Определение № 3065 от 13.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1298/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 от ГПК. Обжалвано е определение № 66/10.01.2025г. по в. ч. гр. д № 3428/2024г., с което ОС-Пловдив е потвърдил определение № 13054/22.10.2024г. по гр. д. № 11997/2023г. на РС-Пловдив по отхвърлената молба на ответника „ЕГУИТ- Пловдив“ ЕООД за освобождаване от държавна такса в производство по чл. 274 и сл. от ГПК. Определението се обжалва от „ЕГУИТ- Пловдив“ ЕООД с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка за правилност по обуславящия въпрос, касаещ условията за освобождаване от такси и разноски на юридическите лица при съблюдаване принципите по чл. 47, ал. 2 и ал. 3 от ХОПЕС. Касаторът счита въпросът за значим за правораздавателната воля на съда – общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, и твърди, че въззивният съд го е решил в противоречие с Определение № 60431 от 01.12.2021г. на ВКС по ч.т.д. № 1786/2021г, решение от 22.12.2010 г. по дело С - 279/09, определение от 13.06.2012 г. по дело С-156/12, решения по дела С - 69/14 и С-571/16, всички на СЕС – допълнителната по чл. 280, ал. 1, т 1 и 2 ГПК. Ответникът по частната касационна жалба К. Д. Д. не изразява становище. Позовавайки се на практиката на ВКС и СЕС, въззивният съд е приел, че правото на юридическите лица за освобождаване от задължението за заплащане на такси и разноски в общия граждански процес не е гарантирано от императивна разпоредба на правото на ЕС, като подобни гаранции са предвидени само при спор за нарушаване правото на ЕС, а достъпът до съд може да бъде обект на ограничения от различно естество, включително финансови, когато става дума за изискването да се плати на гражданските съдилища държавна такса, и само по себе си това ограничение на правото на достъп не е несъвместимо с чл. 6, § 1 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи. В тази връзка извел, че подлежащите на преценка фактори са: размера на таксите и специфичните обстоятелства според случая, както и платежоспособността на заинтересованото лице според стадия на производството, в който ограничението е наложено. Позовавайки се на определение на Съда (шести състав) от 13.06.2012 г. по дело С-156/12 GREP/Friestst Bayern и като отчел предмета на делото, размера на таксата, правния статут и структурно-организационните особености на жалбоподателя, въззивният съд достигнал до извод, че липсват възприетите във формираната практика основания за условия за освобождаване на дружеството от заплащане на държавна такса. Настоящият състав намира, че при тези мотиви повдигнатият въпрос обуславя определението, а въззивният съд го е разрешил в съответствие с многобройната практика на ВКС, намерила израз в определение № 78/31.01.2013 г. по ч.т.д. № 595/2012 г. II-ро ТО, определение № 755/14.11.2013 г. по ч.т.д. № 4049/2013 г. II-ро ТО, определение № 446/24.06.2013 г. по ч.т.д. № 2300/2013 г. II-ро ТО, определение № 581/13.09.2013 г. по ч.т.д. № 2906/2013 г. I-во ТО, определение № 651/12.11.2015 г. по ч.т.д. № 3157/2015 II-ро ТО. определение № 66/4.04.2017 г. на ВКС по т.д. № 1274/2016 г. II-ро ТО, и много други. Тази практика е в смисъл, че нормата на чл. 83, ал. 2 ГПК има социален характер и затова се явява своеобразна гаранция за реален достъп до правосъдие Приложима е само по отношение на физическите лица при наличие на посочените изисквания в чл. 83, ал. 2, т. 1 - т. 7 ГПК. Когато не е налице някоя от изключителните хипотези на разпоредбите на чл. 83, ал. 1, т. 4 ГПК, на чл. 84 ГПК или на особена разпоредба в друг закон (напр. чл. 620, ал. 1 и, ал. 5, чл. 649, ал. 6, чл. 694, ал. 2 ТЗ), то търговецът дължи заплащане на дължимата държавна такса предвид общото правило на чл. 71, ал. 1, изр. 1 ГПК. В по-новата практика на ВКС е възприето и разрешението, че правото на юридическите лица за освобождаване от задължението за заплащане на такси и разноски в общия граждански процес е изключение, действащо само при спор за нарушаване на правото на ЕС. Възможно е и тогава, когато внасянето на таксата ще представлява за лицето непреодолимо препятствие за достъпа до съд и изискването ѝ е несъвместимо с принципа на ефективната съдебна защита, закрепен в чл. 47 ХОПЕС. По-новата практика на ВКС (напр. определение № 562/25.10.2022 г. по ч. т. д. № 2220/2022 г., II-ро ТО) е съобразена и с практиката Съда на ЕС (напр. решение от 22 декември 2010 по дело С - 279/09, определение от 13.06.2012 г. по дело С-156/12, решения по дела С-69/14 и С-571/16), която допуска случаи, в които е възможно освобождаване от държавна такса на юридически лица, въпреки отсъствието на разпоредба в националното законодателство на държавата членка, признаваща на юридическите лица правото на освобождаване от държавна такса за производствата пред съда. За да се произнесе дали е налице основание за освобождаване от такса, националният съд следва да провери дали това задължение представлява за всеки конкретен случай ограничение на правото на достъп до съд, което да накърнява самата същност на това право, дали е насочено към постигане на легитимна цел и дали съществува разумно съотношение на пропорционалност между използваните средства и поставената цел. В рамките на тази преценка съдът може да съобрази предмета на спора, вероятността да бъде постановено положително за страната решение, значимостта на неговия интерес, сложността на приложимото право, възможността на лицето ефективно да защити позицията си и размера на таксите или разноските. Когато юридическото лице е търговец и преследва стопанска цел, преценката на съда следва да обхване не само неговите финансови възможности и платежоспособност, но и финансовите възможности на съдружниците/акционерите да набавят необходимите средства за предявяване на иска или за подаване на жалбата. Тези правни разрешения се споделят от настоящия състав. Настоящият случай не попада в нито една от изброените хипотези. Въззивният съд е съобразил посочената практика и като е взел предвид всички релевантни обстоятелства/условия, имащи отношение към правото на юридическото лице да бъде освободено от ДТ е заключил, че правото на освобождаване на „ЕГУИТ- Пловдив“ ЕООД в конкретния случай е изключено както поради предмета на делото, а именно: иск, произтичащ от трудово правоотношение, уреден в националния закон, така и поради незначителния размер на дължимата такса 15,00 лв., преценен на плоскостта на правно-организационната форма на касатора и собствеността върху капитала му. В този контекст е изключена, която и да е от допълнителните предпоставки по чл. 280, ал 1, т. 1-3 ГПК. При тези мотиви съдът