Определение № 319 от 27.01.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4791/2024 г.

Производството по делото е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК и е образувано по частна касационна жалба, подадена от А. Х. А., чрез адвокат Т. Б., срещу въззивно определение № 416 от 03.09.2024 г. на Бургаския апелативен съд, постановено по въззивно ч.гр.д. № 372/2024 г. Жалбоподателят излага съображения за неправилност на обжалваното определение и иска неговата отмяна. Счита, че първоинстанционният съд не е дал точни указания на страната относно внасянето на дължимата държавна такса по въззивната жалба – не е указал какъв е вида на таксата (държавна или за вещо лице), дали тя да се внесе по транзитна или депозитна сметка на съда. Така, поради наличието на неточност на указанието, е била налице невъзможност то да бъде изпълнено. Съставът на Върховния касационен съд намира, че частната жалба е допустима, подадена е в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Представено е и изложение на основанията за допускане на касационното обжалване. За да се произнесе, съставът на Върховния касационен съд взе предвид следното: Срещу решение № 522 от 11.06.2024 г. по гр.д. № 1785/2023 г. на Бургаския окръжен съд е подадена въззивна жалба от А. Х. А. (настоящ жалбоподател). Със свое разпореждане № 2255/02.07.2024 г. първостепенният съд е оставил без движение въззивната жалба, като е указал на жалбоподателя в 1-седмичен срок от съобщението да заплати по сметка на БАС такса от 40 лева и представи доказателства за плащането. Съдът е посочил още, че при неизпълнение жалбата подлежи на връщане. Препис от разпореждането е връчен на 04.07.2024 г. на пълномощника на жалбоподателя. Не е последвало изпълнение. Със свое разпореждане № 2459 от 18.07.2024 г. първостепенният съд е върнал въззивната жалба. Срещу това разпореждане е подадена въззивна частна жалба, образувана за разглеждане в ч.гр.д. № 372/2024 г. по описа на Бургаския апелативен съд. Той, с обжалваното пред ВКС определение, е потвърдил разпореждането на окръжния съд. Приел, че указанията до страната са ясни и точни, налице е неизпълнение и, според разпореденото в закона, въззивната жалба правилно е върната. Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване с хипотезата на чл. 280, ал. 1, т.1 ГПК по следните въпроси: следва ли указването на съответната нередовност в подадената жалба/искова молба/молба да бъде конкретизирано до пълна степен на точност, без възможност за тълкуване на указанието от страната-адресат на същото; при нередовност, касаеща заплащането на държавната такса, следва ли да се укаже именно характера на таксата, както и конкретната банкова сметка и срок, в който да бъде внесена таксата – твърди се противоречие по поставените въпроси с решение № 434 от 13.05.2010 г. на ВКС по гр.д. № 700/2009 г., I г.о. и определение № 869 от 12.12.2012 г. на ВКС по ч.гр.д. № 776/2012 г., IV г.о.; Въпросите са принципно значим, но неотносими към постановеното от въззивния съд – указанията, дадени от администриращия окръжен съд са ясни, конкретни и точни. Дължимата такса е определена ясно като държавна, а и най-малкото, това е логическото следствие, предвид констатираната нередовност на подадената въззивна жалба. Нито на страната, още по-малко на процесуалния й представител – адвокат по професия, би следвало да хрумне, че съдът изисква внасяне на такса за вещо лице, като условие за редовност на подадена въззивна жалба, по която, несъмнено се дължи, но не е внесена държавна такса. Банковите сметки на съдебното учреждение са публични и при полагане на елементарна дължима грижа, страната е могла да се осведоми за сметката, по която трябва да внесе държавната такса. Цитираната практика разглежда принципния въпрос за последиците за страната от неясни или неправилни указания на съда – хипотеза, която в случая не е налице; не се установява каквото и да е противоречие между дадените разрешения от състави на ВКС и процесуалните действия на администриращия окръжен съд, съответно определението на апелативния съд. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по следващия въпрос, поставен в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, а именно: следва ли решаващият делото състав, при констатиране на неизпълнение на указанията за отстраняване на нередовност, касателно заплащане на държавна такса, да изпрати на страната напомнително писмо, респ. налице ли е градиране на нередовностите в смисъл на съществени за решаване на самото дело и такива по неговото движение, който критерий да определя и възможността от напомняне на страната да изпълни съответното указание и след като се даде ход на делото, вкл. с по-добра конкретизация на указанията. Последиците от неизпълнението в срок на дадени от съда указания по отстраняване на нередовност на жалбата са изрично посочени в процесуалния закон, поради което не може да иде реч за празнота, която следва да се запълни чрез тълкуване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Разпоредбата на чл. 262, ал. 2, т. 2 ГПК е напълно ясна, като по приложението й не е налице противоречива съдебна практика – сам касаторът не го твърди. Несъмнено, въззивната жалба се връща, когато не се отстранят в срок допуснатите нередовности. Администриращият съд е действал изцяло в съответствие с посочената разпоредба. Т.нар. “градиране на нередовностите“, което страната поставя като хипотеза, не е предвидено в процесуалния закон, поради което, несъмнено, няма как да бъде и практикувано от съдилищата. На страната не е необходимо да се напомня “повторно/напомнително“ да изпълни дължимото според указанията на съда, нито за неблагоприятните последици от неизпълнението в срок. Страната е длъжна да изпълнява надлежно процесуалните действия, като за съда има задължение служебно, съгласно чл. 7 ГПК, да следи за това, като при необходимост да дава указания за поправянето им. Страната обаче сама трябва да положи дължимата процесуална грижа да изпълни указанията и да следи да не настъпят за нея неблагоприятните последици, а не да разчита съдът да й напомня, припомня и т.н., съответно да я чака, докато реши евентуално да поправи ненадлежно извършеното процесуално действие. В заключение, обжалваното определение не следва да се допуска до касационно обжалване. Мотивиран от горното, съдът