Определение № 527 от 05.10.2020 г. на ВКС по т. д. № 137/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на М. С. Г. срещу решение №1877 от 23.07.2019г., постановено по в.гр.д.№5579/2018г. на Софийски апелативен съд, ГО, 4 с-в., с което е потвърдено решение №3626 от 05.06.2018г. по гр.д№15358/2013г. на СГС, ГО, І-17 с-в.

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила, както и че е очевидно необосновано. Твърди се, че апелативният съд е изложил мотиви, които не съответстват на характера на установителния иск по чл.422, ал.1 ГПК. Излагат се доводи, че при направено от авалиста възражение, че процесният запис на заповед има обезпечителна функция по направената от поемателя допълнителна парична вноска, в тежест на ищеца е да докаже юридическия факт, от който произтича записа на заповед. Сочи се, че съдът незаконосъобразно и в противоречие с практиката на ВКС не е обсъдил в тяхната съвкупност доказателствата по делото и не е разпределил доказателствената тежест във връзка с установяване от страните на основанието на поетото задължение по записа на заповед. Според касатора от доказателствата се установява, че процесното вземане по е погасено. Иска се отмяна на въззивното решение, отхвърляне изцяло на предявения иск с присъждане на разноски в полза на касатора за всички съдебни инстанции.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поддържа наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и ал.2, предл.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Извън твърдението за „очевидна неправилност” на обжалваното решение, касаторът е формулирал като значими за изхода на делото следните правни въпроси:

1. „Кредиторът (в случая поемател, в качеството му на ищец), следва ли да докаже юридическия факт, от който произтича вземането му по записа на заповед при издадена заповед за паричното задължение по чл.417, т.9 ГПК и е образувано исково производство по чл.422, ал.1 ГПК, в което длъжникът (в случая авалиста по записа на заповед), е направил възражение за обезпечителния характер на записа на заповед на възникнало каузално правоотношение между „Тезла“ ООД и ищеца Н. В. Д. от внесена допълнителна парична вноска в„Тезла“ООД? Следва ли ищецът, предявил установителен иск по чл.422, ал.1 вр. чл.417, т.9 ГПК да докаже основанието на вземането по записа на заповед и не е ли това съдържанието и целта на установителния иск?“. Твърди се, че въпросът е решен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в представените с изложението съдебни актове: решение №149/05.11.2010г. по т.д.№49/2009г. на ВКС, I т.о., решение №105/13.07.2012г. по т.д.№564/2011г. на ВКС, IІ т.о., решение №5/02.02.2012г. по т.д.№75/2011г. на ВКС, I т.о. и решение №119/08.07.2011г. по т.д.№1160/2010г. на ВКС, ІI т.о.

2. „Относно обсъждането на доказателствата в тяхната цялост, съвкупност и поотделно“. Излагат се доводи, че при обсъждането на доказателствата въззивният състав се е отклонил от формираната по този въпрос практика на ВКС с решение №7/08.02.2012г. по гр.д.№510/2011г. на ВКС, IІ г.о., решение №691/02.02.2011г. по гр.д.№1620/2011г. на ВКС, І г.о., решение №21/01.02.2012г. по т.д.№1106/2010г. ва ВКС, ІІ т.о и решение №3/22.07.2013г. по гр.д.№534/2012г. на ВКС, ІV г.о.

В срока по чл.287, ал.1 ГПК е депозиран писмен отговор касационната жалба от Н. В. Д., в който се поддържа, че касационната жалба е недопустима, тъй като е подадена след изтичане на срока по чл.283, ал.1 ГПК. Твърди се също, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Същевременно се излагат доводи за неоснователност на касационната жалба по съществото на спора. Претендират се разноски за касационната инстанция.

Върховният касационен съд, търговска колегия, състав на второ търговско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните по чл.280, ал.1, т.1 и ал.2, предл.3 ГПК, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Неоснователно е възражението на ответника по касация, че касационната жалба е просрочена. От приложените по делото материали е видно, че при администрирането на касационната жалба въззивният състав е изследвал въпроса относно действителната дата на връчване на съобщението за решението на пълномощника на въззивника и е приел за установено, че датата на връчване е 24.09.2019г., от което следва, че касационната жалба, депозирана на 21.10.2019г., е подадена в законния срок.

С обжалваното пред касационната инстанция решение, въззивният състав от Софийски апелативен съд е потвърдил решение №3626/ 05.06.2018г., постановено по гр.д№15358/2013г. на СГС, ГО, І-17 с-в, с което е признато за установено на основание чл.422, ал.1 ГПК, че ответникът М. С. Г. в качеството му на авалист, дължи на ищеца Н. В. Д. сумата 50 000лв., представляваща главница по запис на заповед от 30.12.2011г. с падеж – 31.01.2013г., за която сума е издадена заповед за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК по ч.гр.д.№10214/2013г. на СРС, 79 с-в, ведно със законната лихва, считано от 08.03.2013г.

Пред въззивния съд не е било спорно, че са налице предпоставките за допустимост на установителния иск на Н. Д. по чл.422, ал.1 ГПК, както и че процесният запис на заповед е редовен от външна страна и поражда целения с него менителничен ефект. Съдът е посочил, че записът на заповед, въз основа на който е издадена заповедта за изпълнение, е издаден на 30.12.2011г. от „Тезла“ ООД, представлявано от К. С. като издателят се е задължил безусловно и неотменимо да заплати на Н. Д. сумата 50 000лв. на 31.01.2013г., а ответникът М. Г. като поръчител е гарантирал изплащането на сумата.

Апелативният състав е отразил, че ответникът е представил протокол от Общо събрание на „Тезла“ ООД от 15.03.2010г., на което е решено Д. да направи допълнителна парична вноска в размер на 50 000 евро като дружеството се е задължило да я върне в срок до 15.03.2012г. Ответникът е представил и доклад за дейността на „Тезла“ ООД за периода 01.01.2011г. – 31.12.2011г., изготвен от К. С., в който е записано, че във връзка с искането на Д. за обезпечение на неговото вземане, е бил издаден от „Тезла“ ООД запис на заповед на 30.12.2011г., авалиран от М. Г. за сумата 50 000лв. Съдът е посочил, че с оглед направеното от ищеца оспорване на представените доказателства, е бил разпитан свидетеля К. С. – управител на дружеството за периода 2010г. и 2013г., според който записът на заповед е бил издаден като обезпечение на вземането на Д. към дружеството, произтичащо от допълнителната парична вноска. Въззивният състав е посочил, че от заключението на вещото лице по извършената пред първата инстанция съдебно-счетоводна експертиза е видно, че: 1.) на 18.03.2010г. Н. Д. с платежно нареждане е превел по сметка на дружеството 48 900 евро; 2.) на 04.05.2010г. с вносни бележки същият е внесъл в банковата сметка 4 500 евро и 10 900лв. 3.) на 06.03.2012г. с платежно нареждане „Тезла“ ООД е превело по сметката на Д. 78 080лв. с основание на превода „връщане на допълнителна вноска на съдружник”, 4.) на 30.09.2012г. в счетоводството на дружеството на ищеца е изплатена с РКО сумата 28 490.39лв. Вещото лице е посочило, че общо осчетоводените суми за намаление на задължението на дружеството към Д. са 106 570.39лв., както и че допълнително фигурират 32 разходни касови ордера, с които през периода от 30.04.2010г. до 26.06.2012г. на Д. са изплатени общо 46 340лв. като в част от ордерите е отбелязано, че плащанията представляват дивиденти, лихви, инкасо, служебни, командировки.

Като от значение за правилното решаване на спора, съдът е отчел становищата на страните по делото, посочвайки, че ищецът твърди, че записът на заповед не е свързан с каквото и да било друго облигационно отношение, което да обезпечава, а ответникът от своя страна възразява, че записът на заповед е издаден като обезпечение на договора за заем, сключен между дружеството „Тезла“ ООД и съдружника Д., и че задълженията на дружеството към ищеца-заемодател са погасени.

Въззивният състав не е възприел извода на първоинстанционния съд, че в конкретния случай авалистът не може да противопостави на приносителя възраженията, които би могъл да му противопостави издателят на ефекта. Според апелативния съд, в случая авалистът, в качеството си на съдружник, е участвал в сключването на договора за заем, отразен в протокола от ОСС от 15.03.2010г. и в това си качество същият се явява страна по твърдяното каузално правоотношение – договор за заем. В тази връзка въззивният съд е приел, че авалистът Г. има право да противопостави на поемателя Д. възраженията, които би могло да направи дружеството издател.

За да потвърди първоинстанционното решение, с което е уважен иска по чл.422, ал.1 ГПК, въззивният състав, позовавайки се на постановките в т.17 от ТР №4/18.06.2014г. по тълк.д.№4/2013г. на ВКС, ОСГТК, е приел, че ответникът, чиято е доказателствената тежест по правилата чл.154 ГПК, не е доказал, че записът на заповед е издаден за обезпечаване на задължението на дружеството, възникнало от направената от ищеца допълнителната парична вноска. Съдът е посочил, че в случая е установено сключване на договор за заем между дружеството и единия от съдружниците, както и че между тях са извършвани плащания – някои с посочено основание, други – без, което е обичайно между съдружници. Според съда обаче не е доказано, че процесният запис на заповед е издаден именно във връзка със заемното правоотношение, за да бъдат обсъждани доказателствата, сочени за установяване погасяването на задълженията на дружеството по заема. Въззивният състав не е ценил като удостоверителен документ доклада, изготвен от свидетеля К. С., тъй като - освен че няма достоверна дата, този доклад съдържа изявления на издателя на менителничния ефект за изгодни за него факти и с оглед факта, че докладът е бил своевременно оспорен от ищеца. На същото основание съдът не е кредитирал показанията на свидетеля С., дадени в подкрепа на тезата на ответника. В заключение в обжалваното решение е посочено, че при недоказана връзка между записа на заповед и конкретно каузално правоотношение, възраженията на авалиста не могат да обосноват извод за недължимост на вземането по менителничната сделка.

Настоящият състав намира, че не са налице поддържаните от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Извън случаите по чл.280, ал.2 ГПК допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 - т.3 на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно разясненията, дадени в т.1 от Тълк.решение №1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ВКС, ОСГТК, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

Не покриват допълнителния селективен критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение въпросите на касатора, посочени по-горе в настоящото определение като въпроси по т.1 от изложението, свързани с разпределянето на доказателствената тежест между страните, когато ищецът в производството по чл.422, ал.1 ГПК, в качеството си на поемател по запис на заповед, не въвежда основание за абстрактната сделка, а възражението за наличие на каузалност, е направено от единствено от ответника. Независимо от това дали в случая авалистът въобще може да противопостави личните възражения на издателя на записа на заповед (което не е прието от първата инстанция с оглед факта, че авалистът, макар и съдружник, не е страна по твърдения заемен договор поемателя с дружеството, но който въпрос не е предмет на касационното обжалване), въпросът относно тежестта на доказване не е решен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС. Съгласно т.17 от ТР №4/18.06.2014г. по тълк.д.№4/2013г. на ВКС, ОСГТК, ищецът-поемател по запис на заповед, не е длъжен да сочи основание за вземането си, предмет на иска по чл.422, ал.1 ГПК, както и да доказва възникването и съществуването на каузално правоотношение между него и длъжника, по повод или във връзка, с които е издаден записа на заповед. При това положение с въвеждането на такова твърдение от страна на ответника, на последният се пада доказателствената тежест с оглед правилото на чл.154 ГПК да установи фактите, на които основава възраженията си, обусляващи отричане на твърдяното от ищеца право. Въззивният състав не се е отклонил от указанията, дадени в посоченото тълкувателно решение, нито от формираната след неговото приемане практика на ВКС - напр. решение №88/08.07.2015г. по т.д.№1205/2014г. на ВКС, I т.о. Следва да се има предвид, че практиката на ВКС, на която се позовава касатора, за да обоснове наличието на основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касация, е от преди приемане на ТР №4/18.06.2014г. по тълк.д.№4/2013г. на ВКС, ОСГТК.

Не е решен от апелативния съд в противоречие с практиката на ВКС и въпроса на касатора относно задължението на въззивния състав да обсъди относимите за спора доказателствата в тяхната цялост, съвкупност и поотделно. Анализът на мотивите към решението сочи, че съдът е обсъдил доказателствата, представени от ответника, свързани с твърдението му, че процесният запис на заповед обезпечава изпълнение на задължението на дружеството да върне на ищеца сумата, предмет на направената от Д. допълнителна парична вноска. Изводът на съда, че не следва да бъдат ценени тези доказателства ( поради липса на достоверна дата на протокола, заинтересованост на лицето, съставило протокола и дало свидетелски показания) и че не е доказана връзката между записа на заповед и предоставената в заем сума, е въпрос по правилността на решението, но не обуславя наличие на неизпълнение на задължението на въззивния съд да обсъди събраните по делото доказателства. Що се отнася до доказателствата, представени в подкрепа на възражението на ответника, че сумите по заема са погасени, въззивният състав е отразил, че тези доказателства са неотносими за спора, доколкото не се установява твърдяната от ответника кауза за издаването на записа на заповед.

Не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища решения, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване не тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл.281, т.3 ГПК основания за касационно обжалване. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл.290, ал.2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл.280, ал.1 ГПК. В случая в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът обосновава наличието на очевидна неправилност на въззивното решение със същите аргументи, с които обосновава оплакването в касационната жалба за неправилност на решението като касационно основание за неговата отмяна по чл.281, т.3 ГПК. Обжалвано въззивно решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.

На основание чл.78, ал.3 ГПК касаторът следва да бъде осъден да заплати направените от ответника по касация разноски за касационната инстанция в размер на 1 530лв. – заплатено адвокатско възнаграждение за правна защита във връзка с касационното обжалване.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение,