Определение № 50173 от 04.04.2023 г. на ВКС по т. д. № 1028/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Г. П. С., действаща като постоянен синдик на „Милинвест“ЕООД /н/, против Решение № 170 от 29.11.2021г. по в.т.д. № 322/2021г. на Апелативен съд - Варна, с което е потвърдено Решение № 26003 от 07.01.2020г. по т.д. № 186/19г. на Варненски окръжен съд за отхвърляне на предявения от касационния жалбоподател срещу „Милинвест“ЕООД/н/ и К. Т. П. - Д. иск с правно основание чл.649 ТЗ вр. чл.135 ЗЗД за обявяване за недействителна спрямо кредиторите в производството по несъстоятелност по т.д. № 313/2017г. на ВОС, ТО, сделка по покупко- продажба, извършена с нот.акт № 166 от 2014г., с която първият ответник е продал на втория ответник собствен недвижим имот – паркомясто. В касационната жалба се поддържа неправилност на атакуваното въззивно решение поради необоснованост на извода за момента, към който следва да се преценява наличието на всички елементи от фактическия състав на чл.135 ЗЗД, и по-конкретно настъпване на увреждането и знанието за това увреждане у приобретателя по атакуваната сделка. Допускането на касационното обжалване касаторът основава на наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т.1 и т. 3 и ал.2, предл.последно ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК формулира следните въпроси: 1.“Към кой момент следва да се преценява наличието на всички елементи от фактическия състав на чл.135, ал.1 ЗЗД, изр.2 ЗЗД: към момента на постигане на съгласие в определен бъдещ момент да се сключи окончателен договор /момента на сключване на предварителния договор/ или към момента на сключване на окончателния договор, който реално произвежда целения правен резултат /вещно-прехвърлително действие или други желани от страните правни последици/?“ Допълнителният селективен критерий по първи въпрос е обоснован с Решение № 635 от 6.10.2008г. на ВКС по т.д. № 268/2008г., ІІ т.о. 2.“Ако към момента на сключване на предварителния договор няма предпоставки за обявяването за недействително на действието, за което страните са постигнали съгласие да извършат в определен бъдещ момент, но към момента на изпълнението на това бъдещо действие /сключването на окончателния договор/ такива предпоставки съществуват, ще се счита ли, че това действие уврежда кредиторите? Към кой от тези два момента ще се преценява знанието за увреждането? 3.“Следва ли при преценка за наличие на знание за увреждане съдът да съобрази като служебно известни всички актуални данни и публично достъпна информация от официалните регистри и други бази данни, водени и поддържани от държавните институции?“ Допълнителният селективен критерий по въпроси №№ 2 и 3 е обоснован с чл.280,ал.1,т.3ГПК. Ответникът по касационната жалба – К. Т. П. - Д., чрез процесуален представител, депозира писмен отговор, с който изразява становище за недопускане и за неоснователност на касационната жалба. Ответникът - „Милинвест“ЕООД /н/ не депозира отговор на подадената касационна жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, ІІ отделение, след като обсъди становищата на страните и данните по делото, констатира следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което се преценява като процесуално допустима. За да потвърди отхвърлителното решение на първоинстанционния съд, сезиран с жалба на ищеца, въззивният съд е приел за безспорно установено от фактическа страна, че с Решение № 261/10.04.2017г. на ВОС, по т.д. № 313/2017г. е открито производство по несъстоятелност на „Милинвест“ЕООД, с начална дата на неплатежоспособността - 15.02. 2012г. и че в подозрителния период – на 11.04.2014г. дружеството е прехвърлило възмездно на ответницата П. свой недвижим имот за сумата от 5 000 лв., при данъчна оценка 13 175.10 лв. за паркомястото и 32.36 лв. за ид. части на поземления имот. За установено въз основа на свидетелски показания и издаден приходен касов ордер от 22.11.2007г. е прието, че договарянето на сделката и плащането на цената по нея е извършено много по-рано, през 2007г., преди въвеждане на сградата в експлоатация. Посочено е, че в този случай знанието за увреждане на длъжника /прехвърлител/ се преценява към момента на постигане на съглашение за възмездно прехвърляне на имота, а не към момента на окончателно изповядване на сделката, в който смисъл според състава на решаващия съд е Решение № 263 от 21.01.2019г. на ВКС по гр.д. № 1384/2018г., ІV г.о. Изложени са съображения, че дори и да се приеме обратното, с оглед оспорването на приходния касов ордер и евентуалната заинтересованост на свидетелката от изхода на спора, исковата претенция е неоснователна поради недоказване на елемент от ФС - знание за увреждане у приобретателя, като такова към 2007г. категорично отсъства, а към 2014г. - не е доказано. По отношение на сочената от ищеца презумпция по чл.608, ал.2 ТЗ въззивният съд е споделил изложеното от първоинстанционния съд, че същата касае предпоставките за откриване на производството по несъстоятелност и не може да бъде прилагана по аналогия спрямо знанието на третото лице за увреждане. Посочено е също така, че разпоредбата е въведена с пар.4 от ЗИД на ТЗ / ДВ, бр.105/ 30.12. 2016г./ и поради процесуалния си характер има действие занапред, както и за заварени висящи съдебни производства и е неприложима към сделката от 2014г. По всички останали обстоятелства, изложени за пръв път във въззивната жалба досежно доказване наличието на знание за увреждане у купувача, решаващият съд е приел че не дължи произнасяне, поради недопустимост. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт. Решението не се преценява като очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК, доколкото соченото основание е обосновано с оплакване за неправилна от страна на съда преценка досежно момента, към който следва да са установени всички елементи от фактическия състав на чл.135 ЗЗД. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК, въззивното решение следва да страда от такъв съществен негов порок, който позволява на касационната инстанция да отрече правилността му без да се налага извършването на преценка на доказателствата и на такава за съответствие и обоснованост спрямо приложените към хипотезата материално-правни норми, обусловили решаващите му правни изводи. Извод за наличие на очевидна неправилност би могъл да бъде направен само при положение, че тя е обективно и явно установима непосредствено от прочита на решението - например, когато е видно,че въззивният съд е основал изводите си на правна норма, която е отменена или, макар и да е приложена действащата такава към релевантния момент, смисълът й да е изтълкуван очевидно превратно; когато решаващият извод е в явно противоречие с основополагащ принцип на правото или с правилата на формалната логика и др. под. В случая не може да бъде направен извод някоя от примерно изброените или подобни на тях хипотези да е осъществена по отношение на обжалваното решение. Искът е разгледан от въззивния съд на заявеното от ищеца правно основание, като основателността му е преценена спрямо нормата на чл. 135 ЗЗД, като несъгласието с момента, към който следва да се преценяват елементите от фактическия състав на посочената разпоредба, е по правилността на атакуваното решение, извод, за която може да се направи след извършване преценка на доказателствата и на такава за съответствие и обоснованост спрямо приложените към хипотезата материално-правни норми, обусловили решаващите му правни изводи, което изключва приложението на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. Първият въпрос се преценява като несъответстващ на направената от съда преценка за наличието на елементите от фактическия състав на чл.135 ЗЗД / изрично посочени от решаващия съд/ към съответния момент. Същият е предпоставен от несъгласието на касатора с извода на съда досежно момента, към който следва да се прецени наличието на знание за увреждане, който според касатора е моментът на сключване на сделката през 2014г., а не към 2007г., когато е платена договорената за паркоместото цена. Въпросът обаче не кореспондира изцяло на правната воля на решаващия съд, доколкото за релевантна за спора е приета липсата на знанието за увреждане в по-ранния момент само по отношение на прехвърлителя, каквато липса на знание за увреждане у приобретателя е приета за установена както към 2007г., така и към момента на изповядване на процесната сделка към 2014г. При решаващ мотив за неустановеност на знание за увреждане у приобретателя към посочения от касатора момент, което е достатъчно основание за неоснователност на предявения иск с оглед изискването на чл. 135, ал.1, изр.второ ЗЗД, въпросът няма нужното правно значение съгласно очертаните критерии от ВКС, ОСГТК в ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1 /2009 г. По аналогични на изложените по-горе съображения касационната проверка не следва да се допусне и по втория въпрос, който формулиран отделно, е идентичен по своето съдържание с първия въпрос, и е относим към въпроса за момента, към който следва да се преценява знанието на страните по сделката за увреждане на кредитора, предявил иск по чл.135 ЗЗД. Макар и правен, тъй като е по тълкуването и прилагането на правна норма, същият не се явява от значение за изхода на спора, тъй като по никакъв начин не би изменил крайния му резултат. Следователно не е налице общата предпоставка по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК за допускане до касация. Третият въпрос също не удовлетворява общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като е общ, несъответен на данните по делото и предмета на доказване в производството по предявен иск по чл.135 ЗЗД. В тежест на ищеца е пълното и главно установяване на знание за увреждане у приобретателя по сделката, което обосновава нелогичност на въпроса, предпоставен от съобразяване на служебно известни на съда актуални данни и публично достъпна информация. При недоказаност на общата предпоставка за допускане на касационния контрол по поставените въпроси, касационният състав не дължи произнасяне по допълнителните основания на чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. По тези съображения, касационното обжалване не следва да бъде допуснато. При този изход на спора и при липса на искане за разноски от ответниците по касационната жалба, съдът не дължи произнасяне. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК