Определение № 369 от 06.10.2020 г. на ВКС по д. № 2536/2020 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Обжалвано е определение № 550/ 09.07.2019 г. по ч.гр.д. № 1277/ 2019 г., с което Старозагорски окръжен съд е потвърдил разпореждане № 265/ 06.02.2019 г. по чл. 130 ГПК за връщане на исковата молба по гр.д. № 2280/ 2018 г. на Районен съд – Казанлък, неточно именувано „определение“. Определението се обжалва от К. С. Ш. с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка на неговата допустимост, евентуално правилност по следните процесуално-правни въпроси (обобщени и конкретизирани, съгласно т. 1 от ТР № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/ 2009 г. ОСГТК на ВКС): 1. Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по искане за отвод на състава преди да разгледа по същество частната жалба срещу разпореждането по чл. 130 ГПК? 2. Допустим ли е отрицателен установителен иск за установяване неистинността на документ по чл. 124, ал. 4 ГПК, ако ищецът извежда правния си интерес от възможността да се позове на влязлото в сила решение по установителния иск в производство по висящ исков процес, в който документът е бил представен, но ищецът е пропуснал срока за оспорването му по чл. 193, ал. 1 ГПК? и 3. Допустим ли е отрицателен установителен иск за установяване съществуването, респ. несъществуването на субективното право, заявено с иска по висящ исков процес, ако ищецът извежда правния си интерес от възможността да се позове на влязлото в сила решение по установителния иск в производство по висящ исков процес, в което е пропуснал да заяви възраженията си в срока за писмен отговор по чл. 131 ГПК? и 4. За отговора на въпроси № № 2 и 3 има ли значение обстоятелството, че пропускът се дължи на допуснати съществени процесуални нарушения от съда, включително при назначаването на особен представител на ищеца в нарушение на законовите изисквания за възникване на надлежната процесуална представителна власт? Касаторът намира въпросите включени в предмета на обжалване, а допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационния контрол обосновава с довод, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. По същество се оплаква, че определението е неправилно, доколкото с него е потвърдено разпореждане по чл. 130 ГПК за връщане на искова молба по допустим отрицателен установителен иск. От ответниците Д. И. Ш., М. Х. Ш. и Д. С. Я., ответници и по частната жалба, не е постъпил писмен отговор. Настоящият състав на Върховния касационен съд намира частната касационна жалба допустима (налице са предпоставките по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК, а е изключена тази по чл. 274, ал. 4 ГПК), подадена от процесуално легитимирана страна (касатор е ищецът), в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК и всички останали предпоставки за нейната редовност и допустимост, но повдигнатите въпроси нямат претендираното значение. Съображенията са следните: За да изключи допустимостта на предявения отрицателен установителен иск, а да потвърди разпореждането за връщане на исковата молба от К. Ш. срещу Д. Ш., М. Ш. и Д. Я. по образуваното гр.д. № 2280/ 2018 г. по описа на Районен съд – Казанлък, въззивният съд е приел, че не подлежи на разглеждане по същество отрицателният установителен иск, по който ищецът извежда правния си интерес от възможността да се позове на влязлото в сила решение по установителния иск във висящо производство по иск по чл. 87, ал. 3 ЗЗД за разваляне на договор за прехвърляне на право на собственост срещу задължение за гледане и издръжка по н.а. № 164, том 2, нот.д. № 639/ 1984 г., предявен от ответниците срещу ищеца по настоящото дело. Това е така, защото с отрицателния установителен иск ищецът оспорва съществуването на правото за разваляне на алеаторния договор, заявено с конститутивния иск по другото висящо дело и истинността на документите, представени там. Въззивният съд не е приел, че пропускането на сроковете по чл. 131 ГПК и по чл. 193, ал. 1 ГПК придават на ищеца надлежна легитимация по предявения отрицателен установителен иск, а за констатираната абсолютна процесуална пречка са без значение причините за пропуска. При тези мотиви на въззивния съд настоящият състав намира, че повдигнатите въпроси № 2 – 4 обуславят определението, но по тях е изключено всяко допълнтелно основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационния контрол. В своята практика Върховния касационен съд приема, че пропуснатият срок по чл. 131 ГПК предоставя възможност ответникът да поиска възстановяване на срока, ако пропускът се дължи на особени, непредвидени обстоятелства, които не е могъл да преодолее (чл. 64 – 67 ГПК), или поражда право на въззивно обжалване, ако пропускът се дължи на съществени процесуални нарушения от първостепенния съд, включително при назначаването на особен представител, или поражда право на касационно обжалване, ако въззивният съд е игнорирал основателното оплакване за това в жалбата на ответника срещу първоинстанционното решение. Друга възможност и в частност, право на отрицателен установителен иск, практиката на Върховния касационен съд не допуска. В т. 1 от ТР № 5/ 04.11.2012 г. по тълк. д. № 5/ 2012 г. ОСГТК на ВКС приема, че е недопустим отрицателният установителен иск за установяване неистинността на документ по чл. 124, ал. 4 ГПК, ако ищецът извежда правния си интерес от възможността да се позове на влязлото в сила решение по установителния иск в производство по висящ исков процес, в който документът е бил представен, но той е пропуснал срока да го оспори по чл. 193, ал. 1 ГПК. Извършеното от ВКС нормативно тълкуване не поставя възприетата недопустимост на такъв отрицателен установителен иск в зависимост от конкретната причина за пропуска. Следователно повдигнатите от касатора процесуално-правни въпроси № № 2 – 4 обуславят обжалваното определение, но дадените от въззивния съд отговори съответстват на провежданото казуално и на проведеното нормативно тълкуване на Върховния касационен съд. Обсъдената практика настоящият състав споделя и не намира основание да я променя. Цитираното тълкувателно решение е със запазено действие и е задължително за настоящия състав (чл. 130, ал. 2 ЗСВ). Изложеното изключва всяко допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 - 3 ГПК за допускане на касационния контрол по въпрос № № 2 - 4. Действително съставът, постановил обжалваното определение, е пропуснал да се произнесе по искане за отвод. За да има обаче първият повдигнат въпрос обуславящо значение, подлежат на изследване твърденията, с които жалбоподателят (сега касатор) го е обосновал. Той го е мотивирал с твърдения, че по други дела, по които е страна, същият въззивен състав се е произнасял неправилно. Подобни твърдения са обективно негодни да обосноват което и да било основание за отвод по чл. 22 ГПК. Следователно по първия процесуално-правен въпрос е изключено общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на въззивното определение до касационно обжалване. При тези мотиви, съдът