Определение № 60514 от 15.09.2021 г. на ВКС по т. д. № 2309/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Т. Д. М. срещу решение № 260000 от 21. 08. 2020 г. по в. т. д. № 286/2020 г. на Пловдивски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 155 от 17. 03. 2020 г. по т. д. № 745/2019 г. на Пловдивски окръжен съд, с което е отхвърлен предявеният от касатора срещу Гаранционен фонд, [населено място] иск за заплащане на общата сума от 40 000 лв., представляваща заплатени на 1. 03. 2017 г. от ищеца на Ц. С. В., Т. А. В. и К. А. В. обезщетения за неимуществени вреди в размер на 39 000 лв. и обезщетения за имуществени вреди в размер на 1000 лв., които вреди са причинени от смъртта на А. Т. В., настъпила на 23. 07. 2004 г. при ПТП, причинено по непредпазливост от М. при управление на л. а. „Фолксваген Венто“ с рег. [рег.номер на МПС], за което е имал задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите по договор със ЗК „Юпитер“ АД. В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушения на материалния закон и процесуалните правила и необоснованост и се прави искане за отмяната му. Касационният жалбоподател оспорва извода на въззивния съд, че ищецът няма право да получи от ответника изплатените от него на увредените при ПТП лица обезщетения, тъй като не е изпълнено условието на чл. 311п КЗ (отм.), а именно вземането да е включено в списъка на приетите вземания, изготвен в производството по несъстоятелност на застрахователя. Релевира оплаквания и срещу аргументирането на неоснователността на иска с липсата на одобряване на сключената между ищеца-делинквент и увредените лица спогодба от 1. 03. 2017 г. съобразно изискването на чл. 228 КЗ (отм.). Излага доводи, че съдът не е издирил и приложил точния закон, не е съобразил действието на Директива 2009/103/ЕО и Директива 2009/138/ЕО и незаконосъобразно е отказал да отправи преюдициално запитване. В касационната жалба се поддържа, че правото на ищеца е възникнало с подписването на спогодбата от 1. 03. 2017 г. с увредените лица и реалното изплащане на присъдените им обезщетения, като към този момент застрахователят вече е бил заличен от търговския регистър, поради което за застрахования е било обективно невъзможно да изпълни процедурата по чл. 311п КЗ (отм.). Касаторът изразява становище, че изискването на чл. 311п КЗ (отм.) да бъде предоставен на УС на Гаранционния фонд окончателен списък на приетите вземания по чл. 692 ТЗ, изготвен от синдика в производството по несъстоятелност на застрахователя и одобрен от съда по несъстоятелност, за да бъде извършено от обезпечителния фонд към Гаранционния фонд плащане на съответните гарантирани вземания на потребителите на застрахователни услуги, които те имат към обявения в несъстоятелност застраховател, противоречи на принципите и целите на посочените директиви. Според касационния жалбоподател в тези актове на правото на ЕС правата на потребителите на застрахователни услуги не били ограничени във времево отношение - до одобряване от съда по несъстоятелността на окончателен списък на приетите вземания на кредиторите в производството по несъстоятелност на застрахователя. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът моли да бъде допуснато касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК поради произнасянето на въззивния съд по следните материалноправни и процесуалноправни въпроси: „1. Само вземанията, които са включени в изготвен от синдика и одобрен от съда по несъстоятелността окончателен списък на приети вземания на кредиторите в производството по несъстоятелност на застрахователя, ли подлежат на изплащане от Гаранционния фонд?; 2. Може ли да възникне вземане (чл. 435 КЗ) срещу Гаранционния фонд на притежател на застрахователна полица, ако е обезщетил увредените лица след приключване на производството по несъстоятелност и заличаване на застрахователя и вземането на застрахователя не е включено в изготвения от синдика и одобрен от съда по несъстоятелността окончателен списък на приети вземания на кредиторите в производството по несъстоятелност на застрахователя?; 3. Носи ли отговорност Гаранционният фонд за гарантираните вземания на потребителите на застрахователни услуги за вземанията възникнали след приключване на производството по несъстоятелност и заличаване на застрахователя?; 4. Обвързва ли застрахователя, респ. ГФ спогодба, по силата на която застрахованият изплаща на увредените лица обезщетение за причинените им вреди, който размер е определен от съда съответно с присъда или решение?; 5. При сключена ЗЗГО при действие на КЗ (отм.), по която е настъпило застрахователно събитие, когато застрахованият обезщети увредените лица по време на действието на КЗ – 2015 г. в отношенията му със застрахователя, респ. обезпечителния фонд при ГФ, коя е приложимата правна норма, тази по § 22 от ПЗР на действащия Кодекс за застраховането или чл. 435 КЗ?; 6. Как следва да се тълкуват Директива 2009/138/ЕО на Европейския парламент и на Съвета и Директива 2001/17/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 19 март 2001 г. по отношение на гарантиране на вземанията на титулярите на полица и бенефициерите по задължителна застраховка гражданска отговорност възникнали или установени по време или след ликвидацията на застрахователя и свързано ли е това с някакъв срок? Гарантирането на вземанията на титулярите на полица и бенефициерите по директивите лишава ли се от полезно действие със срокове въведени в националното законодателство до приключване на производството по ликвидация и заличаването на застрахователя от съответния регистър?; 7. Влиза ли в обсега на застрахователната защита по чл. 3 от Директива 2009/103/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16. 09. 2009 г. застрахованият при задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, ако е удовлетворил в пълен размер увредените от него лица?; 8. Има ли застрахованият при задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите гарантирано вземане срещу обезпечителния фонд на Гаранционния фонд, ако обезщети в пълен размер увреденото лице, след като застрахователят му е заличен поради приключило производство по несъстоятелност?; 9. Следва ли да се тълкуват Директива 2009/138/ЕО на Европейския парламент и на Съвета, Директива 2001/17/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 19 март 2001 г. и Директива 2009/103/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16. 09. 2009 г. като предвиждащи задължение на държавите-членки за заделяне на резерви, които да служат за удовлетворяване на вземанията на титулярите на полица и бенефециерите по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ възникнали след приключване на процеса по ликвидация на застрахователя?“. Твърди общо, че въпросите са решени в противоречие с практиката на ВС и ВКС, с практиката на КС на РБ и на СЕС, без да се позовава на конкретни актове на посочените съдилища. Поддържа, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, като сочи, че не му е известно да има съдебна практика по тях. В изложението касационният жалбоподател твърди, че обжалваният съдебен акт е очевидно неправилен. В касационната жалба е формулирано и искане на основание чл. 629, ал. 3 ГПК да бъде отправено преюдициално запитване до СЕС с посочени в първоинстанционното производство въпроси, които съвпадат с формулираните в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпроси по т. 6 – т. 9. Ответникът по касация Гаранционен фонд е депозирал отговор на касационната жалба в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който изразява становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, респ. – за неоснователност на касационната жалба. Моли да му бъдат присъдени разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че между страните е безспорно и се установява от събраните писмени доказателства, че: ищецът е имал валидно сключена задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ със ЗК „Юпитер“ АД за л.а. “Фолксваген-Венто“ с рег. [рег.номер на МПС] със срок на действие от 01. 01. 2004 г. до 31. 12. 2004 г.; на 23. 07. 2004 г. е настъпило застрахователно събитие, при което ищецът при управлението на горния автомобил е предизвикал ПТП, вследствие на което по непредпазливост е причинил смъртта на лицето А. Т. В.; с влязла в сила присъда по НОХД № 186/2004 г. на Бургаски окръжен съд Т. М. е осъден да заплати на Ц. В., Т. В. и К. В., съпруга и деца на починалия, по 13 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на наследодателя им при ПТП и 1000 лв.- обезщетение за причинените им имуществени вреди, заедно със законната лихва върху тези суми, считано от 23. 07. 2004 г. до окончателното им изплащане. Съдът е констатирал, че увредените лица са поискали от ЗК „Юпитер“ АД да им заплати застрахователни обезщетения за причинени неимуществени и имуществени вреди от смъртта на наследодателя им, но до изплащане на такива не се е стигнало поради откриване на производство по несъстоятелност по отношение на застрахователя, включване на вземанията им в изготвения от синдика списък на неприетите в производството по несъстоятелност на застрахователя вземания и отхвърляне на подаденото от увредените възражение срещу това с определение от 25. 07. 2018 г. по т. д. № 665/2006 г. на СГС. Във въззивното решение е прието за установено, че на 01. 03. 2017 г. между ищеца и трите увредени лица - наследници на загиналия при ПТП е била сключена спогодба, с която е било договорено ищецът да заплати на увредените лица общо 87 000 лв., разпределени поравно между тях, за уреждане на отношенията им, като на същата дата от банковата сметка на бащата на ищеца – Д. М., действащ по поръчка на ищеца съгласно договор от 20. 02. 2017 г., на наследниците на починалия при ПТП са били преведени по 29 000 лв. Въззивният съд е счел, че в случая следва да намери приложение § 22 от ПЗР на КЗ, тъй като се касае до договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите от 2004 г. и липсват данни за друга уговорка след влизане в сила на новия КЗ, съответно е направил извод, че към спорното отношение са относими нормите на КЗ (отм.). Посочил е, че условията за изплащане от Гаранционния фонд на суми от обезпечителния фонд по гарантираните застрахователни вземания в случаите, когато застрахователят е обявен в несъстоятелност, са уредени в чл. 311п КЗ (отм.). Решаващият състав е изложил съображения, че посочената разпоредба въвежда изискването вземанията, подлежащи на изплащане от фонда, да са включени в изготвения от синдика и одобрен от съда по несъстоятелността окончателен списък на приетите вземания на кредиторите в производството по несъстоятелност на застрахователя. С оглед твърденията на ищеца и установените по делото обстоятелства, че процесното вземане за застрахователно обезщетение поради удовлетворяване на увредените лица от страна на застрахования делинквент не е предявено в производството по несъстоятелност на застрахователя, съответно не е включено в окончателния списък на приетите вземания в същото производство, във въззивното решение е формиран извод, че не е налице едно от условията по чл. 311п КЗ (отм.) за изплащането му от фонда, поради което искът подлежи на отхвърляне. Предвид позоваването на ищеца, въззивник на Директива 2009/138/ЕО и Директива 2009/103/ЕО въззивният съд е изтъкнал, че плащането на претендираните от ищеца суми не е отказано от Гаранционния фонд с аргумент, че вземанията на застрахования, каквото качество има и ищецът, не попадат в обхвата на гарантираните вземания по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, а поради неизпълнението на изискването на чл. 311п КЗ (отм.) за включване на вземането в списъка на приетите вземания в производството по несъстоятелност на застрахователя. Настоящият състав на ВКС, ТК, Първо отделение намира, че не са налице основания за допускане на касационен контрол на обжалваното решение. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Въпросите по т. 1, 2, 3 и 8 от изложението на основанията за достъп до касация се припокриват и се отнасят до това дали предявяването и приемането на вземането на застрахования по застраховка „Гражданска отговорност“ в производството по несъстоятелност на застрахователя представлява условие за изплащане на суми по това вземане от Гаранционния фонд и подлежат ли на изплащане суми по такива вземания, които са възникнали след прекратяването на производството по несъстоятелност на застрахователя и заличаването му от търговския регистър. Настоящият състав на ВКС намира, че така обобщения въпрос е обуславящ за изхода на спора, но не са осъществени допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК за достъп до касация. Касаторът въобще не се позовава на разрешаването на релевантния въпрос в противоречие с практиката на ВС и ВКС, както и с актове на КС на РБ и СЕС, поради което на изследване подлежи дали са налице предпоставките, включени в допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1/19. 02. 2010 г. по тълк. д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС формулираният правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Следователно разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК намира приложение в случаите, когато приложимата правна норма изисква определяне на нейното действително съдържание по тълкувателен ред, респективно когато се налага изоставяне на едно тълкуване и преминаване към друго такова с оглед изменения в законодателството и обществените условия. В случая касационният жалбоподател не е навеждал такива доводи, нито е цитирал конкретни правни норми, които счита за недостатъчно ясни или непълни по съдържание, за да е необходимо тълкуване от ВКС. Наред с това, както е изтъкнал и жалбоподателят, по приложението и тълкуването на разпоредбите на чл. 311б и сл. от Кодекса за застраховането (отм., ДВ бр. 102/2015 г.) е създадена по реда чл. 290 ГПК практика на ВКС, а именно решение № 177 от 7. 11. 2017 г. по т. д. № 316/2017 г. на ВКС, І т. о., в което е дадено разрешението, че вземане на потребител на застрахователна услуга, което е предявено в срок и признато с влязло в сила решение по чл. 694 ТЗ и чл. 637 ТЗ срещу застрахователно дружество в несъстоятелност, подлежи на изплащане от Гаранционния фонд, без да е необходимо вземането да бъде включвано изрично в списъка на приетите вземания от синдика. Следователно гаранцията на вземането на потребител на застрахователна услуга при несъстоятелност на застрахователя е обусловена от предявяването в срок на вземането в производството по несъстоятелност на застрахователя и от включването му в списъка на приетите от синдика вземания или от признаването му за установено с влязло в сила решение по чл. 694 ТЗ или чл. 637 ТЗ. Изводите на въззивния съд съответстват на посоченото разрешение в практиката на ВКС, по отношение на която не се обосновава нужда от промяна, поради което не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Поставеният от касатора въпрос по т. 4 от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК дали Гаранционният фонд е обвързан от спогодба, сключена между застрахования и увредените лица, която не е била одобрена от застрахователя е бил обсъждан от решаващия състав, но по отношение на него не е налице основната предпоставка за достъп до касация, тъй като не е единствено обуславящ крайните изводи на съда. Въззивният съд действително е изложил съображения, че в случая спогодбата между застрахования и увредените лица от 1. 03. 2017 г. не е била одобрена от заличения от търговския регистър към момента на подписването й застраховател, за да има обвързващ за него характер /чл. 228, ал. 1 КЗ (отм.)/ и да породи задължение по чл. 229 КЗ (отм.) към застрахования. Поради това е счел, че въз основа на нея не би могло да се претендира извършване на плащане от Гаранционния фонд. Изводът за неоснователност на предявения иск обаче не се дължи само на тези доводи на съда, а на становището, че за ищеца не се е породило вземане към Гаранционния фонд, тъй като не е изпълнено изискването по чл. 311п КЗ (отм.) за включване на гарантираното вземане на застрахования за застрахователно обезщетение с оглед удовлетворяване на увредените лица в списъка на приетите вземания в производството по несъстоятелност на застрахователя. В този смисъл е решаващият аргумент на съда, обусловил отхвърлянето на предявения иск, поради което формулираният от касатора въпрос няма самостоятелно значение за произнасянето по предмета на спора. По тези съображения касационното обжалване не би могло да бъде допуснато по поставения от касационния жалбоподател въпрос по т. 4 от изложението на основанията за достъп до касация, тъй като разглеждането му не би могло да доведе до различен изход по делото. Достъпът до касация не е обоснован и с оглед формулирания въпрос по т. 5 от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. Въпросът е поставен в контекста на доводите на касатора, че в конкретния случай е приложима нормата на чл. 435 КЗ, а не на чл. 229 КЗ (отм.), както е приел въззивният съд. Като насочен към оспорване на правната квалификация на спорното материално право, извършена от въззивния съд, въпросът има отношение към правилността на обжалвания съдебен акт. Съгласно задължителните указания по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС материалноправният и/или процесуалноправният въпрос, с който се аргументира допускането на касационно обжалване, трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В решението е разяснено, че основанията за допускане на касационно обжалване са различни от основанията за неправилност на въззивното решение /чл. 281, т. 3 ГПК/. Подчертано е, че в стадия по селекцията на касационните жалби, касационният съд не може да се произнася относно законосъобразността на правните изводи на съда по предмета на спора, тъй като тази проверка се извършва едва след допускане на съдебния акт до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба /чл. 290, ал. 1 ГПК/. Въпросите по т. 6 и т. 9 за тълкуване на Директива 2009/138/ЕО, Директива 2001/17/ЕО и Директива 2009/103/ЕО също не са обуславящи за изхода на спора, доколкото не са били предмет на разглеждане във въззивното решение. При наличието на посочените в процесуалния закон предпоставки, тези въпроси биха могли да обусловят отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз, каквото искане е направено от касатора и по което настоящият състав ще се произнесе. Сами по себе си обаче така формулираните въпроси не обосновават приложното поле на касационното обжалване. Въведеният с т. 7 на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпрос няма обуславящ решаващите изводи на въззивния съд характер, доколкото в обжалваното решение не е прието, че вземането на застрахования при удовлетворяване на увредените лица е изключено от гаранцията на обезпечителния фонд при Гаранционния фонд, съответно не е отречена еднаквата защита на прякото право и на правото на застрахования в съответствие с Директива 2009/103/ЕО. Настоящият състав на ВКС намира, че не е налице и поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК - очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. Съдебната практика приема, че това са случаите на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите изводи поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Обжалваното решение не е засегнато от тези пороци. Освен това касаторът не е аргументирал очевидната неправилност на атакувания съдебен акт отделно от поставените правни въпроси, по които бяха изложени съображения, и от оплакванията за неправилност на решаващите изводи на съда. Очевидната неправилност представлява основание за достъп до касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, което е независимо от поставените в изложението въпроси по чл. 280, ал. 1 ГПК и не е тъждествено с касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК. По изложените съображения не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Пловдивски апелативен съд. По искането за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз: Съгласно разпоредбата на чл. 628 ГПК, когато тълкуването на разпоредба от правото на Европейския съюз или тълкуването и валидността на акт на органите на ЕС е от значение за правилното решаване на делото, българският съд прави запитване до СЕС, като чл. 629, ал. 3 ГПК предвижда, че съдът, чието решение не подлежи на обжалване, винаги отправя запитване за тълкуване, освен когато отговорът на въпроса произтича ясно и недвусмислено от предишно решение на СЕС или значението и смисълът на разпоредбата или акта са толкова ясни, че не будят никакво съмнение. В случая искането за отправяне на преюдициално запитване няма за предмет тълкуване на конкретна разпоредба от правото на ЕС, относима към правилното решаване на спора. Тъй като същото е свързано с доводите за гаранция на правата на потребителите на застрахователни услуги след прекратяването на производството по несъстоятелност на застрахователя и заличаването му от търговския регистър, следва да се посочи, че касаторът общо се позовава на защитата на правата на увредените лица и на застрахования по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите съгласно Директива 2009/138/ЕО, Директива 2001/17/ЕО и Директива 2009/103/ЕО, без да визира необходимост от тълкуване на конкретна разпоредба от тези актове на правото на ЕС. Не се и установява съществуването на разпоредба в посочените директиви, в частност в Директива 2009/138/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 25 ноември 2009 г. относно започването и упражняването на застрахователна и презастрахователна дейност (Платежоспособност ІІ), чиито изисквания са въведени в националното законодателство с КЗ (обн. ДВ, бр. 102/2015 г., в сила от 1. 01. 2016 г.) и неговите изменения и допълнения в сила от 7. 12. 2018 г., която да гарантира правата на потребителите на застрахователни услуги, между които безспорно е застрахованият, възникнали след приключването на производството по несъстоятелност на застрахователя и заличаването му от търговския регистър. Същевременно, произнасянето по искане за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз по чл. 629 ГПК е обусловено от допускане на касационната жалба до разглеждане по същество, предвид необходимостта от тълкуване на конкретна, приложима към разглеждания правен спор разпоредба на Общностното право. Доколкото в случая не са налице изчерпателно установените от процесуалния закон предпоставки за достъп до касация и разглеждане на касационната жалба по същество, то отсъства и основание за уважаване на искането за отправяне на преюдициално запитване до СЕС. По изложените съображения искането за отправяне на преюдициално запитване до СЕС следва да бъде оставено без уважение. Независимо от горния резултат на ответника по касация не следва да се присъждат разноски за настоящото производство поради липса на доказателства такива да са направени. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение