Определение № 11 от 10.01.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1890/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 262494 от 30.03.2021 г. на Л. Д. С. с адрес в [населено място], подадена чрез процесуалния представител – К. К., срещу въззивно решение № 260050 от 15.03.2021 г. по в. гр. дело № 564/2020 г. на Окръжен съд – Кюстендил.

В касационната жалба се подържа, че въззивното решение е недопустимо, както и че същото е неправилно, тъй като е необосновано и е постановено в противоречие с материалния закон.

Ответникът по касационната жалба община Дупница не е представил отговор на касационната жалба в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК.

Жалбата е подадена в срока по чл. 283 от ГПК, от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 287, ал. 1 от ГПК, поради което е процесуално допустима.

Ищецът е заявил в исковата молба, че наследодателят му С. К. притежавал право на собственост върху недвижим имот с идентификатор № 68789.616.001, кадастрален район 13, находящ се в местността „К. Д.“/“П.“ в урегулираната част на [населено място], за което бил съставен нотариален акт № 31/1923 г. С решение № 938/06.03.2015 г. по преписка вх. № 2395/28.12.1991 г. на ОСЗ - гр. Дупница в полза на ищеца било признато право на собственост върху нива от 3.425 декара, находяща се в землището на [населено място], в местността „К. Д.“, като с решението на ОСЗ било отказано реално възстановяване на правото на собственост върху процесния имот на основание чл. 10б, ал. 1 ЗСПЗЗ. Имотът попаднал в регулационния план на [населено място] през 1989 г., като части от него били отредени за комплексно жилищно строителство. Съгласно помощния план за земеделските имоти, попадащи в регулационния план на населеното място, одобрен със заповед № 800/11.07.2005 г. на кмета на общината, имотът бил с площ от 5 639 кв. м. Площта от 3.435 декара била застроена от ЖСК, като строителството започнало през 1995 г. и завършило с издаването на акт 16 през 1996 г. Ищецът твърди, че по време на административната процедура по отреждане на имота в регулация за построяването на ЖСК наследодателят му не е бил страна в отчуждително правоотношение, а общината е увеличила неоснователно активите си, получавайки цената на правото на строеж в чужд имот. С оглед на горното се поддържа искане за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 5358,64 лева (след изменение на иска по размер в съдебно заседание, проведено на 01.03.2018 г.), представляваща обезщетение за причинени имуществени вреди (пропуснати ползи) от неоснователно получена цена за отстъпено в полза на ЖСК право на строеж върху процесния имот.

С обжалваното въззивно решение е прието, че първоинстанционният съд е определил правилно правната квалификация на предявения иск, като такава по чл. 59 от ЗЗД, с оглед поддържаните в исковата молба обстоятелства. Посочва се, че с внасянето на имота в ТКЗС наследодателят на ищеца не е загубил правото си на собственост върху имота, а всъщност е бил лишен през определен период от време от възможността реално да упражнява фактическа власт върху него в реалните му граници. В последствие е проведена административна процедура по възстановяване на имота, като Поземлената комисия е пристъпила към фактическо определяне на вида и начина на обезщетяването. В случая е налице окончателно приключила процедура по реституция по реда на ЗСПЗЗ чрез парично обезщетяване на собствениците поради невъзможност процесният имот да бъде реално възстановен в границите си, предвид извършеното върху имота строителство от трети лица. Достатъчен е обективният факт на извършено строителство или за осъществено друго мероприятие на държавата, за да се отрече възможността за възстановяване на собствеността върху земята в реални граници по реда на ЗСПЗЗ. Осъщественото комплексно благоустройствено мероприятие върху земеделска земя преди влизане в сила на ЗСПЗЗ представлява пречка за реституцията на земята, а дали е налице пречка за възстановяване на собствеността по смисъла на чл. 10б, ал. 1 ЗСПЗЗ се преценява към момента на влизане в сила на реституционния закон, като преценката проведено ли е мероприятие, което не позволява възстановяване на собствеността, се извършва въз основа на легалните определения в § 1в, ал. 1 и 2 ДР ППЗСПЗЗ. Процесният имот е включен в територията, отредена за нуждите на застрояването преди влизането в сила на ЗСПЗЗ, поради което имотът не е подлежал на възстановяване. Съдът се е позовал на разпоредбите на § 7, ал. 1, т. 4 от ЗМСМА и § 42 от ПЗР на ЗИД на ЗОС, в сила от 1 юли 2006 г., като е посочил, че не съществува пречка да се приеме, че по право общината е била носител на вещното право на собственост върху спорния имот към момента, в който е учредила правото на строеж досежно посочените договори за това. Не може да се сподели и твърдението, че ищецът и неговите праводатели никога не са загубвали владението върху имота си. С оглед на изложеното исковата претенция се явява неоснователна, поради което следва да бъде оставена без уважение.

В изложението по чл.284, ал. 3, т. 1 ГПК са посочени касационни основания по чл.280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Формулирани са следните въпроси:

1. Допустимо ли е съдът да възприема, че в случая е предявен субсидиарният иск по чл. 59 ЗЗД, а не този по чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, при наличие на твърдения в исковата молба за получаване на материална придобивка от лице /цената на отстъпено право на строеж/ при отпаднало основание /в резултат на осъществена реституция/. Според жалбоподателя този въпрос е решен в противоречие с практиката на ВКС, изразена в решение № 75 от 15.05.2009 г. по т. д. № 770/2008 г. на ВКС, ІI т.о. и т. 9 от ППВС № 1/1979 г.;

2. В случай, че попадащият извън регулация имот е бил със селищен характер към 1953 - 1956 г., включен е в регулацията на града през 1958 г., реално не е внасян в блока на ТКЗС и не е причисляван към държавния поземлен фонд, не е отнеман фактически или отчуждаван от държавата по надлежния ред и през цялото време е ползван само от наследодателите, подлежи ли същият на реституция по реда на ЗСПЗЗ и придобит ли е от наследодателя по давност до 1990 г. Според жалбоподателя този въпрос е решен в противоречие с практиката на ВКС, изразена в решение № 197 от 10.05.2011 г. по гр. д. № 430/2010 г. на ВКС, І г.о.; решение № 883 от 14.12.2010 г. по гр. д. № 1432/2009 г. на ВКС, І г.о.; решение № 798 от 16.11.2010 г. по гр. д. № 3303/2008 г. на ВКС, І г.о.; решение № 100 от 23.07.2010 г. по гр. д. № 3426/2008 г. на ВКС, ІV г.о.; решение № 21 от 04.02.2011 г. по гр. д. № 1327/2009 г. на ВКС, ІI г.о.; решение № 117 от 28.09.1990 г. по гр. д. № 137/1990 г. на ВС; решение № 2354 от 14.01.2005 г. по гр. д. № 2123/2003 г. на ВКС, ІV г.о.; решение № 249 от 04.07.2011 г. по гр. д. № 621/2010 г. на ВКС, І г.о.; решение № 96 от 15.07.2016 г. по гр. д. № 5835/2016 г. на ВКС, І г.о.

3. До 1990 г. недвижимостта /УПИ III, кв. 237/ била ли е придобита от държавата съгласно законите, по смисъла на чл. 6 ЗС /отм./, в случай че съставянето на Акт за държавна собственост № 533/22.12.1962 г. е извършено без правно основание и в нарушение на действащата Наредба за държавните имоти, не се съхранява досие в общината, самият акт за държавна собственост касае друг квартал, в него не е посочено основанието за съставянето му, не е посочено наличието на предходен акт за държавна собственост, съгласно нормата на чл. 82 от Наредбата за държавните имоти, а такъв и не се установява да има, не е посочен бивш собственик на имота, не е посочено, че имотът е бил пак на държавата, не се сочи правото на собственост върху имота да е придобито по предвиден в чл. 77 ЗС /ДВ 92 от 1951 г./ оригинерен или деривативен способ от Държавата. Според жалбоподателя по този въпрос е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като същият не е посочил съдебна практика на ВКС, на която въззивното решение да противоречи.

4. Новопредставеното писмено доказателство пред въззивната инстанция - Уведомително писмо изх. № ПЖ-30 от 25.05.1992 г., издадено от кмета на [населено място], представлява ли такова, за което не съм могъл да узная, посоча и представя до подаване на исковата молба, съществувало е при разглеждане на делото в първоинстанционния съд, но съм бил в обективна невъзможност да узная за неговото съществуване, въпреки положената дължима грижа. Според жалбоподателя този въпрос е решен в противоречие с практиката на ВКС, изразена в решение № 70 от 21.04.2015 г. по гр. д. № 5100/2014 г. на ВКС.

Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира, че не са налице основания за допускане до касационно обжалване на въззивното решение на Окръжен съд – Кюстендил по следните съображения:

Въпросите, формулирани в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, нямат характера на правни такива по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Те са свързани с правилността на съдебното решение и с основателността на исковата претенция, като изискват преценка на представените по делото доказателствени средства, годни да установят основателността й. Въпросите нямат отношение към преценката за селекция на касационната жалба в производството по чл. 288 ГПК. Относно първия въпрос следва да се има предвид, че правната квалификация е дейност на съда по приложението на закона и се извежда от исковата молба, от нейната обстоятелствена част и петитум. Правомощие на въззивния съд е да даде правна квалификация на спорното материално право, както е прието с множество решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК: решение № 124/24.3.2011 г., по гр. дело № 882/2010 г., решение № 398/23.5.2010 г по гр. дело № 738/23.5.2010 г по гр. дело № 738/09 г на ВКС, Четвърто ГО, решение № 249/23.7.2010 г по гр. дело № 92/09 г. на ВКС, Четвърто ГО. Съгласно тези решения предметът на делото е спорното материално субективно право - претендираното или отричано от ищеца право, индивидуализирано от основанието и петитума на иска. В разглеждания случай въззивният съд е дал правната квалификация на иска, съобразно въведените от ищеца твърдения, приемайки, че същият не е сочил фактически обстоятелства, че е налице даване и получаване на процесната сума при отпаднало основание. В исковата си молба е поддържал, че ответната община неоснователно е увеличила активите си, получавайки цената на отстъпеното право на строеж, с което го е лишила от правото на събира гражданските плодове от собствеността си. Уточнявайки я сочи, че за ищеца е налице невъзможност да получи цената на отстъпеното право на строеж, респ. да увеличи имотните си активи. Вторият въпрос е поставен при фактическа обстановка, каквато не е приета за установена от въззивния съд, според който процесният имот е бил внесен в ТКЗС, а впоследствие е проведена административна процедура по възстановяването му, като в полза на ищеца е било определено парично обезщетение. Във връзка с третия въпрос от изложението касаторът не е посочил съдебна практика на ВКС, на която обжалваното въззивно решение да противоречи. Четвъртият въпрос също не представлява основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като касае конкретния правен спор и представените по делото доказателства.

Предвид изложеното така формулираните въпроси не представляват основание за допускане на касационно обжалване, поради което въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационен контрол.

Воден от гореизложените мотиви, Върховният касационен съд, Четвърто ГО