Определение № 301 от 13.04.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3461/2019 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Напоителни системи” ЕАД, клон „Средна Тунджа” – С., представлявано от адв. Ю. К., срещу въззивно решение № 103/21.06.2019 г., постановено по възз.гр.д. №276/2019 г. по описа на Окръжен съд – Сливен, с което като е потвърдено решение № 436/18.04.2019 г. по гр.д. № 319/2019 г. на Районен съд – Сливен са уважени предявените от жалбоподателя искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1 и т.2 КТ - за отмяна на уволнението му, извършено поради съкращаване на щата и за възстановяването на заеманата преди уволнението длъжност. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът се позовава на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК и счита, че касационният контрол следва да се допусне по въпроси, които уточнени от състава на ВКС, касаят: 1/ приложението на специалната закрила при уволнение по чл.333, ал.1, т.3 КТ и Наредба №5/1987 г.; 2/ длъжен ли е работодателят да извърши подбор между лица, заемащи еднакви длъжности в различни териториални звена и с различно място на работа; 3/ неподаването на отговор на исковата молба в срока по чл.131 ГПК, преклудира ли възможностите на ответника да излага в своя защита правни доводи. Ответникът по жалбата М. И. М., представляван от адв. Р. К., в писмен отговор изразява становище за липса на предпоставки за допускане на касационния контрол. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното: С въззивното решение е прието за незаконосъобразно уволнението на ищеца, извършено със заповед № 28/26.11.2018 г. на посоченото основание -съкращаване на щата за длъжността „техник, ръководител ХТУ – ОПВВВ”. След оценка и анализ на събраните по делото доказателства, съдът е посочил, че е налице несъвпадане на длъжността, посочена в заповедта за уволнение („Техник, ръководител ХТУ-ОПВВВ”) и заеманата от ищеца длъжност, според последното сключено допълнително споразумение от 24.04.2018 г. - „Техник, напояване – р-л ХТУ”. За неоснователни и недоказани са счетени възраженията на работодателя, че в заповедта за уволнение е допуснато „техническо объркване” при изписването на длъжността, като е прието, че от представените доказателства идентичност на двете длъжности не се установява. Това е счетено за достатъчно основание, водещо до незаконосъобразност на уволнението и отмяната му. В допълнение са изложени и съображения, че дори да се приеме, че работникът е уволнен от същата длъжност, която е заемал, работодателят не е изпълнил процедурата, уредена в чл.1, ал.2 от Наредба № 5/1987 г., според която е длъжен да събере предварителна информация от работниците, които са определени за уволнение, дали страдат от някоя от болестите, посочени в Наредбата; както и че за работодателя е съществувало задължение да извърши подбор, тъй като от представените щатни разписания, в т.ч. и от сочения за меродавен код по НКПД, респ. и наименование, не се установява съкратената длъжност да е единствена щатна бройка в предприятието. В тези случаи правото на подбор е част от правото на уволнение и обуславя законосъобразното му упражняване, а такъв подбор не е извършван. При тези решаващи изводи на въззивния съд, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване по изведените в изложението правни въпроси. Съгласно приетото по т.4 от ТР №1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия; а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая, основните решаващи изводи на въззивната инстанция за незаконосъобразност на уволнението са основани на установеното, че трудовото правоотношение с ищеца е прекратено за длъжност, която той (съгласно подписаното последно допълнително споразумение) не е заемал, а работодателят, чиято е доказателствената тежест не е доказал твърденията си за „техническа грешка” при оформяне на заповедта, нито за идентичност на сравняваните длъжности, въпреки различните им наименования. При това положение, и трите изведени в изложението въпроси не обуславят селектирането на жалбата, тъй като какъвто и отговор да им бъде даден, основният решаващ извод на въззивния съд не може да претърпи промяна. Първите два въпроса касаят допълнително изложените от решаващия съд мотиви за незаконосъобразност на уволнението, при условното допускане, че заеманата от ищеца и посочената в заповедта за уволнение длъжност са идентични, какъвто факт не е приет за установен по делото. Извън това, по тях има създадена практика на ВКС, което обстоятелство изключва поддържаното основание за селекция по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Отделно, по въпроса за специалната закрила, уредена в чл.333, ал.1, т.3 КТ, следва да се отбележи, че в случая действително въззивният съд е тълкувал разширително нормата, доколкото в исковата молба на ищеца (и в хода на делото) липсват конкретни твърдения към момента на уволнението той да е боледувал от някоя от болестите, указани в Наредба № 5/1987 г. Практиката на ВКС е безпротиворечива, че закрилата по чл. 333 КТ има обективен характер и цели да защити работника от неблагоприятните последици на уволнението по социални и хуманни причини. Процедурата, свързана със закрилата по чл. 333, ал. 1, т. 3 КТ е установена единствено с цел да се защитят работниците или служителите, които наистина страдат от съответните заболявания, поради което за нейното прилагане има значение единствено фактът дали към датата на прекратяване на трудовото правоотношение работникът страда от заболяване, посочено в чл. 1 от Наредбата. Няма значение дали работникът е изпълнил задължението си по чл. 2 от Наредбата - неизпълнението на задължението на работника да уведоми работодателя за заболяването и да представи документи за него, не е от значение за действието на обективната закрила по чл. 333, ал. 1 КТ. Тя се прилага независимо от това дали работодателят е бил уведомен за заболяването на работника и дали са представени медицински документи за него. Нарушенията на тази процедура обаче, могат да доведат до незаконосъобразност на уволнението, само при доказване на заболяването в хода на делото, по което се разглежда искът за неговата отмяна, а не изобщо при твърдения за неспазването й, без да се сочи конкретно заболяване и без да са ангажирани доказателства за наличието му (вж. - решение № 230/01.11.2016 г. по гр. д. № 502/2016 г., III г. о., решение № 156/06.06.2012 г. по гр. д. № 1845/2010 г., IV г. о., решение № 168/11.06.2012 г. по гр. д. № 1113/2011 г., III г. о. на ВКС и др.). Макар въззивният съд да е приел друго, изложените в тази част мотиви са допълнителни и не могат обусловят селектирането на жалбата, тъй като решаващи за незаконосъобразността на уволнението са съображенията, че с оспорената заповед е прекратено трудовото правоотношение за длъжност, която ищецът не е заемал. Въпросът, дали неподаването на писмен отговор от ответника преклудира възможността му да излага правни доводи в своя защита, също няма претендираното от касатора значение. С изтичането на срока за отговор се преклудира възможността ответникът да противопоставя възражения, основани на съществуващи и известни нему към този момент факти. Нови възражения ответникът може да заяви в последващ етап от процеса само при условията на чл. 147 ГПК. Когато в срока по чл. 131 ГПК, ответникът не е извършил указаните в чл. 133 ГПК процесуални действия - не е взел становище, не е направил възражения, не е оспорил истинността на представен документ, или не е упражнил правата си по чл. 211, ал. 1, чл. 212 и чл. 219 ГПК, той губи възможността да направи това по-късно, освен ако пропускът се дължи на особени непредвидени обстоятелства. Не се преклудира възможността ответникът да оспорва допустимостта или основателността на иска като навежда правни доводи, свързани с приложимия процесуален и материален закон. Оспорването на факт, твърдян от насрещната страна не е възражение. Възражението е процесуално средство за въвеждането на нов факт, който подлежи на доказване от възразяващия. С оспорването или неоспорването на факти не се променя предмета на доказване, нито страната, ползваща се от съответния факт се натоварва или освобождава от процесуалната тежест да го докаже. В случая, ответникът не е представил писмен отговор в срока по чл.131 ГПК, нито пред първата или въззивната инстанция е имал искания за събиране на доказателства. Въззивният съд се е позовавал на процесуалните преклузии, предвидени в чл.133 и чл.266 ГПК, но това не е довело до необсъждане на правните доводи на страната за законосъобразност на уволнителната процедура. На базата на събраните по делото доказателства, тези доводи са счетени за неоснователни, а несъгласието на касатора с този извод касае обосноваността, по смисъла на чл.281, т.3 ГПК, на съдебния акт, която не е предмет на проверка в производството по чл.288 ГПК. При този изход на делото, основателно е искането на ответната страна за присъждане на разноските за тази инстанция, които според представените договор за правна защита и съдействие и списък по чл.80 ГПК възлизат на сумата 1000 лв. - заплатено адвокатско възнаграждение. Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение