният от касаторката срещу „ДЗИ Общо застраховане“ ЕАД иск с правно основание чл.432 ал.1 КЗ – за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, причинени й от смъртта на Р. Д. Г., неин племенник, починал в резултат на ПТП, настъпило на 17.08.2020г., в размер на 100 000 лв., ведно със законната лихва. В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилност на въззивния съдебен акт, поради допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон. Касаторката счита направения от състава на апелативния съд, обуславящ изхода на делото, извод, че тя не попада в кръга на лицата, имащи право на застрахователно обезщетение, за направен при несъобразяване на доказателствата в тяхната цялост, от които, според нея, е установена необходимата за признаване право на обезщетение при съществуващата родствена връзка житейска ситуация на особено близка духовна и емоционална връзка между ищцата и починалия, както и интензитет и продължителност на търпените болки и страдания от загубата, надвишаващи нормалните в подобни случаи такива. Направено е искане за отмяна на решението на апелативния съд и за уважаване на предявения иск. Претендират се направените в производството разноски, включително присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл.38 ал.2 от Закона за адвокатурата за всички съдебни инстанции. В изложението си по чл. 284 ал. 3 т. 1 ГПК касаторката поддържа,че при постановяване на решението си въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на Върховен касационен съд /ТР №1/21.06.2018г. по тълк.д.№1/2016г. на ОСНГТК на ВКС, както и решения по т.д.№2458/22г. на І т.о. на ВКС, т.д.№1505/16г. на ІІ т.о. на ВКС, т.д.№1199/15г. на ІІ т.о. на ВКС, т.д.№755/18г. на ІІ т.о. на ВКС,т.д.№2429/17г. на ІІ т.о./ по материалноправните въпроси Какви са критериите за определяне наличие на трайна и дълбока емоционална връзка между лицето, претендиращо обезщетение и починалия близък родственик в хипотезата на пряк иск срещу застрахователя? и Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл.52 ЗЗД, при наличието на събрани по делото доказателства, обосноваващи изградена между починалото лице и преживелия го родственик особено близка връзка, респ. действително претърпени от последния вреди? Позовавайки се на допуснато от въззивния съд процесуално нарушение с необсъждане на всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност и при погрешно интерпретиране на други, касаторката поставя като разрешен отново в отклонение от възприетата с решение по т.д.№3638/14г. на І т.о. на ВКС практика на ВКС въпрос Следва ли въззивният съд да обсъди събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност, последователност и цялост? Ответникът по касационната жалба “ДЗИ Общо застраховане“АД, в представен писмен отговор на същата,е оспорил наличието на изискуемите от закона предпоставки за разглеждане на делото по същество от касационната инстанция, поради което е поискал касационната жалба да не бъде допусната до съдебен контрол.По съществото на спора е изложил съображения за неоснователност на наведените в касационната жалба оплаквания, като е отправил искане към ВКС за оставянето й без уважение. Претендира юрисконсултско възнаграждение за производството пред ВКС. Съставът на Върховен касационен съд Второ търговско отделение, констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване, при наличието на предпоставките на чл.280 ал.1 и ал.2 ГПК, съдебен акт, поради което е допустима. При проверката за наличие на предпоставки за допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното: За да постанови решението си, съставът на апелативния съд е приел за безспорни пред въззивната инстанция предпоставките за възникване отговорността на застрахователя – наличие на деликт при съответното авторство, противоправност и вина; наличие на валидно застрахователно правоотношение между причинителя и застрахователното дружество по застраховка „Гражданска отговорност”; настъпването на застрахователно събитие като юридически факт, пораждащ отговорността на застрахователя. Допълнително, от събраните по делото доказателства съдът е приел за установено настъпването на процесното ПТП на 17.08.2020 г. в [населено място] обл. Д., с участието на лек автомобил „Форд Фокус“ и пешеходеца Р. Г.; наличието на задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ при ответната страна- застраховател за лекия автомобил, както и необорена със съответните доказателства установената с разпоредбата на чл.45 ал.2 ЗЗД законова презумпция за вина на деликвента; подадено искане за заплащане на застрахователно обезщетение до „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД и отказ за изплащане на обезщетение от застрахователя. Относно наличието на предпоставките за ангажиране отговорността на застрахователя съдът е препратил към мотивите на първоинстанционния съд на основание чл. 272 от ГПК. Посочил е,че при наличието на тези предпоставки фактическият състав, от който би възникнала имуществената отговорност на застрахователя за заплащане на застрахователно обезщетение на увреденото лице в случаи като настоящия, изисква ищецът да е от кръга на лицата, които са материалноправно легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на близък; този близък на ищеца да е участвал в покрито от застраховката „Гражданска отговорност“, сключена при ответника, застрахователно събитие, което да е причинило смъртта му; претендиращият обезщетението да е претърпял неимуществени вреди от загубата му. Като спорни пред въззивната инстанция съдът е определил въпросите за активната материалноправна легитимация на ищцата /с безспорно установено роднинско качество на леля на загиналия в ПТП/ и за размера на евентуално дължимото й обезщетение. За изясняване и разрешаване на тези спорни въпроси съставът е обсъдил ангажираните по делото гласни доказателства. Приел е,че според показанията на свидетелката Р. А. - съседка и близка приятелка на ищцата, ищцата и съпругът й полагали грижи за починалия като за тяхно биологично дете, което израснало заедно с техните деца, тъй като майка му била починала, когато бил на две години, след което баща му заживял с друга жена, която отказвала да полага грижи за него; същите поддържали връзка по телефона и след като починалият заминал в чужбина, като при връщането му в България си ходели на гости, включително ищцата му била на гости в [населено място] два дни преди настъпването на инцидента; ищцата много тежко преживява загубата на Р. и до ден днешен, като от силни нерви й окапала косата. Показанията на съпруга на ищцата – Н. Д. съдът е посочил,че цени с оглед разпоредбата на чл. 172 ГПК, като според установеното с тях, от всички 8-9 братя и сестри, останали сираци след смъртта на майка им, свидетелят отгледал Р. заедно с жена си от 2-годишен, тъй като баща им не полагал грижи за тях след като заживял с втората си жена; Р. учил в селото на свидетеля Старо Оряхово до 5-6 клас, после в интернат с пансион в [населено място], а след казармата се върнал отново при тях; по-късно заминал да работи в чужбина, но когато се връщал в България, ги посещавал и им давал пари, а след като се оженил, се събирали по празници със семействата. По-малкият брат на починалия - Н. Г. съдът е приел за засвидетелстващ обстоятелствата, че смъртта на майка им е настъпила в момент, когато Р. е бил на 6 години,а той на 4 години; че свидетелят е израснал в дом „Майка и дете“, а Р. е бил отгледан от баба им, която гледала и две от сестрите им;че Р. учил до 5-ти клас и от 12- годишен започнал да работи като чобанин; че след като свидетелят излязъл от дома на 18 години, двамата живели в блок в Старо Оряхово, като често отсядали при брата на баща им в [населено място]; че ищцата не уважавала особено Р., кълняла го и му се обаждала само за да пита кога ще вземе баща си да го гледа; че на погребението всички са тъжали, но никой от роднините не е припадал, нито е викана линейка,въпреки че леля му все е твърдяла, че е болна; че ищцата не е участвала в заплащането на разходите за погребението на Р.. Въз основа на така установените обстоятелства съставът е посочил,че съобразява задължителните разрешения, дадени в Тълкувателно решение № 1 от 21.06.2018 г.по тълк.д.№1/2016г. на ОСНГТК на ВКС, както и обективираната в решения по чл.290 ГПК практика на ВКС, чиито разрешения е възпроизвел, сочейки,че за да е налице особено близка връзка, по смисъла на тълкувателното решение, допускаща по изключение в кръга на лицата, имащи право на обезщетение от смърт на близък родственик, настъпила поради деликт, е необходимо, освен формалното родство с произтичащата от него близост между лицата, да са се проявили конкретни житейски обстоятелства, обусловили създаването на по – голяма от близостта, считана за нормална за съответната родствена връзка /напр., относимо към връзката между братя и сестри, изключително близки отношения между близнаци, съвместно съжителство между братя и сестри, които нямат отделни семейства, полагане на грижи за непълнолетни брат или сестра, когато по причина на заболяване, смърт или дезинтересиране такива грижи не могат да бъдат предоставени от родители, съпруг или деца, израстването им сами като деца поради продължително отсъствие на родителите за работа в чужбина/. Посочил е,че установените от разпита на свидетелите обстоятелства не позволяват да се направи извод за наличие на такава изключителност в отношенията между ищцата и починалия, надхвърляща формалната родствена връзка, съществуваща между леля и племенник, тъй като не се установява след смъртта на неговата майка, загиналият да е бил отглеждан преимуществено в домакинството на ищцата.Определил е показанията на разпитаните по делото свидетели като противоречиви, доколкото според едните починалият е бил отгледан в семейството на ищцата, а според брат му той е израснал под грижите на своята баба по бащина линия, както и че са налице показания, сочещи за спорадично присъствие в дома на ищцата,като самият съпруг на последната споделя, че Р. е учил в Старо Оряхово само до 5-6 клас, след което е постъпил в интернат с пансион в друго населено място; установено е, че по-късно е заминал да работи в Германия, където се оженил; при връщането си в България е пребивавал в [населено място],а не в Старо Оряхово, където живеела ищцата. От тези обстоятелства съдът е направил извод,че към датата на ПТП той вече е бил създал своя семейна среда, с отделно домакинство и не се установява починалият или неговата леля да са били в отношения на изключителна материална или морална зависимост един от друг. Липсата на особено интензивна и близка връзка през периода преди и към момента на настъпване на смъртта на настъпването на застрахователното събитие е обоснована от въззивния състав и с това, че от момента, в който загиналият е напуснал дома на ищцата до момента на смъртта му са изтекли повече от 20 години, като показанията на свидетеля Д., че през това време с него са били непрекъснато във връзка и са се виждали при всяко негово връщане от чужбина се разколебават от факта, че той не знае как се казва детето му.Същевременно съдът е кредитирал показанията на брата на загиналия като установяващи липса на особена близост между него и леля му, която, според него, го търсела само по повод баща му, за когото полагала грижи, за да разбере кога ще си го прибере, както и,че починалият му брат категорично заявявал,че счита за свои близки хора само съпругата, детето си и една от сестрите си. Въз основа на тези обстоятелства съдът е приел,че в в 3случая връзката на ищцата с починалия сочи с категоричност единствено наличието на роднински отношения,без да се установяват конкретни особени житейски обстоятелства, породили необичайно силна привързаност, която съответно да може обективно да причини морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка, както не се установяват и претърпени от ищцата морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка, породени от внезапната загуба на близък член на семейството. Поради това съдът е заключил,че няма основание да се направи изключение от разрешението, залегнало в Постановление № 4 от 25.05.1961 г. по гр. д. № 5/61 г. на Пленума на ВС и Постановление № 5 от 24.11.1969 г. по гр. д. № 6/69 г. на Пленума на ВС, респ. - че ищцата не е активно материалноправно легитимирана да търси обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на племенника си. Настоящият състав на ВКС, Второ търговско отделение намира за необосновани сочените от касатора предпоставки за допускане на въззивното решение до касационен контрол. Съгласно разпоредбата на чл.280 ал.1 ГПК, съобразена във връзка с постановките на Тълкувателно решение №1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касационен контрол на въззивното решение се допуска въз основа на осъществени обща и допълнителни предпоставки - формулирани в изложение към касационната жалба един или повече правни въпроси, разрешени от въззивния съд по обуславящ изхода на спора начин, при сочена и обоснована хипотеза измежду визираните в т.т. 1-3 на чл.280 ал.1 от ГПК. От значение за изхода на спора,в съответствие с възприетото в т.1 от посоченото тълкувателно решение, са въпросите, които са били включени в предмета на делото, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и са обусловили правната воля на съда. Поставеният в изложението втори въпрос не осъществява общото основание за достъп до касационен контрол, съгласно посочените разяснения. От една страна същият съдържа твърдения на касаторката за установеност на факти, до какъвто извод съдът не е достигнал, а е отрекъл наличието им. От друга страна въпросът е относим към определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди от непозволено увреждане, без да кореспондира с решаващия извод на въззивния съд, че ищцата изобщо не е материалноправно легитимирана да търси обезщетение за причинени й такива от смъртта на своя родственик. На този мотив съответства принципно първият от поставените въпроси, но даденото от въззивния съд разрешение на същия не е в противоречие нито с принципните разрешения в Тълкувателно решение №1/2016 от 21.06.2018г. по тълк.д.№1/2016г. на ОСНГТК на ВКС, нито със сочените от касатора решения на ВКС по чл.290 ГПК, а е в синхрон и със служебно известната на състава практика - обективирана в решение № 17/16.03.2021г. по т. д. № 291/2020г. на Второ т.о., решение №92/17.11.2020г. по т.д. № 1275/2019г. на Второ т.о., решение №45/10.05.2021г. по т. д. № 370/2020г. на Второ т.о., решение №60131/13.12.2021г. по т.д.№1700/2020г. на Второ т.о. В цитираната практика последователно се приема,че фактите и обстоятелствата, от които може да се направи извод, че едно лице е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи продължителни болки и страдания от неговата смърт, са различни за всеки случай, поради което се преценяват конкретно по всяко дело въз основа на събраните по него доказателства и, за да са приеме,че е налице изключителност на съществувалата между починалия и преживелия го родственик житейска и емоционална връзка, както и на интензитета и продължителността на търпените от преживелия болки и страдания, следва да са установени такива особени житейски ситуации или обстоятелства, които да са довели до силно духовно и емоционално сближаване между тях до степен, надхвърляща нормалното за подобна връзка, при която единият от тях да е имал изключително определящо /доминиращо/ присъствие в живота на другия, а смъртта на единия да е предизвикала особено тежки последици в живота, в душевното и в психическото състояние на другия в сравнение с присъщите за обичайните отношения между съответния тип родствена връзка. Установените /макар и по некатегоричен начин,с оглед противоречието в свидетелските показания/ обстоятелства, че ищцата и починалият й племеник са живели в едно домакинство през част от детството на последния, не са годни да обосновават нито една от приеманите от практиката форми на изключителност на връзката им. Цитираните от касаторката решения на ВКС не дават други разрешения на правния въпрос, свързан с лицата, материалноправно легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди при смърт на техен близък, а конкретните мотиви, обусловили крайните изводи на съставите на ВКС за уважаване на съответните искове, са основани на конкретните фактически обстоятелства. Доколкото разликата в крайния изход по настоящото и по посоченото търговско дело на ВКС е обусловена от спецификата на установените по тях различни факти, тя не би могла сама по себе си да обуслови извод за наличие на противоречие по смисъла на чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Принципно релевантен е и последният – процесуалноправен въпрос, доколкото е свързан със задълженията на въззивния съд, като втора инстанция по същество, да обсъди всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, което въззивният съд е направил, излагайки конкретни мотиви във връзка със събраните гласни доказателства, като именно на базата на установеното с тях е формирал и правните си изводи за липса на изключителност във връзката между ищцата и загиналия неин племенник, както и в продължителността и интензитета на търпените от нея болки и страдания от смъртта му, като ненадхвърлящи обичайните за такава роднинска връзка. Дали и доколко тази преценка на доказателствата, извършена от въззивния съд, е правилна, е въпрос по същество, който не може да бъде повдиган и разглеждан в настоящата фаза от производството. Изложеното обуславя извод за липса на обосновани предпоставки за достъп, съгласно изискванията на чл.280 ал.1 ГПК, на които се позовава касаторката, което мотивира настоящия състав на ВКС да постанови определение за недопускане на касационно обжалване на решението на Варненски апелативен съд. С оглед изхода на делото пред настоящата инстанция, в полза на ответника по касационната жалба следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение за производството пред ВКС в размер на 200 лв. Така мотивиран, съставът на Върховен касационен съд, Второ търговско отделение