Определение № 214 от 21.04.2021 г. на ВКС по т. д. № 1480/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „ДКЦ – V София“ ЕООД, [населено място] срещу решение № 1191 от 12.06.2020 г. по т. д. № 904/2020 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено постановеното от Софийски градски съд, Търговско отделение, VI-18 състав решение № 2303 от 19.12.2019 г. по т. д. № 686/2019 г. С първоинстанционния акт са уважени предявените от „Топлофикация София“ ЕАД, [населено място] срещу дружеството-касатор искове с правно основание чл. 422 във връзка с чл. 415 ГПК за установяване дължимостта на сумата 34 247.55 лв. – неплатена топлинна енергия за периода от м. ноември 2016 г. до м. март 2017 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 03.05.2018 г. до окончателното й изплащане, както и на сумата 4 112.09 лв. – обезщетение за забава за периода от 31.12.2016 г. до 26.04.2018 г., за които суми, по реда на чл. 410 ГПК, е издадена заповед за изпълнение на парично задължение от 04.06.2018 г. по ч. гр. д. № 28076/2018 г. на Софийски районен съд, 48 състав. Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно поради противоречие със закона. Изразява несъгласие с извода на съда за дължимост на процесните суми, като твърди, че при направеното от него изрично оспорване на размера на задължението за доставената му топлинна енергия е следвало да бъдат ангажирани конкретни доказателства за количеството на същата, доколкото то не може да бъде установено само с представените от дружеството извлечения от сметки, представляващи частни свидетелстващи документи. Като значими за изхода на конкретното дело, с поддържане на основанието по чл. 280, ал. 1,т. 1 ГПК, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: „ 1. Каква е доказателствената стойност на извлечението по сметки от счетоводните книги в качеството му на частен свидетелстващ документ, обективиращ изгодни за техния издател обстоятелства; Преценката на тази доказателствена стойност следва ли да се обвързва от вътрешното убеждение на съда, постановил решението; 2. Понятието „всички обстоятелства по делото“ включва ли извънпроцесуалното поведение на страната, оспорила частния свидетелстващ документ; 3. Само извършените в хода на делото процесуални действия ли имат значение за материалната доказателствена сила на частните свидетелстващи документи. По-конкретно – извънсъдебното неоспорване на задължение, чиято стойност е отразена в частен свидетелстващ документ, обективиращ изгодни за издателя му обстоятелства, придава ли доказателствена стойност на този документ; 4. Какво е доказателственото значение на експертиза, оспорена от заинтересованата страна /в случая – от ответника/, изградена изцяло върху частни свидетелстващи документи, обективиращи изгодни за техния издател обстоятелства, част от които не са приложени по делото“ В подкрепа на заявеното основание касаторът се позовава съответно на: определение № 936 от 30.12.2010 г. по т. д. № 995/2010 г. на II т. о. и решение № 1556 от 28.11.1984 г. по гр. д. № 977/84 г. на IV г. о. (за първия и третия въпрос); решение № 554 от 08.02.2012 г. по гр. д. № 1163/2010 г. на IV г. о. (за втория въпрос) и решение № 267 от 04.03.2014 г. по гр. д. № 30/2013 г. на I г. о. (за четвъртия въпрос). Ответникът по касация – „Топлофикация София“ ЕАД, [населено място] – моли за недопускане на касационния контрол, респ. за оставяне на жалбата без уважение, по съображения в писмен отговор от 28.08.2020 г. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. За да потвърди първоинстанционното решение, с което е уважен предявеният от „Топлофикация София“ ЕАД, [населено място] срещу „ДКЦ – V София“ ЕООД, [населено място] иск с правно основание чл. 422 във връзка с чл. 415 ГПК за установяване дължимостта на сумата 34 247.55 лв. – неплатена топлинна енергия за периода от м. ноември 2016 г. до месец март 2017 г., въззивният съд, съобразявайки изричното изявление на въззивника, че не оспорва извода за доказаност на иска по основание, а само по размер, е приел за безспорно установено съществуването на облигационно отношение между страните по договор за доставка на топлинна енергия в посочения в исковата молба обект на дружеството-потребител, по което същото не е изпълнило задължението си да заплати цената на доставените му количества, отразени в процесните фактури. Като неоснователно решаващият състав е преценил оплакването на въззивника, че по делото не е доказано колко точно количество топлинна енергия е доставено в сградата и отчетено по съответния ред, като е взел предвид това, че: количеството на доставената в цялата сграда топлинна енергия е отчетено от топломера, който, според заключението на приетата техническа експертиза, отговаря на метрологичните изисквания и е преминал съответните технически проверки; експертизата е установила, че показанията на подадената енергия са отчетени и подадени към централата на ищцовото дружество, като те отговарят на отразеното във фактурите за процесния период; вещото лице е проверило и данните по отчетните документи на служителя - енергетик, обслужващ съответния топлофикационен район. Във връзка с довода на въззивника, че експертното заключение е изготвено на база документи, съставени от топлофикационното дружество, въззивният съд е посочил, че по правило частните удостоверителни документи нямат материална доказателствена сила, но това не означава, че те нямат никаква доказателствена стойност, а че същата се преценява от съда по вътрешно убеждение съобразно всички обстоятелства по делото /чл. 12 ГПК/. Като имащо значение за тази преценка в случая, е съобразено обстоятелството, че преди завеждане на делото ответникът не е оспорил задълженията си, включително и след като е бил изрично поканен за плащане от ищеца с представеното и неоспорено писмо № П-10862/26.09.2017 г., както и обстоятелството, че не се твърди, а и няма данни измерването и отчитането на показанията на топломера да е извършено в нарушение на изискванията на Закона за енергетиката и действащата през исковия период Наредба № 16-334/6.04.2007 г. за топлоснабдяването (ДВ, бр. 34/24.04.2007 г., отм. бр. 25/20.03.2020 г.), която в глава 7 урежда измерването и отчитането на топлинната енергия. Именно с оглед това извънпроцесуално поведение на ответното дружество, въззивният съд е приел, че извършеното едва в исковото производство общо оспорване на количеството доставена топлинна енергия и съставените за това документи, без да се оспорва, че такова реално е доставено и без ответникът да сочи колко според него е доставено, не може да разколебае установените от техническата експертиза данни, макар и на база изготвени от служители на ищеца отчетни документи, поради което няма основание да не се кредитира заключението на вещото лице. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Съобразно задължителните указания по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, за да обоснове допускане на касационното обжалване, материалноправният и/или процесуалноправен въпрос, трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. По отношение на поставените от касатора въпроси тези изисквания не са налице, тъй като са свързани с преценката на доказателствата по делото, а правилността на същата е предмет на самия касационен контрол, но не е основание за допускането му. Наред с отсъствието на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, по отношение на поставените въпроси не е налице и заявеното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Представените от касатора съдебни актове не доказват твърдяното от него противоречие с практиката на ВКС. В тази връзка следва да се отбележи, че единият от актовете – определение № 936 от 30.12.2010 г. по т. д. № 995/2010 г. на II т. о. не представлява „практика“ на ВКС, по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и задължителните указания по т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като с него не е допуснато касационно обжалване, т. е. не съдържа произнасяне по съществото на спора. На първо място, не може да се счете, че въпросът за доказателствената стойност на частния свидетелстващ документ е разрешен в отклонение от цитираното от касатора решение № 1556 от 28.11.1984 г. по гр. д. № 977/84 г. на IV г. о., в което е прието, че е недопустимо позоваването на частен свидетелстващ документ за удостоверените в него изгодни за издателя му факти, ако „не бъде проверен в съдебно заседание“. В случая, въззивният съд е извършил именно такава „проверка“ на релевантните за спора частни свидетелстващи документи, като е преценявал същите с оглед всички обстоятелства по делото, което е изцяло в съответствие с формираната по реда на чл. 290 ГПК практика на ВКС, обективирана в множество решения – решение № 270 от 19.02.2015 г. по гр. д. № 7175/2013 г. на IV г. о., решение № 141 от 27.05.2015 г. по т. д. № 3601/2013 г. на II т. о., решение № 94 от 02.03.2012 г. по т. д. № 133/2010 г. на II т. о. и др. Що се отнася до въпрос № 3, посоченият съдебен акт е неотносим, тъй като в него изобщо не се съдържа произнасяне по въпроса кои действия на страната – само извършените в хода на процеса или и извънпроцесуалните й действия имат значение при преценката на материалната доказателствена сила на частния свидетелстващ документ. Напълно неотносима практика е и решение № 554 от 08.02.2012г. по гр. д. № 1163/2010 г. на IV г. о., на което касаторът се позовава по отношение на втория въпрос. В посочения съдебен акт се съдържат разяснения относно това какво представлява вътрешното убеждение на съда по смисъла на чл. 12 ГПК и как се формира то, но не и по въпроса дали понятието „всички обстоятелства по делото“ включва извънпроцесуалното поведение на страната, оспорила частния свидетелстващ документ. На последно място, основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не се доказва и от представеното във връзка с въпрос № 4 решение № 267 от 04.03.2014 г. по гр. д. № 30/2013 г. на I г. о. Видно от същото, предмет на обсъждане е въпросът за възлагане на допълнително или повторно заключение на допуснатата по делото експертиза в хипотезата, когато оспорилата първоначалното заключение страна не е мотивирала искането си с посочване на конкретни възражения срещу него. Очевидно, настоящият случая не е такъв, доколкото касаторът е оспорил заключението, без обаче да е искал възлагане на допълнително или повторно заключение. В действителност, въпросът обективира несъгласието на страната с преценката на заключението, което обаче не може да обоснове допускане на касационния контрол. С оглед изложените съображения, настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Независимо от този изход на делото, поради липса на заявено от ответника искане, съдът не се произнасяне по дължимостта на разноски за същия. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК