Определение № 541 от 28.10.2020 г. на ВКС по т. д. № 109/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на В. К. В. против решение № 6268/26.08.2019 г. по гр.д.№ 8902/2017 г. на Софийски градски съд, в частта му с която е потвърдено решение от 06.03.2017 г. по гр..д.№ 17 251/2014 г. на Софийски районен съд, с което съдът е признал за установено, по иск предявен по реда на чл.422 ГПК, че В. К. В. дължи на „Про лего„АД следните суми, предмет на заповед за изпълнение, издадена по ч.гр.д.№ 3795/2011 г. на Районен съд – Кюстендил: 2 581,82 лева – падежирани преди обявяване на предсрочна изискуемост вноски, за периода 14.06.2011 г. – 14.10.2011 г. и предсрочно изискуеми вноски, както и сумата от 118,68 лв.- договорна лихва за периода 14.06.2011 г. – 14.10.2011 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 28.11.2011 г. до окончателното изплащане на същата. Касаторът оспорва правилността на въззивното решение, като постановено при едностранно отчитане на доказателства на ищцовата страна и необоснованото им приемане, като доказващи приемството между цедента „Юробанк И Еф Джи Груп „ АД и цесионера „Про лего „ АД по отношение процесните вземания от ответника. Оспорва мотивите на съда относно допустимостта на съобщаване цесията от цесионера, по упълномощаване от цедента. При твърдение за очевидна неправилност касаторът оспорва извода на съда, за обявена на длъжника – А. Й., чийто поръчител се явява В. В., предсрочна изискуемост на вземанията на дата, различна от 19.04.2007 г., която е датата на извеждане на писмо изх.№ 800-155 на „ ДЗИ Банк „ АД, с правоприемник „ Юробанк И Еф Джи България „ АД, адресирано до длъжника по обезпечения с поръчителството на ответника договор за кредит – А. Й., с копия до солидарно задължените за дълга лица, вкл. ответника. Така, неоснователно е отхвърлено възражението на ответника за неспазен преклузивен срок по чл.147 ЗЗД за завеждането на иска. Страната намира за нелогично съждението на съда, че доколкото не се установява по делото така изготвеното писмо да е получено от главния длъжник и съответно датата на получаването, не може да се приеме, че със същото кредиторът е предявил предсрочната изискуемост на дълга. Съдът необосновано е толерирал бездействието на кредитора. Нормата на чл.147 ал.1 ЗЗД е с императивен характер и нарушението й обосновава очевидна неправилност на съдебния акт. Ответната страна - „Про лего „АД – не е взел становище по касационната жалба. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да се произнесе, в съответствие с обхвата на касационното обжалване и изложението по чл.280 ГПК, настоящият състав съобрази следното: Отговорността на ответника е ангажирана, в качеството му на поръчител, по договор за кредит, сключен от А. Й., в качеството на кредитополучател, с „ДЗИ Банк „ АД - кредитодател, с правоприемник „Юробанк И Еф Джи България„ АД. Последното дружество е цедирало вземанията си, съгласно списък към договор за цесия от 30.03.2009 г.. Уведомяването на длъжника е извършено от цесионера, по упълномощаване от цедента. Ищецът претендира предсрочно изискуема главница и договорна лихва, като обосновава обявена на длъжника по договора за кредит предсрочна изискуемост - на 08.11.2011 г.. В отговора на исковата молба, ответникът е оспорил надлежното си уведомяване за предсрочната изискуемост на дълга - както от цесионера, така и от цедента. Писмото / под № 8 в приложения към исковата молба / ответникът оспорва да е получил, както и алтернативно се позовава на неупоменаване в обратната разписка вида на изпратения документ, както и изпращането на писмото непридружено с документи, обосноваващи търсения дълг. Позовава се на изтекъл преклузивен срок за ангажиране на отговорността му като поръчител, съгласно чл.147 ал.1 ЗЗД, поради обявена на длъжника предсрочна изискуемост с писмо на „ ДЗИ Банк „ АД от 19.04.2007г.. Писмото е адресирано до длъжника А. Й., с копия до солидарно задължените лица, но не е придружено с доказателства за достигането му до адресата. Поддържа евентуално възражение за изтекла погасителна давност. Първоинстанционният съд е уважил исковете, съответно за 8 565,20 лв. – главница и 5277,10 лв. – договорна лихва. Приел е, че предсрочната изискуемост е обявена на длъжника по договора за кредит на 08.11.2011 г. / насетне посочена и друга дата - 24.10.2011 г. /, когато до същия е достигнало изявлението на кредитора за обявяването й. Приел е, че ответникът е надлежно уведомен за цесията, както и за обявената предсрочна изискуемост на дълга. Отхвърлено е като неоснователно възражението за погасителна давност. Въззивният съд частично е обезсилил, а частично отменил първоинстанционното решение / първото, поради частично уважено възражение за недопустимост, на основание чл.147 ал.1 ЗЗД /, в която част касаторът няма правен интерес от атакуване на въззивния акт, доколкото не е посочил конкретно в петитума на касационната си жалба коя част от същия оспорва. Приел е за доказан, вкл. на база приетите съдебно-счетоводни експертизи, размера на дълга, прехвърлянето му на ищеца „ Про лего „АД, редовно уведомяване на длъжника и на ответника, като поръчител, за цесията, от цесионера, съгласно изрично упълномощаване от цедента - в чл.5.8 от договора за цесия. Приел е за дата на обявена предсрочна изискуемост датата 08.11.2011 г, на която е връчено изявление на кредитора за обявяване на предсрочна изискуемост на кредитополучателя - А. Й.. Обосновал е забава на длъжника към датата на предсрочна изискуемост или наличието на предпоставки за обявяване на такава към датата 08.11.2011 г.. Позовавайки се на т.18 от ТР № 1/2013 г. по тълк.дело № 1 / 2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е приел, че само въз основа на писмо изх.№ 800-155/20.04.2007 г. на „ДЗИ Банк„ АД и адресирането му до длъжника А. Й., без доказателства за получаването му от същия, не може да се приеме, че банката надлежно е упражнила правото си да обяви предсрочна изискуемост на кредита към 20.04.2007 г., а обявяването й спрямо поръчителя не е необходимо, в който смисъл съдът е цитирал съдебна практика на състави на ВКС. Позовавайки се на ТР № 8/2017 г. по тълк.дело № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е обосновал частична приложимост на чл.147 ал.1 ЗЗД, досежно част от падежираните към момента на обявяване на предсрочната изискуемост вноски и неприложимост спрямо непадежираните, за които единствено се отнася предсрочната изискуемост. Така съдът е съобразил изтекъл 6 - месечен преклузивен срок за предявяване на исковете срещу ответника, считано от падежите на падежирани преди 08.11.2011 г. вноски, в резултат на което частично е обезсилил първоинстанционното решение. Потвърдил е неоснователността на възражението за изтекла погасителна давност. В изложението по чл.280 ГПК, касаторът формулира следните въпроси: 1/ Допустимо ли е, с оглед предмета на спора и следва ли мотивите на съдебния акт по смисъла на чл.236 ал.2 ГПК да обхващат всички доводи и възражения на страните и преценка на всички доказателства по делото или само избраните по преценка на съда такива ? 2/ Кога доказването на фактите е пълно и на кого принадлежи тежестта за доказване и разпределението между страните в процеса ? 3/Кога следва да се счете началото и края на 6-месечния срок по чл.147 ал.1 ЗЗД, по отношение на поръчителя по договор за кредит, кога настъпва предсрочната изискуемост, както и за правото и задължението на банката да направи кредита предсрочно изискуем при забава в плащанията на периодичните вноски ?; 4/ Допустимо ли е съдът да отхвърли възражение за настъпила давност по чл.147 ал.1 ЗЗД, при отправена покана за предсрочна изискуемост на кредита ? По първите два въпроса допускането на касационното обжалване се обосновава в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК - с решение по гр.д.№ 231/2009 г. на ІV г.о. на ВКС, а по трети и четвърти – в същата хипотеза, с ТР № 4/ 2014 г. по тълк.дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС и решенията по т.д.№ 2703/2015 г. и по т.д.№ 1717/2013 г. на І т.о. на ВКС. Видно от обстоятелствената част на изложението, по първите два въпроса касаторът има предвид непроизнасяне на съда по доводите му, че: 1/ на длъжника по договора за кредит предсрочната изискуемост на кредита е обявена от „Про лего„ АД, без упоменаване на договора за цесия, респ. от къде произтича легитимацията му на кредитор; 2/ приемо-предавателния протокол от 20.08.2009 г., като част от договора за цесия не съдържа реквизити, които да насочват на принадлежността му към процесния договор за цесия; 3/ вписаното в цесията дружество „ Бългериън Ритейл Сървисиз „ АД няма отношение към твърдяното вземане, а цесията е невалидна, тъй като приемо-предавателния протокол от 20.08.2009 г., описващ прехвърлените вземания с договора за цесия, е подписан за предал от лице с инициали Д. А.. Непроизнасянето по първия довод не е обосновано като порок в касационната жалба, а касационният съд се произнася само по посочените в същата основания. При това е без значение за правния резултат, при доказано по делото и обсъдено от съда уведомяване на А. Й. за цесията, отделно от уведомяването за обявена предсрочна изискуемост. Вторият и третият доводи са напълно формални и необвързани с конкретен извод относно непринадлежността на дълга или друго правопогасяващо, правоизключващо или правоунищожаващо възражение на страната .Така същата не е оспорила, че кредитополучателят А. Й. няма задължения към „ Юробанк И Еф Джи България„ АД, а към „Бългериън Ритейл Сървитиз„ АД, за да би било от значение упоменаването на 2 дружества като цесионери в договора за цесия от 30.03.2009 г.. Не е обосновала как подписване на протокола от лице с инициали Д. А., чийто подпис се отнася единствено към факта на предаването, евентуално съставянето на документа, рефлектира върху валидността на цесията, с какъвто порок я визира касаторът. В този смисъл, не всяко непроизнасяне по определен довод, макар да е процесуално нарушение, е съществено, но само съществено такова съставлява порок на въззивния акт, обосноваващ касационно обжалване. Вторият от въпросите не кореспондира с касационен довод за неправилно разпределена доказателствена тежест в процеса, поради което е напълно ирелевантен. Предвид така изложеното, първите два въпроса не удовлетворяват изискването за правни, поради което и не подлежи на коментар соченият допълнителен селективен критерий. Третият от формулираните въпроси е изключително общ и фактологичен – отговор на който следва да се даде по всеки отделен случай и въз основа на конкретните обстоятелства и доказателства по спора, като не предпоставя възможност за общозначим отговор по приложението на конкретна правна норма или правен принцип. Поради това същият не удовлетворява изискването за правен – относим към конкретен решаващ мотив на въззивния акт и отговор на който би бил от естество да промени правния резултат по спора. Четвъртият въпрос очевидно е обоснован от тезата на страната, че простото адресиране на писмо за обявяване на предсрочна изискуемост до длъжника по договора за кредит, без доказателства за достигането му до същия, удовлетворява задължителната предпоставка за настъпването й – надлежното й обявяване на длъжника. Самото словосъчетание „ обявена предсрочна изискуемост „ опровергава логиката на формулирания въпрос. Но дори да се приеме за удовлетворяващ общия селективен критерий, доколкото въпросът е въведен в предмета на спора и провокирал мотиви на въззивния акт, не се явява обоснован допълнителния селективен критерий в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК. В никой от посочените актове, простото изготвяне и адресиране на изявление за обявяване на предсрочна изискуемост не се коментира като факт на надлежно обявена такава, на датата на изготвянето му, вместо на датата на достигането му до знанието на длъжника, както правилно е приел въззивният съд. Не се обосновава и очевидна неправилност на решението. Очевидната неправилност предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение. Такава би била налице при обосноваване на съда с отменена или несъществуваща правна норма или прилагане на правна норма със смисъл, различен от действително вложения /извън тълкуването на неясна, противоречива или непълна правна норма, което предпоставя при произнасянето собствена тълкувателна дейност на контролиращата инстанция, за да би била изведена неправилност /. Очевидна неправилност би била налице и при неприложена императивна правна норма,когато приложението й е обосновано от възприетата в решението фактическа обстановка. Очевидна неправилност би била налице и при изводим от мотивите на акта отказ да се приложи процесуална норма или нарушение на процесуално правило, когато от отказа или нарушението е предпоставен решаващ правен извод. Това основание за допускане на касационното обжалване би могло да е налице и при необоснованост на извод относно правното значение на факт, в разрив с правилата на формалната логика, опита и научните правила, когато тази необоснованост е установима от мотивите, съобразно възпроизведеното от съда съдържание на факта, извън реалното му съдържание и характеристика, установимо от доказателствата. Всичко, което предпоставя допълнителна проверка и анализ на съда, въз основа на доказателствата по делото и обективно осъществилите се процесуални действия на съда и страните, е относимо към преценка за неправилност, на основанията на чл.281 т.3 ГПК, но не и към очевидна неправилност. Видно от преждепосочения анализ такъв вид пороци не са установими от мотивите на въззивното решение. По начало страната я свързва с некредитирането на писмото от 20.04.2007 г., като доказателство за надлежно обявена по-рано от приетата от съда предсрочна изискуемост. Но правилността на този извод предпоставя анализ и преценка на конкретни доказателства по спора. При това и само отговор на този въпрос, дори да би бил в полза на тезата на касатора, не обосновава сам по себе си очевидна неправилност на въззивното решение. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение