Определение № 3009 от 19.11.2024 г. на ВКС по т. д. № 1602/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на ответниците “ПОЛИСИМО” ЕООД, ЕИК[ЕИК], и П. С. П. против решение № 114/21.02.2024 г. по в.т.д. № 707/2023 г. по описа на Апелативен съд – София, 3 състав, в частта, с която е потвърдено решение № 363/20.03.2023 г. по т.д. № 2690/2021 г. на Софийски градски съд за признаване за установено на основание чл. 422 ГПК, че настоящите касатори дължат солидарно на “ОТП ЛИЗИНГ” ЕООД (с предишно наименование “Сожелиз-България” ЕООД), ЕИК[ЕИК], сумата от 55 968,72 евро (с левова равностойност от 109 465,31 лева) по запис на заповед от 05.01.2018 г., издаден от “ПОЛИСИМО” ЕООД и авалиран от П. С. П., на основание на който е издадена заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК по ч.гр.д. № 42779/2021 г. на СРС, 65 състав, и който запис на заповед обезпечава вземанията на ищеца по договор за финансов лизинг № 1831311228242/05.01.2018 г., описани подробно, ведно със законната лихва от 21.07.2021 г. до окончателното й плащане.

Решението в останалата част не е обжалвано и е влязло в сила.

С касационната жалба са въведени оплаквания за нищожност и за недопустимост на въззивното решение, както и за неправилност поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 1, т. 2 и т. 3, предл. 1, 2 и 3 ГПК. Оспорва се валидността на обжалвания въззивен акт, като постановен от незаконен състав от двама съдии в нарушение на чл. 105 ЗСВ, видно от електронната система на апелативния съд. Счита се, че предявеният устновителен иск за признаване съществуването на вземането по записа на заповед е бил изменен в иск по чл. 79, чл. 88, ал. 1 ЗЗД, чл. 345 вр. чл. 342 ТЗ, чл. 92 ЗЗД, който не е бил предмет на заповедното производство. Излагат се аргументи за недопустимост на производството по издаване на заповед за изпълнение въз основа на ценната книга поради неокомплектоването на заявлението по чл. 417 ГПК с необходими доказателства, свързани с каузалното правоотношение, което е позволило на ищеца да твърди в исковото производство наличието на факти и суми, възникнали след прекратяването на лизинговия договор и необезпечени с менителничния ефект. Сочи се, че по този начин е ограничено правото на защита на ответниците, свързано с ясно и конкретно заявена искова претенция. Развиват се подробни съображения за допуснати от въззивната инстанция съществени процесуални нарушения, които могат да се обобщят като липса на обсъждане на всички събрани доказателствата и доводи на страните. Според касаторите, необосновано е прието от апелативния съд, че прекратяването на договора за лизинг не е извършено с едностранното волеизявление, отправено от лизингодателя до “ПОЛИСИМО” ЕООД и до другите двама съдлъжници, че същият е бил продължен с конклудентни действия, изразяващи се в задържане на лизинговите вещи от страна на лизингополучателя, както и че плащането на част от дължимата сума, посочена в уведомлението, е довела до продължаване на договора. Оспорва се и заключението на въззивната инстанция, че петте моторни превозни средства са били задържани от ответното дружество в периода от началото на м. февруари – м. ноември 2020 г. Подчертава се, че съдебният състав не е преценил правилно договора за лизинг, определен като финансов по смисъла на чл. 342, ал. 2 ТЗ. Иска се да бъде обезсилено атакуваното решение и делото да бъде върнато за ново разглеждане, а ако не са налице основанията за това – да бъде отменено и да бъдат отхвърлени предявените установителни искове. Претендират се направените разноски за всички инстанции.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се релевират доводи за допускане на касационно обжалване поради вероятна нищожност и съответно поради вероятна недопустимост на въззивния съдебен акт.

Искането за факултативен достъп до касация се основава на чл. 280, ал. 1, т. 1 и съответно т. 3 ГПК, като се поставят следните въпроси:

1. “Настъпва ли правното действие за разваляне на договора и съществува ли правото да се развали едностранно договорът при виновно неизпълнение от страна на длъжника, за което той носи отговорност и когато е налице изправност на кредитора?”.

2. “Принадлежи ли на изправната страна в случая лизингодателя кредитор преобразуващото право да се развали договора в хипотезите на чл. 87, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД с едностранно волеизявление и при наличие на неизпълнение от страна на длъжника, което е изрично договорено със сключения договор между страните?”.

3. “Може ли изправният кредитор, който веднъж е развалил договора, последващо да се позове на незначителност на неизпълнението и поради това на невъзможност да се приложи мярката на чл. 87, ал. 1, т. 1 ЗЗД?”.

4. “Как следва да бъде преценено съотношението между изпълнена и неизпълнена част от договора, за да се приеме, че кредиторът има право да иска разваляне на договора, като се вземе предвид естеството на договора и предмета му, като в определена ситуация, с оглед неговия предмет не може да бъде изпълнен и частичното му изпълнение се приравнява на пълно неизпълнение?”.

5. “Може ли веднъж развален едностранно от изправната страна договор да възстанови своето действие с конклудентни действия, изходящи от кредитора, развалил договора, който е сключен в писмен вид, като се вземе предвид разпоредбата на чл. 347, ал. 2 ТЗ, от която е изключено приложението на нормата на чл. 236, ал. 1 ЗЗД?”.

6. “След като договорът за оперативен лизинг е консенсуален и сключването му се осъществява със съгласие между страните, то тогава при прекратяването му, необходимо ли е реално да бъдат върнати лизинговите вещи или е достатъчно изявление за разваляне на договора, а задължението за връщане по чл. 345, ал. 1, пр. 2 ТЗ е правна последица от прекратяването и заплащане на периода в който се ползват лизинговите вещи на друго основание, а не по договор за лизинг?”.

7. “Прилагането на чл. 87, ал. 4 ЗЗД не изисква ли специално обосноваване на преценката относно приетата “незначителна” част от неизпълнението, което не налага прекратяване на договорната връзка?”.

Сочи се, че така поставените питания се отнасят до формирането на решаващата воля на съдебния състав по спорното правоотношение, което е в отклонение от практиката на касацията, обективирана в решение № 203/30.01.2012 г. по т.д. № 116/2011 г. на ВКС, II т.о., решение № 163/ 28.05.2014 г. по гр.д. № 6458/2013 г., IV г.о., решение № 98/26.02.2021 г. по т.д. № 746/2020 г., I т.о. (основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК).

8. “При прекратен договор за лизинг дължимото обезщетение не следва ли да се изчисли само на база разходите на лизингодателя за придобиване на вещите, предмет на оперативния лизинг и неговата печалба, без да се включва припадащата се част от стойността на лизинговата вещ, която остава собственост на лизингодателя?”.

Осмото питане се поставя в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

9. “Длъжен ли е съдът да обсъди всички относими и допустими доказателства, представени пред него, и то съвкупно (в тяхната взаимна връзка и зависимост)? Съдът трябва ли да изхожда само от съдържащите се в тях сведения каквито са, без да им приписва съдържание, каквото те нямат?”.

10. “Следва ли въззивният съд, като съд по съществото на спора да направи своите фактически и правни изводи, като обсъди в тяхната съвкупност всички допустими и относими доказателства, възражения и доводи на страните, като съобрази твърденията в исковата молба и направените възражения в отговора?”.

По деветия и десетия въпрос относно приложението на чл. 12, чл.235 и чл. 236 ГПК се релевира наличие на предпоставката по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради несъответствие на въззивния съдебен акт с практиката на ВКС- решение № 57/19.05.2017 г. по гр.д. № 3457/2016 г. на ВКС, I г.о., и решение № 3/22.07.2013 г. по гр.д. № 534/2012 г. на ВКС, IV г.о.

Ответникът по касация “ОТП ЛИЗИНГ” ЕООД възразява по основателността на искането за достъп до касационен контрол и оспорва подадената жалба като неоснователна.

Настоящият състав на Първо търговско отделение на ВКС, след като обсъди доводи на страните и прецени данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 288 ГПК, намира следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

Първоинстанционният съд е бил сезиран с положителен установителен иск по чл. 422 ГПК за признаване за установено, че настоящият касатори дължат солидарно на “ОТП ЛИЗИНГ” ЕООД сумата от 64 096,69 евро (с левова равностойност от 125 362,22 лева) по запис на заповед от 05.01.2018 г., издаден от “ПОЛИСИМО” ЕООД и авалиран от П. С. П., на основание на който е издадена заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК по ч.гр.д. № 42779/2021 г. на Софийски районен съд, 65 състав, и който запис на заповед обезпечава вземанията на ищеца по договор за финансов лизинг № 1831311228242/05.01.2018 г., ведно със законната лихва върху главницата от 21.07.2021 г. до окончателното й плащане.

Предявеният иск е уважен частично от Софийски градски съд.

Апелативният съд, сезиран с въззивни жалби на насрещни страните по спора, за да потвърди обжалваното първоинстанционно решение, е приел от фактическа страна, че не се спори относно сключването на 05.01.2018 г. между ищеца в качеството му на лизингодател, от една страна, и от друга – “ПОЛИСИМО” ЕООД, в качеството му на лизингополучател, и съдлъжниците – ответницата П. С. П., “Симперто 1” ЕООД и М. Х. Г., на договор за финансов лизинг № 1831311228242/05.01.2018 г., по силата на който лизингодателят е поел задължението да придобие и съответно - предостави за временно и възмездно ползване на лизингополучателя движими лизингови вещи – моторни превозни средства; предоставянето на същите на лизингополучателя съгласно приемо-предавателен протокол от 14.03.2018 г.; заплащането от последния на договорената авансова вноска в размер на 34 026 евро; получаването от лизингополучателя на актуализиран погасителен план, включително последния от 02.10.2020 г. Отбелязано е, че не се спори между страните и се установява от доказателствата по делото, че от лизингодателя са изпратени уведомление, получено от лизингополучателя на 31.01.2020 г., и уведомление, връчено на ответното дружество на 16.10.2020 г. при условията на чл. 47 ГПК. Прието е за установено от представените приемо-предавателни протоколи от 28.11.2020 г., 08.12.2020 г. и 18.12.2020 г., че на ищеца са върнати три от предоставените по договора лизингови вещи, като ответниците не са ангажирали доказателства за предаването им преди посочените в протоколите дати. Обсъдено е заключението на съдебно-счетоводната експертиза относно останалите неплатени суми по договора за финансов лизинг и извършените плащания по същия.

Решаващият състав на САС е намерил за неоснователни доводите на ответниците за недопустимост на първоинстанционното решение поради изменение на основанието на предявеният иск. Посочил е, че в конкретния случай първата инстанция е изследвала връзката между записа на заповед и договора за лизинг, след като е съобразила възраженията на ответната страна, че менителничният ефект е издаден за обезпечаване на породени от договор каузални отношения между страните, по които не е налице неизпълнение. Разяснил е, че въвеждането в производството по чл. 422, ал.1 ГПК на каузално правоотношение и изследването на връзката му със записа на заповед, от който произтича установяваното с иска по чл. 422, ал.1 ГПК парично вземане, е процесуално допустимо и не представлява изменение на иска, а в случаите, когато ответникът черпи възражения за несъществуване на вземането от каузалното правоотношение, обсъждането на каузалното правоотношение е от значение за преценката на основателността на предявения иск. По тези съображения е направил извод за допустимост на атакуваното първоинстанционно решение.

По оплакванията във въззивната жалба на ответниците за приетата от първата инстанция дата на прекратяването на облигационната връзка и връщането на процесните вещи, предмет на договора за лизинг, апелативният съд е изтъкнал, че с уведомлението, получено на 31.01.2020 г. от лизингополучателя, последният е уведомен за размера на просрочените си към 28.01.2020 г. задължения по договора и е поканен да заплати дължимите суми в общ размер на 77 502,78 лева. В писмото лизингодателят е отправил изявление, че при неплащане на просрочените задължения в десетдневен срок ще счита договора за развален при условията на чл. 87 ЗЗД и на основание чл. 11, ал. 1, т. 5 вр. чл. 8, ал. 1, т. 2 от същия, лизингополучателят ще дължи заплащане на неустойка по чл. 8, ал. 3 от договора, като е поканил последния да върне лизинговите вещи в срок до три дни от датата на прекратяване на договора на конкретно посочено място и време. Въззивният съд е счел за безспорно, че ответното дружество е извършило плащане в размер на 29 985 евро на 04.02.2020 г., с което се погасява над 90% от дължимото към 10.02.2020 г. лизингово възнаграждение. Споделил е извода на първата инстанция, че неизпълнената част от задължението е незначителна с оглед интереса на лизингодателя, поради което е налице хипотезата на чл. 87, ал. 4 ЗЗД и кредиторът не би могъл да прекрати договора за лизинг.

За неоснователни са приети оплакванията на ответниците досежно заключението на първата инстанция, че договорът е развален с уведомлението, изпратено до лизингополучателя и получено от него на 16.10.2020 г. Решаващият състав е преценил, че в същото е направено изявление на кредитора за разваляне на договора, поради неизпълнение задълженията на лизингополучателя за срочно погасяване на възникналите парични задължения в общ размер от 63 956,85 лева - за данък, лизингови вноски, неустойки, такси управление, разходи за застраховки и други. Като е съобразил липсата на извършено в срока за доброволно изпълнение плащане и размера на забавените суми за лизингови вноски, надхвърлящ около 10% от лизинговата цена по договора, е стигнал до извода, че направеното изявление е произвело действие и правоотношението между страните е прекратено. Добавил е, че неизпълнените изискуеми вземания не са незначителни с оглед интереса на кредитора, поради което в случая не е налице хипотезата на чл. 87, ал. 4 ЗЗД.

Като неоснователни са преценени доводите на въззивниците, свързани с връщането на лизинговите вещи, тъй като ответниците, които черпят права от този факт, носят тежестта за доказването му, а не са ангажирали годни доказателства, които да опровергават твърдените дати на предаване на автомобилите на ищеца. От текста на приложеното по делото писмо, изпратено от “Гард контакт” ЕООД до “ОТП ЛИЗИНГ” ЕООД, става ясно, че са проведени срещи с представители на ответното дружество, вкл. и с предходния собственик на капитала, установено е местонахождението на активите, но липсват изявления, че същите след установяването са иззети. Изявлението, “че изпълнението на заявката е приключено и работата следва да бъде отчетена” не може да се възприеме, като доказателство, установяващо връщането на лизинговите вещи.

Във въззивното решение са изложени съображения и за правилността на първоинстанционния съдебен акт за частично отхвърляне на предявения иск с оглед недължимостта на част от заявените от ищеца суми във връзка с лизинговия договор, които не са предмет на касационната жалба.

При тези данни апелативният съд е потвърдил атакуваното решение на първата инстанция.

Настоящият състав намира, че не се обосновава допуск до касация.

При дължимата служебна проверка не се обосновава директен достъп до касация поради вероятна нищожност или вероятна недопустимост на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 2, предл. 1 и 2 ГПК, включително и по въведените с касационната жалба доводи. Видно от находящия се в кориците на делото обжалван въззивен акт, същият е постановен в императивно изискващата се от закона писмена форма, от законен съдебен състав от трима съдии и е подписан от тях ръкописно съгласно чл. 235, ал. 4 и чл. 236, ал. 3 ГПК. Във формираната актуална практика на ВКС – решение № 161/06.11.2023 г. по т.д. № 4782/2022 г. на ВКС, IV г.о., се приема за валидно подписаното с ръкописен подпис писмено решение, така и това с квалифициран електронен подпис. Атакуваното въззивно решение е постановено в рамките на дискреционните правораздавателни правомощия на съда и отразява ясно волята на решаващия състав. Доводите на касаторите за вероятна недопустимост на решението поради недопустимо изменение на предявената претенция по чл. 422 ГПК не могат да бъдат споделени, тъй като при въведени от ответниците възражения, основани на конкретно каузално правоотношение – в случая сочения от тях в отговора на исковата молба договор за финансов лизинг, по повод или във връзка с което е издаден процесният запис на заповед, на изследване подлежи и каузалното правоотношение, съгласно дадените разяснения в т. 17 от Тълкувателно решение от 18.06.2014 г. по тълк. дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС). Недопустимо е и съдебно решение, което е постановено при липса на условия материалноправният спор да бъде разгледан по същество, като например липса на право на иск, ненадлежното му упражняване, оттегляне или отказ от иска (десезиране на съда), произнасяне по непредявен иск или извън предмета на сезиране с въззивната жалба (“свръх петитум”), др. Такива доводи от страната не се въвеждат, а изразеното несъгласие с мотивите на обжалваното решение по същество представлява оплакване за неговата неправилност – касационно основание по чл. 281, ал. 3 ГПК, а не за недопустимост на същото. С оглед на горното не се обосновава достъп до касация на основание чл. 280, ал. 2, предл. 1 и съответно предл. 2 ГПК.

Следва да се разгледа искането за факултативна касационна проверка по чл. 280, ал. 1 ГПК, която е предпоставена от произнасяне от въззивната инстанция по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е значим за изхода на спора по делото и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК.

Поставените от касаторите първи и втори въпрос могат да се обобщят като правно питане относно предпоставките и последиците от упражняване от кредитора на потестативното му право за разваляне на двустранен договор. Същото е относимо и покрива общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 за допуск до касация. В решение № 76/ 13.07.2017 г. по т.д. № 1037/2016 г. на ВКС, I т.о., решение № 21/ 30.06.2015 г. по т.д. № 1107/2012 г. на ВКС, I т.о., решение № 178/ 12.11.2010 г. по т.д. № 60/2010 г. на ВКС, II т.о., се приема, че правото да се развали двустранен договор е преобразуващо по своя характер. В чл.87, ал. 1 ЗЗД са уредени от елементите от фактическия състав, като общото правило е, че договорът се разваля от изправната страна с извънсъдебно едностранно изявление до длъжника, като упражняването на това право се предпоставя от предупреждение, свързано с искане за изпълнение в подходящ срок, както и с изявление, че същият се смята за развален в случай на неизпълнение в дадения срок.

В случая апелативният съд е съобразил константната практика на ВКС, съгласно която за упражняване на правото на разваляне на договора от кредитора трябва да е налице виновно неизпълнение на длъжника. Преценил е, че с уведомлението, връчено на лизингополучателя на 16.10.2020 г., и предвид липсата на извършено в допълнителния срок за доброволно изпълнение плащане на забавените суми, кредиторът е упражнил надлежно правото си да развали договора за лизинг. Поради необосноваване на отклонение от формираната практика на касацията по така формулираните два въпроса не се покрива хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационна проверка.

Поставените от касаторите трети, четвърти и пети въпрос са некоректно зададени. Формулировката на третото и петото питане съдържа предположения за “кредитор, който веднъж е развалил договора, последващо да се позове” на незначителност на неизпълнението, “веднъж развален договор да възстанови своето действие с конклудентни действия” и др., и не кореспондира с решаващата воля на въззивния съд, който е споделил извода на първата инстанция, че след получаването на 31.01.2020 г. на първото уведомление ответното дружество е извършило плащане от 29 985 евро на 04.02.2020 г., с което е погасено над 90% от дължимото към онзи момент лизингово възнаграждение и неизпълнената част от задължението е незначителна с оглед интереса на лизингодателя, поради което е налице хипотезата на чл. 87, ал. 4 ЗЗД и последният не би могъл да прекрати договора за лизинг. Добавил е, че платените със забава лизингови вноски, вкл. и неизпълнените задължения за други плащания по договора, са основание за ангажиране отговорността на лизингополучателя за неустойка или обезщетение за забава, но не и за неговото прекратяване. Доводите на касаторите, обективирани в заявените питания, са израз на несъгласието им с даденото от въззивната инстанция разрешение, но същите не могат да бъдат разглеждани в производството по чл. 288 ГПК. Четвъртият въпрос сочи на хипотеза за невъзможност за изпълнение с оглед неговия предмет, т.е. обективна невъзможност, което не се съотнася с паричния характер на задължението, защото обстоятелството, че длъжникът не разполага с парични средства за изпълнение на такова задължение, не го освобождава от отговорност (чл. 81, ал. 2 ЗЗД).

Шестият и осмият въпрос, касаещи хипотеза на оперативен лизинг, са общотеоретични, тъй като не съответстват на приетата по делото фактическа обстановка и съответно не са обвързани от решаващата воля на въззивната инстанция. В случая с оглед въведеното в процеса от ответниците каузално правоотношение – сключения между страните договор за финансов лизинг, във връзка с който е издаден процесният запис на заповед, са разгледани възникналите въз основа на каузата задължения. Не е бил предмет на спора договор за оперативен лизинг, нито реалното връщане на предоставените за ползване вещи. Относно вноските, претендирани след датата на прекратяването на съглашението, е прието, че не са обезпечени от процесния запис на заповед, като в отхвърлителната част въззивното решение е влязло в сила като необжалвано.

При това положение по така формулираните от касаторите трети, четвърти, пети, шести и осми въпрос не може да се обоснове наличие на общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК за достъп до касация, което изключва и необходимостта от обсъждане на поддържаните от страната допълнителни предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и съответно по осмото питане - т. 3 ГПК.

Седмият въпрос на касаторите, касаещ преценката за незначителност на неизпълнението в хипотезата на чл. 87, ал. 4 ЗЗД, е материалноправен и покрива общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК за достъп до касационен контрол. Съгласно задължителната практика на касацията – ППВС № 3/1973 г., както и формираната такава, обективирана в решение № 139/17.07.2019 г. по гр.д. № 4375/2018 г. на ВКС, III г.о., и решение № 78/17.06.2015 г. по гр.д. № 379/2015 г. на ВКС, II г.о., развалянето на договорите е крайна мярка, като целта на закона е да охрани създадената договорна връзка и само при сериозни причини тя се разваля. Израз на същото основно начало е и разпоредбата на чл. 87, ал. 4 ЗЗД, като визираната там незначителност на неизпълнението в сравнение с интереса на кредитора се преценява не с оглед субективното отношение на последния към интереса му и към неизпълнената част от задължението на длъжника, а от обективните дадености. В решение № 78/17.06.2015 г. е прието, че преценката за незначителност на изпълнението се разглежда с оглед цялата стойност на договора, а не на отделната неизпълнена вноска.

Въззивното решение не е постановено в отстъпление от така формираната практика на ВКС, като след извършен анализ относно стойността неизпълнената част от задължението (предвид погасяването на над 90% от дължимото лизингово възнаграждение), апелативният съд е достигнал до извода, че неизпълнената част от задълженията е незначителна с оглед интереса на лизингодателя и съгласно чл. 87, ал. 4 ЗЗД последният не би могъл да прекрати лизинговия договор. Ето защо, и този въпрос не е налице релевираното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допуск на касационно обжалване.

Поставените от касаторите девети и десети въпрос са процесуалноправни по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и са относими към задълженията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на спора по делото. Касателно правомощията на въззивния съд е налице задължителна практика на ВКС - Тълкувателно решение от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 19 от Тълкувателно решение от 04.01.2001 г. по гр.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, както и константна такава, намерила израз в цитираните от касаторите решения и в множество служебно известни на настоящия състав съдебни актове (решение № 55/03.04.2014 г. по т.д. № 1245/2013 г. на ВКС, І т.о., решение № 63/17.07.2015 г. по т.д. № 674/2014 г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 263/24.06.2015 г. по т.д. № 3734/2013 г. на ВКС, І т.о., решение № 180/11.01.2016 г. по т.д. № 1618/2014 г. на ВКС, ІI т.о., решение № 142/30.03.2020 г. по т.д. № 2970/2018 г. на ВКС, І т.о., решение № 50026/26.06.2023 г. по т.д. № 2705/2021 г. на ВКС, ІI т.о., решение № 50075/21.02.2024 г. по т.д. № 843/2022 г. на ВКС, ІI т.о., и др.). Приема се, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на втората инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да изложи свои собствени фактически и правни изводи, както и да обсъди защитните тези на страните, съобразно оплакванията в жалбата и отговора към нея.

В разглеждания случай апелативният съд, в съответствие с константната практика на ВКС и съгласно правомощията си по чл. 269 ГПК, е обсъдил приетите за относими факти и доказателства, касаещи спорните във въззивното производство въпроси – относно доводите за недопустимост на съдебното решение, както и за неговата правилност, в частност оплакванията във връзка с приетата дата, на която е развален едностранно от ищеца договорът за лизинг, и дължимите по него от ответниците суми. Изложил подробни съображения, посочени по-горе, за да се стигне до заключението за частична основателност на предявения иск. С оглед на това и по двата процесуалноправни въпроса не е налице поддържаната от касаторите хипотеза на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за достъп до касационен контрол.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд – София в обжалваната част.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,