Определение № 49 от 07.01.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2511/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Община Велинград, представлявана от кмета на общината К. К., чрез пълномощник адв. Д. С.,срещу въззивно решение № 71 от 28.02.2025г. по в. гр. д. № 888/2024 год. по описа на Окръжен съд – Пазарджик. Потвърдено е решение № 211/10.06.2024 г по гр. д. № 211/2024 г. на Районен съд - Велинград ,с което по иска предявен от Г. Х. Б., адвокат от АК Пловдив на основание чл. 422, ал. 1 ЗЗД, във вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, във вр. чл. 36, ал. 3 ЗА е признато за установено, че Община Велинград дължи на адвоката възнаграждение от 9469,14лв Възнаграждението е за осъществена правна помощ и процесуално представителство на Община Велинград въз основа на пълномощно изх №92-00 394 от 04.02.2019г по ч гр.д № 673/2015г на РС Велинград,определено е на основание чл. 36, ал. 3 от Закона за адвокатурата с решение № 330/02.08.2024 год. по протокол на АС при съответната адвокатска колегия, ведно със законната лихва за периода от 18.01.03.2024 год. до изплащане на вземането,тъй като между ищеца и представляваната страна Община Велинград не е налице писмен договор за правна защита и съдействие с уговорено възнаграждение по приключилото по ч гр.д № 673/2015г на Районен съд Велинград. След като адвокатът е заявил вземането за определеното възнаграждение по реда на заповедното производство издадена е Заповед №26/18.01.2024г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 54/2024 г. по описа на Районен съд-Велинград. В заповедното производство е постъпило възражение ,поради което е предявен настоящия иск.

Въззивният съд на свой ред е приел иска за основателен като е изтъкнал извършените от адв. Г. Б. действия по делото и правото му на възнаграждение. Предвид наличието на хипотеза на чл. 36, ал.3 ЗА е посочил, че съдът не е в правомощията си да определя размера на възнаграждението. Същото е приел за обвързващо установено по размер в решение № 330/02.08.2024 год. на Адвокатския съвет при АК Пловдив, на което решение въззивният съд се е позовал. Възраженията на ответника,наведени с отговора на исковата молба и въззивната жалба е свел до това ,че би се дължало възнаграждение за реално извършени от адвоката действия които са в интерес на представлявания. Като е приел, че действията на адвоката в случая са реално извършени по делото в пределите на учредената власт и са били изцяло в интерес на доверителя, като конкретни доводи за обратното ответникът не е обосновал, въззивният съд е приел възраженията на последния за неоснователни.

Касаторът твърди, че въззивното решение е неправилно Изтъква, че е оспорил изцяло исковата претенция,която е останала недоказана както по основание ,така и по размер За последното, макар възраженията на ответника да не са били преки, въззивният съд е следвало да ги разгледа и уважи ,след като касаторът се е позовал на практика на СЕС в решение от 25.01.2024г по дело С-438/22 касателно начина и методиката при определяне на адвокатското възнаграждение .В изложение касаторът сочи основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване съгласно разпоредбата на чл. 280, ал.1,т. 1 ГПК като поставя процесуалноправните въпроси:

1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди оплакването в жалбата, че първоинстанционният съд не е анализирал събраните доказателства?

Изтъква се противоречие с на практиката на ВКС, изразена в определение № 350/15.02.2024 г. на ВКС по ч. т. д. № 75/2024 г., второ т.о., ТК и практиката на апелативни съдилища 2. Длъжен ли е въззивният съд да основе изводите си при обсъждане на всички, а не на избрани доказателства, доводи, становища и възражения, като обсъди всички относими и допустими доказателства, съобразно наведените от страните доводи и възражения? В конкретност, като необсъден се сочи доводът за размера на справедливото адвокатско възнаграждение и съобразяване с решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС.Сочи се съдебна практика в решение № 50169 от 02.12.2022 г. по гр. д. № 2939/2021 г. на ВКС, III г.о., ТР №1/2001 г по т. д. №1/2000 г. на ОСГК на ВКС, ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 127/2011 г. по гр. д № 1321/2009 г., IV г. о. на ВКС, решение № 212/2012 г. на II отделение на ТК, решение № 223 по гр. д. № 1006/2012 г., IV г.о., решение № 338 по гр. д. № 1383/2011 г., IV г. о. на ВКС, решение № 98/2020 г. на първо отделение, ТК на ВКС, решение № 22/2015 г. по гр. д. № 4581/2014 г. на ВКС, решение № 97/2014 г. на IV г. о на ВКС,на която въззивното решение също противоречи.

В отговор на касационната жалба от ответната страна Г. Х. Б.,действащ чрез адвокат С. И. С. от АК – Пловдив, оспорва наличието на предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване ,които предпоставки са общи и специални. Претендират се разноски в производството.

Върховен касационен съд,състав на Трето г.о намира ,че е налице основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по свързано поставените процесуалноправни въпроси, на основание чл. 280,ал.1т.1 ГПК. Уточнени, така както е разяснено в т. 1 от № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС, въпросите са за задължението на въззивния съд да даде отговор на оплакванията, направени във въззивната жалба, както и да обсъди всички доводи и възражения на страните и да основе изводите си на събраните по делото доказателства. Противоречие с формираната практика на ВКС ,част от която изтъкната в изложението на касатора, е налице включително при неточно, избирателно, или несъответно обобщаване на направените доводи и възраженията на страните, при което доводи и възражения с решаващо за изхода на делото значение са останали необсъдени при решаващата дейност на съда.В случая искът е оспорен изцяло от ответника,понастоящем касатор.В отговора на исковата молба има изрично позоваване на решение по дело С-438/22 на СЕС.Спорният предмет при въззивното обжалване е включвал и доводите на касатора за приложимата правна уредба при определяне за адвокатско възнаграждение в случай, че то не е уговорено между страните.Като въззивен жалбоподател касаторът е поддържал ,че е необходимо именно съдът да прецени какъв размер на адвокатското възнаграждение е справедлив и обоснован, което въззивният съд не е сторил. При изложените в решението мотиви не става ясно дали въззивният съд приема,че поначало няма правомощие да ревизира определеното от Адвокатския съвет възнаграждение,или обвързва извода си по решението с липса на конкретно възражение на ответника ,касаещо определения размер.

Касаторът следва да внесе по сметка на ВКС държавна такса в размер на 96,83 евро

Предвид изложените съображения, Върховният касационен съд