Определение № 41 от 08.01.2025 г. на ВКС по т. д. № 1922/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищците Ю. М. А. и Ш. А. А. срещу решение № 420/01.12.2023 г. по в.т.д. № 411/2023 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив в частта, с която след частични потвърждаване и отмяна на решение № 17/13.04.2023 г. по т.д. № 96/2021 г. на Окръжен съд – Кърджали, са отхвърлени предявените против “ДЖЕНЕРАЛИ ЗАСТРАХОВАНЕ” АД, ЕИК[ЕИК], осъдителните искове с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ за горницата над присъдените от по 90 000 лева до претендираните от по 150 000 лева за всеки от тях, представляващи обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от смъртта на дъщеря им Д. Ю. А., настъпила в резултат на ПТП на 29.05.2021 г. на път в [населено място], [улица]с посока на движение от [улица]към [улица]в района на около 50 метра след дом № 131, причинено от Р. Л. П. като водач на лек автомобил “Мерцедес Ц 180” с рег. [рег.номер на МПС], чиято гражданска отговорност е застрахована при ответното дружество, ведно със законната лихва върху главницата от 13.08.2021 г. до окончателното й изплащане. С касационната жалба са въведени оплаквания за неправилност на въззивното решение в обжалваната част поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 3, предл. 1, 2 и 3 ГПК. Релевира се, че апелативният съд не е приложил правилно принципа на справедливост, което е довело до присъждане на занижено по размер обезщетение за неимуществени вреди. Излагат се доводи, че въззивният съд не е взел предвид всички обстоятелства, имащи значение за действителния справедлив размер на обезвредата, както и конкретните обективни факти във връзка с това. Подчертава се, че не са отчетени и нивата на застрахователните лимити към датата на събитието, ежегодното увеличение на премиите по застраховка “Гражданска отговорност” на автомобилистите, практиката по сходни казуси. Оспорва се изводът на въззивната инстанция за наличие на принос на пострадалата за настъпване на вредоностния резултат - 25%, поради нарушение на разпоредбите на ЗДвП. Изтъква се, че такъв не е доказан по категоричен начин, съответно неправилно е определен в този размер. Счита се, че решаващият състав не е съобразил и не е обсъдил всички събрани по делото доказателства. Претендира се отмяна на въззивното решение в отхвърлителната част и присъждане на допълнително обезщетение за претърпените от ищците неимуществени вреди от по 60 000 лева за всеки от тях. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите релевират доводи за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и съответно т. 3 ГПК, като поставените въпроси могат да се обобщят в три групи питания – относно приложение на критериите при определяне размера на справедливото обезщетение по реда на чл. 52 ЗЗД, относно установяване приноса на пострадалото лице по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД и степента за допринасяне на вредоносния резултат, относно задълженията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на спора по делото. Поддържа се, че обжалваното решение е очевидно неправилно – основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за достъп до касационен контрол. Ответникът по касация “ДЖЕНЕРАЛИ ЗАСТРАХОВАНЕ” АД възразява срещу искането за допуск на касационна проверка и оспорва подадената касационна жалба като неоснователна. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК от третото лице – помагач Р. Л. П. не е постъпил отговор на касационната жалба. Настоящият състав на Първо търговско отделение на ВКС, след като обсъди доводи на страните и прецени данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 288 ГПК, намира следното: Съвместната касационна жалба е допустима – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. В случая първоинстанционният съд е бил сезиран с осъдителни искове по чл. 432, ал. 1 от КЗ, предявени от Ю. М. А. и Ш. А. А. против “ДЖЕНЕРАЛИ ЗАСТРАХОВАНЕ” АД за сумата от по 150 000 лева за всеки от тях, представляваща обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на дъщеря им Д. Ю. А., настъпила на 29.05.2021 г. в резултат на гореописаното ПТП, причинено от водач, чиято гражданска отговорност е застрахована при ответника. Апелативният съд, сезиран с въззивни жалби на насрещните страни по спора, за да потвърди и отмени частично решението на първата инстанция, е приел, че същото е валидно и допустимо. Отбелязал е, че не се спори и се установява от събраните доказателства, че на 29.05.2021 г. е настъпило процесното ПТП, при което лек автомобил марка “Мерцедес Ц 180”, с рег. [рег.номер на МПС], управляван от водача Р. Л. П., блъска пешеходеца Д. Ю. А. - дъщеря на ищците, която загива вследствие получените от същото травми. Към датата на ПТП за лекия автомобил има сключена застраховка “Гражданска отговорност” с ответното дружество. Пред застрахователя е заведена от ищците претенция с вх. № 310В026388/13.08.2021 г. за изплащане на застрахователно обезщетение съгласно чл. 498, ал. 1 вр. чл. 380 КЗ, но по същата не е изплатено обезщетение или не е постановен отказ в срока по чл. 496 КЗ, поради което предявените искове по чл. 432 КЗ са намерени за допустими с оглед нормата на чл. 498, ал. 3 КЗ. В обжалваното решение са обсъдени и кредитирани от съда основното и допълнителното заключение на САТЕ. Въз основа на експертизата решаващият състав е направил извод, че водачът на лекия автомобил П. е имал възможност да предотврати ПТП, тъй като е възприел визуално пострадалата и ситуацията с кучетата в близост до нея, още преди същата да навлезе на пътното платно. Въпреки това той не е взел никакви мерки, тъй като няма данни да е съобразил скоростта си с възприетата от него ситуация с участието на пешеходец в близост до пътното платно, но и според САТЕ той изобщо не е активирал спирачната система на автомобила преди сблъсъка с пешеходеца. Ако при появяване на пешеходеца е задействал спирачната уредба, той е щял да може да спре преди мястото на удара, тъй като разстоянието на автомобила до мястото на удара в този момент 23,33 м, което надвишава опасната зона на спиране на автомобила от 19,63 м. Посочил е също, че според САТЕ, в момента на появяването на пешеходеца в т. А и в т. В от схемата към основното заключение, водачът П. е имал възможност да предотврати настъпването на ПТП, ако своевременно е извършил маневра “завой наляво”, с която да отклони масовия център на лeкия автомобил с най-малко 0,80 см, за което му е било необходимо разстояние от 9,49 м, което е било налице. При тези данни е намерил, че водачът П. е нарушил задълженията си по чл. 116 ЗДвП – да бъде внимателен и предпазлив към пешеходците, както и по чл. 20, ал. 2, изр. 2 ЗДвП – да намали скоростта и в случай на необходимост да спре, когато възникне опасност за движението. Отчел е, че едва в последния момент водачът се е опитал да заобиколи пешеходецът чрез маневра завой наляво, като това действие било крайно закъсняло, поради несвоевременната му реакция, която може да се обясни с установения по делото факт, че водачът е управлявал МПС след употреба на наркотично вещество канабис. Твърденията в жалбата на застрахователя, че пострадалата се е движила хаотично, с непредвидима траектория са недоказани, тъй като не се подкрепят от събраните по делото гласни доказателства и дадените от третото лице - помагач обяснения по реда на чл. 176 ГПК, а и се опровергават от заключението на САТЕ. По тези мотиви апелативният съд не е споделил доводите на застрахователя, че водачът не е осъществил противоправно поведение, с което да е допринесъл за настъпването на ПТП и което да е в пряка причинно-следствена връзка с вредоносния резултат от същото. Въззивният съд е приел, че в случая събраните по делото доказателства сочат, че вина за настъпването на произшествието има и пешеходецът Д. А., която при осъщественото пресичане на пътното платно е нарушила правилото на чл. 114, ал. 1 ЗДвП, задължаващо пешеходците да не навлизат внезапно на платното за движение, както и на чл. 113, ал. 1 ЗДвП, според който при пресичане на платното за движение пешеходците са длъжни да преминават по пешеходните пътеки, каквато не е била налице. Пояснил е, че законът не предвижда изключения от горепосочените задължения, вкл. при ситуации като процесната, но така установените обстоятелства на появата на няколко кучета, заради които пострадала е тръгнала да пресича, следва да се считат като такива, намаляващи вината й за горецитираните нарушения. Съобразил е, че според показанията на разпитания пред първата инстанция свидетел Б. И., пристигнал на местопроизшествието непосредствено след ПТП, същият е видял 4 кучета на мястото на инцидента, които стояли отстрани, но нито посочва да са били агресивни, нито е възприел лично същите да са нападнали пострадалата. Самият водач П., в обясненията си като трето лице помагач по реда на чл. 176 ГПК, отбелязва, че е видял група кучета да излизат от храстите, но без да сочи някакво агресивно поведение от тяхна страна спрямо пострадала. При тези данни решаващият състав е приел, че липсват каквито и да е доказателства, че пострадала се е намирала в животозастрашаваща ситуация, изразяваща се в нападение от глутница кучета, непосредствено преди ПТП. Това изключва хипотезата същата да е пресякла пътното платно при пълна липса на осъзнаване на този факт, водена единствено от мисълта да спаси живота си, в какъвто смисъл са възраженията на ищците. С оглед на горното въззивният съд е определил принос на пострадалата за настъпване на ПТП от 25%. Относно размера на справедливото обезщетение за неимуществени вреди в обжалваното решение са изложени подробни съображения за възрастта на пострадалата към момента на ПТП - на 42 г., обстоятелството, че е живеела самостоятелно от родителите си и в друго населено място (гр. София) от повече от 10 г., привързаността между нея и родителите й, преждевременна й смърт, която се е отразила изключително тежко на близките й, установените по делото факти относно периода и степента на търпените от ищците негативни изживявания, лимитите на отговорност по застраховка “Гражданска отговорност” по чл. 492 КЗ, приети в края на 2018 г., икономическата конюнктура в страната към момента на ПТП, практиката на съдилищата в подобни случаи в периода 2018 г. - 2021 г. Въз основа на направения анализ въззивният съд е приел, че справедливото обезщетение за претърпените от всеки от ищците неимуществени вреди вследствие смъртта на дъщеря им Д. А. е от по 120 000 лева. Същото е намалено с оглед установеното съпричиняване от 25 % и на всеки от ищците е присъдено обезщетение от по 90 000 лева, ведно със законната лихва от 13.08.2021 г. (датата на уведомяване на застрахователя) до окончателното му изплащане. За горницата над тази сума до пълния предявен размер от по 150 000 лева исковете са отхвърлени. Настоящият състав намира, че не се обосновава допуск до касация. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите претендират достъп до касационно обжалване поради “очевидна неправилност” на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Същата е предпоставена от съществуването на такъв тежък порок в обжалвания съдебен акт, който може да бъде констатиран от ВКС пряко от мотивите на решението, без извършване на същинската контролна дейност на касационната инстанция по чл. 290, ал. 2 ГПК. Според формираната казуална практика на ВКС очевидно неправилен би бил само въззивен съдебен акт, в който законът е приложен в неговия противоположен смисъл (“contra legem”), приложена е несъществуваща или отменена правна норма (“extra legem”), не са съобразени императивните процесуални правила и основополагащи правни принципи или са грубо нарушени правилата на логиката. Такива основания не се твърдят от касаторите и не се констатират от съдържанието на обжалваното решение. В останалите случаи, каквото е изразеното в касационната жалба несъгласие с мотивите на въззивния съд относно приетия принос на пострадалата за настъпване на вредоносния резултат и неприемане на тезата на ищците, че същата се е намирала в животозастрашаваща ситуация, представляват оплакване за обикновена неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, но не и за очевидна такава. Същите не могат да бъдат разглеждани в селективната фаза на касационното производство по реда на чл. 288 ГПК. Ето защо не се обосновава наличие на хипотезата по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за директен достъп до касация. Следва да се разгледа искането за факултативна касационна проверка по чл. 280, ал. 1 ГПК, която е предпоставена от произнасяне от въззивната инстанция по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е значим за изхода на спора и по отношение на който се обосновава някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Поставените от касаторите въпроси са релевантни, тъй като са включени в предмета на спора и са обусловили правните изводи на въззивния съд, поради което същите отговарят на общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК. Първата група въпроси касаят критериите за определяне размера на справедливото обезщетение по реда на чл. 52 ЗЗД. Относно приложението на чл. 52 ЗЗД е налице задължителна практика на касацията - Постановление № 4/1968 г. на Пленума на ВС, както и постоянна такава, обективирана в цитираните от касаторите решения и в множество служебно известни на настоящия състав съдебни актове (решение № 47/01.06.2022 г. по т.д. № 550/2021 г. на ВКС, II т.о., решение № 78/30.06.2016 г. по т.д. № 1284/2015 г. на ВКС, I т.о., решение № 151/12.11.2013 г. по т.д. № 486/2012 г. на ВКС, II т.о., решение № 130/09.07.2013 г. по т.д. № 669/2012 г. на ВКС, II т.о., решение № 83/06.07.2009 г. по т.д. № 795/2008 г. на ВКС, II т.о., и др.). Приема се, че при определяне размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди по справедливост следва да се вземат предвид всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, както и значението им за размера на същите. Съобразяват се както характера и тежестта на самото телесно увреждане, интензитета и продължителността на търпените физически болки и страдания, евентуално допълнително влошаване на здравословното състояние на лицето, причинените морални страдания, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение за неимуществени вреди, така и икономическото състояние в страната към момента на увреждането, израз на което са и установените лимити на отговорност на застрахователя към този момент. В решение от 08.01.2019 г. по гр.д. № 3921/2017 г. на ВКС, IV г.о., решение № 50033/25.07.2023 г. по т.д. № 299/2022 г. на ВКС, II т.о., решение № 381/20.06.2024 г. по гр.д. № 3462/2023 г. на ВКС, III г.о., е прието, че справедливостта още изисква сходно разрешаване на аналогични случаи, като израз на общоприетата оценка и възприетото в обществото разбиране за обезвреда на неимуществени вреди от един и същи вид, поради което следва да се съобразява съдебната практика в сходни хипотези. В случая въззивната инстанция при определяне на размера на справедливото обезщетение не се е отклонила от задължителната и константна практика на касацията, като е взела предвид възприетите критерии и ги е преценила с оглед събраните по делото доказателства и конкретните факти. При анализа на релевантните критерии са отчетени установените от свидетелските показания дълбока емоционална връзка и отношения между всеки от ищците и тяхната починала дъщеря, претърпените от тях страдания след смъртта й, факта на внезапната загуба на дете, възрастта на починалата, икономическите условия в страната към датата на настъпване на ПТП, лимитите на застраховката “Гражданска отговорност”, както и практиката на съдилищата в подобни случаи в период от 3 години преди настъпването на ПТП. Определен е справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди от по 120 000 лева за всеки от родителите. Оплакванията на касаторите относно така извършената преценка за конкретния размер на обезщетението при спазване на принципа за справедливост е въпрос по правилността на съдебното решение, който не може да бъде обсъждан в селективната фаза на касационното производство по реда на чл. 288 ГПК. При това положение по въпросите, свързани с приложението на чл. 52 ЗЗД, не се обосновава наличие на въведения от касаторите допълнителен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационен контрол. Втората група въпроси представляват правно питане за необходимостта при направено от ответника възражение за съпричиняване да се установява приносът на пострадалото лице по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД и степента за допринасяне на вредоносния резултат. В мотивите на т. 7 от Тълкувателно решение № 1/23.12.2015 г. по тълк. дело № 1/2014 г. на ОСТК на ВКС са дадени разяснения, че приносът на увредения - обективен елемент от съпричиняването, може да се изрази в действие или бездействие, но всякога поведението му трябва да е противоправно и да води до настъпване на вредоносния резултат, като го обуславя в някаква степен. Наличието и степента на съпричиняване се преценява във всеки конкретен случай, но не може да доведе до пълен отказ от обезвреда. Съгласно т. 7 от ППВС № 17/1963 г., от значение е наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, а не на вина. В цитираната от касаторите практика на ВКС, както и в служебно известните на настоящия състав съдебни актове (решение № 15/19.02.2020 г. по т.д. № 146/2019 г. на ВКС, II т.о., решение № 97/06.07.2009 г. по т.д. № 745/2008 г. на ВКС, II т.о., решение № 33/04.04.2012 г. по т.д. № 172/2011 г. на ВКС, II т.о., както и в решение № 67/15.05.2014 г. по т.д. № 1873/2013 г. на ВКС, I т.о., и др.), е доразвита задължителната практика на касационната инстанция, че при въведено от ответната страна възражение за съпричиняване приносът на пострадалия подлежи на пълно и главно доказване, като приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД е обусловено от наличието на доказани в процеса действия или бездействия на същия, с които той обективно е създал предпоставки или възможност за настъпване на увреждането. В обжалваното решение въззивният съд при разглеждане на възражението на ответника застраховател по чл. 51, ал. 2 ЗЗД е обсъдил подробно конкретните факти и обстоятелства по делото, установени от заключението на съдебната експертиза, свидетелските показания и обясненията на третото лице – помагач, и е анализирал извършените от водача и от пешеходеца нарушения на правилата за движение по пътищата, за да обоснове извод за наличие на принос на пострадалата за настъпване на вредоносния резултат и степента на съпричиняване от 25%. При тези данни съставът не се е произнесъл в противоречие с постоянната практика на касационната инстанция относно приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД и по поставените от касаторите питания в тази насока отсъства допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допуск до касация. Третата група въпроси са процесуалноправни и са относими към задълженията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на спора по делото. Касателно правомощията на въззивния съд е налице задължителна практика на касацията - Тълкувателно решение от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 19 от Тълкувателно решение от 04.01.2001 г. по гр.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, както и константна такава, намерила израз в цитираните от касаторите решения и в множество служебно известни на настоящия състав съдебни актове (решение № 55/03.04.2014 г. по т.д. № 1245/2013 г. на ВКС, І т.о., решение № 63/17.07.2015 г. по т.д. № 674/2014 г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 263/24.06.2015 г. по т.д. № 3734/2013 г. на ВКС, І т.о., решение № 180/11.01.2016 г. по т.д. № 1618/2014 г. на ВКС, ІI т.о., решение № 142/30.03.2020 г. по т.д. № 2970/2018 г. на ВКС, І т.о., решение № 50026/26.06.2023 г. по т.д. № 2705/2021 г. на ВКС, ІI т.о., решение № 50075/21.02.2024 г. по т.д. № 843/2022 г. на ВКС, ІI т.о., и др.). Приема се, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на втората инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да изложи свои собствени фактически и правни изводи, като подложи на самостоятелна преценка поотделно и в съвкупност събраните по делото доказателства за релевантните за спора факти, както и да обсъди защитните тези на страните, съобразно оплакванията в жалбата и отговора към нея. В разглеждания случай апелативният съд, в съответствие с константната практика на ВКС и съгласно правомощията си по чл. 269 ГПК, е обсъдил приетите за относими факти и доказателства, касаещи спорните във въззивното производство въпроси – относно справедливото обезщетение за неимуществени вреди по чл. 52 ЗЗД и приноса на пострадалата за настъпването на вредоносния резултат съгласно чл. 51, ал. 2 ЗЗД. В обжалваното решение са изложени от въззивната инстанция подробни съображения, посочени по-горе, за да стигне до заключението за размера на дължимото справедливо обезщетение за неимуществени вреди, за наличието на принос на пострадалата и степента на съпричиняване. С оглед на това и по третата група въпроси не се обосновава наличие на поддържаната от ищцовата страна допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за осъществяване на касационна проверка. Не може да бъде допуснато касационно обжалване и на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, поради наличие на така формираната практика на ВКС и предвид липсата на мотивиране на този допълнителен критерий от страна на касаторите. По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационен контрол на обжалваното решение. По разноските: Поради недопускане на касационно обжалване право на разноски има ответникът по касация. Същият претендира такива за юрисконсултско възнаграждение, което с оглед фактическата и правна сложност на делото и на основание чл. 78, ал. 8 ГПК вр. с чл. 25а, ал. 3 от НЗПП, настоящият състав определя и присъжда в размер на 150 лева. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,