Определение № 77 от 22.02.2022 г. на ВКС по т. д. № 846/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД срещу решение № 92/22.02.2021 г. по т.д. № 2642/2020 г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 11 състав, с което потвърдено решение № 260236/28.10.2020 г. по т.д. № 265/2019 г. на Софийски градски съд, Търговско отделение, VI – 8 състав за осъждане на касатора да заплати на Гаранционен фонд на основание чл.520, ал.1 КЗ сумата от 254 350 лв., представляваща неиздължени вноски за задължителна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ за месец ноември 2018 г., ведно със законната лихва върху присъдената главница за периода от 08.02.2019 г. до окончателното й плащане, както и на основание чл.86, ал.1 ЗЗД сумата от 1 978,28 лв., представляваща законна лихва за забава върху присъдената главница за периода от 11.01.2019 г. до 07.02.2019 г. Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно, както и че са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2, пр.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Ответникът по касация Гаранционен фонд оспорва основателността на касационната жалба и изпълнението на изискванията по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Кaсационната жалба е редовна - подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за безспорно съществуването на вземане на ищеца Гаранционен фонд в размер на 254 350 лв., представляващо вноски по чл.520 КЗ за задължителна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“, дължими от ответника „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД за месец ноември 2018 г. Приел е, че спорният въпрос се отнася до съществуването на насрещни вземания по чл.499, ал.1 КЗ – предмет на заявено от ответника възражение за съдебно прихващане, възлизащи на 254 381,20 лв., от които: 23,83 лв. – некомпенсиран остатък от предходно изявление за прихващане от 10.12.2018 г. относно вноски за месец ноември 2018 г.; 196 314,63 лв. – платени застрахователни обезщетения по 42 броя полици във връзка с настъпили застрахователни събития в чужбина; 47 126,38 лв. – лихви върху същите обезщетения от деня на плащането им; 8 982,70 лв. – начислено ДДС върху разходи и такси по обработка на щетите по чл.82, ал.2 ЗДДС, ведно със законната лихва върху ДДС в размер на 1 933,65 лв. По наведените от ответника оплаквания, че процесните 42 броя полици са нищожни поради липса на съгласие въззивният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, включително и заключението на съдебно– графологичната експертиза, и е приел, че застрахователните полици се разделят на четири категории: 1/ 10 броя полици, които са подписани, но не от вписаните към датите на сключване управители на застрахованите дружества; 2/ 3 броя полици, които са подписани, но не от застрахованите физически лица; 3/ 8 броя полици, които не съдържат подпис за застрахованите физически лица; 4/ 21 броя полици, които съдържат подпис за застрахованите лица, но за които липсват доказателства за неавтентичност /не са били обект на изследване от експертизата/. По отношение на първата категория полици апелативният съд е изложил съображения, че, когато фактическият автор на волеизявлението го е изявил от името на друго лице, без право да представлява последното, тогава е налице действие без представителна власт, а не липса на съгласие, което води до други правни последици, а не до нищожност на сделката. Изтъкнал е, че право да се позоват на висящата недействителност имат само мнимо представляваните или техните универсални правоприемници, но не и ответникът в качеството на трето лице. По делото не се е твърдяло и не е било установено мнимо представляваните да са се позовали /вкл. извън настоящия процес/ на липсата на представителна власт. Същевременно, не се е спорило, че застрахователните премии по тези полици са платени надлежно, което е индиция за потвърждаване /вкл. в хипотезата на чл.301 ТЗ/. Въззивният съд е приел, че така направеният извод е относим и към полица № BG/30/116001504904 от 26.05.2016 г. със застрахован „Емпен БГ“ ЕООД с управител и едноличен собственик на капитала Е. М. К., който е починал на 29.03.2015 г. Изложил е съображения, че страна по договора е търговското дружество, което продължава да съществува като юридическо лице и след смъртта на управителя и едноличния собственик на капитала, макар дейността му да се счита за прекратена /чл.157, ал.1 ТЗ/. След прекратяване на дружеството следва да се проведе процедура по ликвидация, финалният акт, от която е заличаването на дружеството от търговския регистър, от който момент същото губи правосубектността си. До заличаването дружеството може да бъде страна по сделки, като се представлява от назначения ликвидатор. По отношение на оплакванията, наведени във въззивната жалба, че ликвидаторът не може да потвърди процесния застрахователен договор с оглед правата му по чл.268 ТЗ, въззивният съд е изтъкнал, че договорът е в интерес на дружеството, доколкото го предпазва от риск за възникване на сериозни финансови последици при евентуално настъпване на застрахователно събитие. При положение, че премията по него също е изцяло платена, евентуалното потвърждение от ликвидатора не би довело до никакви неблагоприятни последици за дружеството, поради което той би могъл да бъде валидно потвърден от ликвидатора дори и през призмата на ограниченията по чл.268, ал.1, изр.2 ТЗ. По отношение на трите полици, които са подписани, но не от застрахованите физически лица, САС е приел, че същите също са подписани в хипотеза на „мними представители“. Подписите за „застрахован“ в тези договори удостоверяват, че определени физически лица фактически са направили съответните волеизявления. След като тези волеизявления са направени с цел обвързване на лицето, посочено като застрахован в полицата, но не са направени от това лице, а от друго, налице е действие от чуждо име. Дори и в хипотезата, когато не е посочено, че документът се подписва от едно лице от името на друго лице, то фактически отново е налице действие от чуждо име, ако е налице разминаване между фактическия и юридическия /посочения/ автор на волеизявлението. Мнимо представляваният разполага с пълното право да потвърди сключения договор съобразно чл.42, ал.2 ЗЗД, дори и да е неизвестен фактическият автор на волеизявлението, обективирано чрез подписа. С оглед на тези съображения, въззивният съд е заключил, че спрямо процесните полици са неприложими последиците на нищожността по чл.26, ал.2 ЗЗД поради липса на съгласие, както и че ответникът не се явява легитимиран да се позовава на подобен порок. По отношение на осемте полици, които не съдържат подпис за застрахованите физически лица, САС е приел за правилно позоваването от първоинстанционния съд на разясненията в мотивите на т.2.а на Тълкувателно решение № 1/07.03.2019 г. на ОСТК на ВКС. Изтъкнал е безспорното получаване от застрахователя на премиите по тези полици, регистрирането на същите в електронния регистър на Гаранционния фонд и изплащането на обезщетения по тях. С оглед на това е заключил, че е налице хипотезата на чл.293, ал.3 ТЗ, тъй като от поведението на застрахователя може да се приеме, че не е оспорвал действителността на изявленията в полиците, поради което не може да се позовава на този недостатък на застрахователните договори. В допълнение, въззивният съд е приел, че възражението за прихващане е неоснователно, дори и процесните 42 броя полици да са нищожни и за ответника да са породени вземания спрямо Гаранционния фонд за възстановяване на изплатените застрахователни обезщетения на увредените лица. В тази връзка се е позовал на извършеното от ответника с писмено изявление № 07-30-21-53/18/10.02.2019 г. прихващане със същите насрещни вземания спрямо други дължими към ищеца вземания по чл.520 КЗ за вноски за месец декември 2018 г. Следователно, ако ответникът притежава вземания срещу ищеца за процесните 42 броя полици, тези вземания са погасени чрез извънсъдебното прихващане, поради което не са съществували към момента на подаване на отговора на исковата молба - 01.04.2019 г., както и понастоящем. Ето защо тези евентуални вземания не е възможно да се прихванат с други задължения към ищеца – тези за месец ноември 2018 г., които са предмет на настоящите искове. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. В изложението към касационната жалба по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поставя следните правни въпроси: 1/ Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички своевременно наведени от страните възражения и свързаните с тях доводи, които са от значение за спорното право?; 2/ Недействителни ли са и какъв е видът на недействителността на сделките, които са сключени от името на еднолично дружество с ограничена отговорност /ЕООД/ след прекратяването му поради смърт на едноличния собственик на капитала и преди назначаването на ликвидатор, когато дружеството не е разполагало и не са били вписани в Търговския регистър органи на управление?; 3/ Съществува ли правна възможност за ликвидатора да потвърди, включително чрез непротивопоставяне по смисъла на чл.301 ТЗ, сделки, сключени от името на дружеството от лице без представителна власт, след прекратяване на дружеството и преди назначаването на ликвидатор, в случаите когато тези сделки не са насочени да обслужват ликвидацията по смисъла на чл.268, ал.1 ТЗ?; 4/ Недействителни ли са и какъв е видът на недействителността на сделките, за които не може да се установи, че са сключени от името на конкретно физическо лице?; 5/ Липсата на подпис в застрахователен договор „Гражданска отговорност на автомобилистите“ приравнява ли се на изначална липса на съгласие?; 6/ Спазено ли е императивното изискване за форма за действителност на застрахователния договор съгласно Кодекса на застраховането при липса на подпис на някоя от страните? По първия въпрос касаторът въвежда допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК - противоречие на обжалваното решение с практиката на ВКС, обективирана в постановени по чл.290 ГПК решение № 115/17.09.2018 г. по гр.д. № 2150/2017 г. на ВКС, IV г.о., решение № 28/06.03.2019 г. по т.д. № 205/2018 г. на ВКС, II т.о., решение № 22/02.07.2019 г. по т.д. № 587/2018 г. на ВКС, I т.о. и решение № 97/15.09.2020 г. по гр.д. № 2479/2019 г. на ВКС, IV г.о. Втори и трети въпроси обосновава с допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, като твърди, че същите са от значение за развитието на правото. По въпроси от № 4 до № 6 включително не въвежда допълнително основание по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Касаторът поддържа и основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК – „очевидна неправилност“. Първият въпрос е основан на твърдението на касатора, че въззивният съд не е обсъдил наведените от него във въззивната жалба доводи относно приложението на разпоредбата на чл.157, ал.1 ТЗ. Анализът на мотивите на обжалваното решение сочи, че въззивният съд се е произнесъл по всички доводи и възражения на страните по делото, релевантни за разглеждания правен спор. Съдът е обсъдил валидността на застрахователния договор, сключен с търговско дружество, чийто управител и едноличен собственик на капитала е починал, в контекста на съществуването на ЕООД като правен субект до неговото заличаване в търговския регистър. Предвид наведените във въззивната жалба доводи, че ликвидаторът не може да потвърди застрахователния договор, изрично е изтъкнал, че договорът е в интерес на дружеството и доколкото премията по него е изцяло платена, може да бъде валидно потвърден от ликвидатора, дори и през призмата на ограниченията по чл.268, ал.1, изр.2 ТЗ. Отделно, изводът за валидност на процесния застрахователен договор е аргументиран от съда с липсата на възможност на застрахователя да иска прогласяване на нищожността на договора по чл.26, ал.2, пр.2 ЗЗД, с оглед задължителните разяснения на Тълкувателно решение № 5/12.12.2016 г. по тълк.д. № 5/2014 г. на ОСГТК на ВКС. Поради изложеното, въпросът няма претендираното от касатора значение и не обосновава неизпълнение от съда на задължението му за обсъждане на въведените от страните оплаквания, съобразно формираната по въпроса практика на ВКС. Вторият и третият въпроси не покриват изискванията на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не са обусловили решаващата воля на съда. Въззивният съд не е обсъждал валидността на процесния застрахователен договор в контекста на хипотетичната възможност ликвидаторът да се противопостави на основание чл.301 ТЗ. Както бе посочено, изводът за валидност на договора е основан на съображенията, че търговското дружество е продължило да съществува като правен субект и че ответникът не е легитимиран да се позовава на нищожност на застрахователния договор поради липса на съгласие. Отделно, не е доказано и поддържаното допълнително основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като принципен отговор на поставените въпроси се съдържа в т.2.б на Тълкувателно решение № 1/07.03.2019 г. по тълк.д. № 1/2018 г. на ОСТК на ВКС, което не прави разграничение за недействителността на застрахователните договори, сключени от името на дружество без представителна власт, в зависимост от вида на търговското дружество. Прието е, че застрахователят не е активно легитимиран да предяви иск за прогласяване нищожността на сключен без надлежна представителна власт договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“, като изрично в мотивите е посочено, че на недействителността може да се позове /съдебно или извънсъдебно/ само лицето, от името на което е сключен договорът или неговите универсални правоприемници. Също така следва да се има предвид, че нормата на чл.157, ал.1 ТЗ изрично урежда хипотеза на смърт на едноличния собственик на капитала, като посочва и изключения за прекратяване на дружеството: предвидено друго в дружествения договор или наследниците не поискат да пордължат дейността му. Следователно доводът на касатора, че при смърт на едноличния собственик на капитала на ЕООД последното винаги се прекратява със смъртта му, не отговаря на законовата регламентация. Четвъртият въпрос удовлетворява общия критерий по чл.280, ал.1 ГПК, но не и допълнителния такъв, доколкото касаторът не твърди противоречие с практиката на ВКС, респективно със задължителната практика на ВКС и ВС по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, нито обосновава наличието на хипотеза, предвидена в останалите фактически състави на чл.280, ал.1 ГПК – тези по т.2 и т.3. Поради това по този въпрос не следва да се допуска касационно обжалване. За пълнота следва да се посочи, че принципен отговор на поставения въпрос се съдържа в т.2 на Тълкувателно решение № 5/12.12.2016 г. по тълк.д. № 5/2014 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което договор, сключен от лице, действало като представител, без да има представителна власт, е в състояние на висяща недействителност и не поражда целените с него правни последици. Същите настъпват, ако лицето, от името на което е сключен договорът, го потвърди съгласно чл.42, ал.2 ЗЗД. При липса на потвърждаване, на недействителността може да се позове само лицето, от името на което е сключен договорът, или неговите универсални правоприемници. В мотивите на тълкувателното решение е направено разграничение между нищожността по чл.26, ал.2, пр.2 ЗЗД и висящата недействителност по чл.42, ал.2 ЗЗД. Прието е, че след като за договора, сключен чрез мним представител – без представителна власт, изрично е предвидена възможността за потвърждаване от мнимо представлявания и заздравен по този начин, като с обратна сила се заличат последиците от недействителността и договорът породи действие, считано от момента на неговото сключване, тезата за абсолютна и неоздравима нищожност е логически изключена. Липсата на съгласие по смисъла на чл.26, ал.2, пр.2 ЗЗД е тежък порок на правната сделка, който е налице, когато волеизявлението е направено при т.нар. „съзнавана липса на съгласие“ /например изтръгнато е с насилие, направено е без намерение за обвързване – на шега, като учебен пример и други подобни/. Този тежък порок е непоправим и непреодолим – за да породи действие, договорът трябва да бъде сключен отново. Договорът, сключен в хипотезата на ч.42 ЗЗД – от лице, действало като представител, без да има представителна власт, не страда от такъв порок. Мнимият представител е формирал и е изявил поначало валидна воля от името на мнимо представлявания, поради което липсата на представителна власт не е равнозначна на липса на съгласие по смисъла на чл.26, ал.2, пр.2 ЗЗД и може да бъде преодоляна чрез изрично предвидената в чл.42, ал.2 ЗЗД възможност за потвърждаване на договора. Идентично е положението и по отношение на последните два въпроса, доколкото невъзможността да се допусне касационно обжалване следва от липсата на въведени от касатора допълнителни основания по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. Цитираното решение на Софийски апелативен съд не обосновава предпоставката по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, тъй като с измененията на ГПК /ДВ бр. 86/27.10.2017 г./ противоречивата съдебна практика отпадна като допълнително основание за допускане на касация. Отделно, отговор на поставените въпроси може да бъде изведен от мотивите към т.2.а на Тълкувателно решение № 1/07.03.2019 г. по тълк.д. № 1/2018 г. на ОСТК на ВКС, в които изрично е изтъкнато, че липса на съгласие по смисъла на чл.26, ал.2, пр.2 ЗЗД като основание за нищожност на застрахователния договор „Гражданска отговорност на автомобилистите“ не е налице в хипотезата на неположен подпис на някоя от страните, поради което и правните последици на този вид недействителност няма да настъпят. Формалното отсъствие на подпис в застрахователната полица, като несъобразено с императивното изискване за форма на застрахователния договор за застраховка „Гражданска отговорност“, установено с чл.344, ал.1 КЗ, може да обективира и липсата на съгласие за неговото сключване, но съобразен характерът на този договор на абсолютна търговска сделка и разпоредбата на чл.343, ал.2 КЗ дават основание да се приеме, че в сочената хипотеза ще е приложимо общото правило на чл.293, ал.4 ТЗ. Неоснователно е и твърдението за очевидна неправилност на въззивното решение. Според чл.280, ал.2, пр.3 ГПК въззивното решение се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност, което основание е независимо от правните въпроси по чл.280, ал.1 ГПК и което като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. Съдебната практика приема, че това са случаи на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Обжалваното въззивно решение не разкрива никой от изброените пороци. Предвид изложеното настоящият състав на ВКС намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. Доколкото на осн. чл.78, ал.8 ГПК е поискано присъждане на разноски от Гаранционен фонд, поради изхода на спора пред касационната инстанция се дължи присъждане на такива в размер на 300 лв., на осн. чл.25, ал.1 от Наредбата за заплащането на правната помощ. Водим от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение