Определение № 1039 от 01.04.2025 г. на ВКС по т. д. № 2096/2024 г.

Производството е по чл. 274 ал.3 т.1 от ГПК. Образувано е по частна жалба на „ЕОС Матрикс” ЕООД срещу определение №416 от 09.07.2024г. по ч.т.д.№218/2024г. на Ямболски окръжен съд. С него е отменено частично определение №1092/20.05.2024г. по гр.д.№1629/2023г. на Ямболски районен съд, с което е изменено решение №187/08.04.2024г. по гр.д.№1629/2023г. в частта за разноските, като вместо това ЯОС е оставил без уважение молбата на „ЕОС Матрикс” ЕООД за изменение на решение №187/08.04.2024г. по гр.д.№1629/2023г. в частта за разноските, с която дружеството е осъдено да заплати на К. П. Хаджирусева направените по делото разноски в размер на 2487,12 лв. Частният касационен жалбоподател поддържа, че определението е неправилно, като моли същото да бъде отменено. Поддържа, че съдът не е взел предвид процесуалното и извънпроцесуалното поведение на ответника „ЕОС Матрикс” ЕООД, като е постановил обжалвания акт в разрез с фактическата и правна сложност на делото и в несъответствие със съдебната практика. Допускането на касационното обжалване основава на наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 от ГПК. Поддържа,че въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправния въпрос: Дали само с наличието на изпълнителен лист се счита, че кредиторът е дал повод за завеждане на делото по чл.439 от ГПК? Твърди, че разрешението на този въпрос в обжалваното въззивно определение е в противоречие с практиката, формирана с определение №75 от 21.04.2017г. по ч.гр.д. №1371/2017г. на ВКС, І г. о., определение №95 от 22.02.2018г. по ч. гр. д. №510/2018г. на ВКС, ІV г. о., определение №318 от 25.07.2018г. по ч. гр. д. №2828/2018г. на ВКС, ІII г. о., определение №420 от 16.11.2018г. по ч. гр.д. №3300/2018г. на ВКС, III г. о., определение №468 от 18.12.2018г. по ч.гр.д. №4586/2018г. на ВКС, III г. о., определение №534 от 06.12.2019г. по ч.гр.д. №4484/2019г. на ВКС, III г. о., определение №474 от 07.11.2019г. по ч.гр.д. №3063/2019г. на ВКС, ІV г. о., определение №744 от 18.04.2023г. по ч.гр.д. №1170/2023г. на ВКС, III г. о. и др. Поддържа, че поставеният въпрос е от значение и за точното прилагане на закона. Позовава се и на очевидна неправилност на обжалваното определение. Ответницата по частната жалба К. П. Хаджирусева поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Също изразява становище за неоснователност на частната касационна жалба, като излага подробни доводи в писмен отговор. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отд. констатира, че частната касационна жалба е подадена от надлежна страна, срещу акт, подлежащ на обжалване по реда на чл.274 ал.3 т.1 от ГПК, като е спазен преклузивният срок по чл. 275 ал.1 от ГПК. С решение №187/08.04.2024г. по гр.д.№1629/2023г. на Ямболски районен съд е прието за установено, че К. П. Хаджирусева не дължи на „ЕОС Матрикс” ЕООД сумата 16052,92лв., присъдени с определение №623/20.09.2005г. по ч.гр.д.№1473/2005г. на ЯРС, като „ЕОС Матрикс” ЕООД е осъдено да заплати на К. П. Хаджирусева разноски в размер 2542,12 лв. С определение №1092/20.05.2024г. по гр.д. №1629/2023г. на Ямболски районен съд е изменено постановеното по делото решение №187/08.04.2024г. в частта за разноските, като вместо това е отхвърлено искането на К. П. Хаджирусева за присъждане на разноски. За да приеме, че е налице хипотезата на чл.78 ал.2 от ГПК, първоинстанционният съд е отчел признанието в отговора на исковата молба, че към датата на предявяване на иска е изтекла петгодишната погасителна давност, по силата на която е погасено правото на принудително събиране на процесното вземане. Изтъкнал е, че дружеството не е предприело никакви изпълнителни действия спрямо ищцата, а наличието на изпратено до нея след изтичането на давностния срок писмо за задължението й, е в отговор на поискана от нея справка относно задължението. С обжалваното определение въззивният съд е отменил частично определение №1092/20.05.2024г. по гр.д.№1629/2023г. на Ямболски районен съд. За да приеме, че в случая ответникът по предявения отрицателен установителен иск е дал повод за завеждане на делото, съдът е изтъкнал, че в полза на банката – цедент на процесното вземане, е издаден изпълнителен лист по ч.гр.д.№1473/2005г. на ЯРС, а ответникът, като цесионер, не е обосновал невъзможност да ползва издадения в полза на банката изпълнителен титул. Приел е, че платеното адвокатско възнаграждение се явява прекомерно и е намалил същото до 1845 лева. За да определи този размер съдът се е позовал на значимия материален интерес, извършените различни процесуални действия от пълномощника на ищцата по делото, включително обжалването на два съдебни акта, за което пълномощникът не е претендирал отделно възнаграждение. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на определението на въззивния съд. Въпросът, формулиран от частния касационен жалбоподател в изложението му по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК, не се явява обуславящ за изхода на производството, доколкото предявеният иск е с правно основание чл.124 от ГПК / не се твърди по съществуването на спорното вземане да е била формирана сила на пресъдено нещо/. Независимо от правната квалификация на предявения отрицателен установителен иск, по отношение на поставения въпрос не е налице и селективното основание по т.1 на чл.280 ал.1 от ГПК. Посочените от касатора определение №75/21.04.2017г. по ч. гр. д. №1371/2017г. на ВКС, І г. о., определение №318/25.07.2018г. по ч. гр. д. №2828/2018г. на ВКС, ІII г. о., определение №420/16.11.2018г. по ч. гр. д. № 3300/2018г. на ВКС, III г. о., определение №468/18.12.2018г. по ч. гр. д. №4586/2018г. на ВКС, III г. о., определение №744/18.04.2023г. по ч. гр. д. №1170/2023г. на ВКС, III г. о. и др., са постановени по реда на чл.274 ал.3 от ГПК, като с тях не е допуснато касационно обжалване. Наред с това в същите се възприема разрешението, дадено с определение №95 от 22.02.2018г. по ч.гр.д.№510/2018г. на ВКС, ІV г.о., че извънсъдебната покана до длъжника да плати, дори със заплаха да бъдат предприети съдебни мерки, не е повод за предявяването на иск за несъществуване на вземането и не влече отговорност за разноски при признание на иска до изтичането на срока за отговор на исковата молба; но влече отговорност за вреди при отправянето на последващи покани, след като длъжникът се е позовал на давност или вземането бъде прехвърлено, без цесионерът да е уведомен за позоваването на давност от страна на длъжника. Отговорност за разноски би възникнала за кредитора, ако той предприеме съдебни мерки или оспори предявения основателен иск за несъществуване на вземането поради изтекла погасителна давност. Не е без значение и обстоятелството, че кредиторът има установена практика за процедиране при направено извънсъдебно възражение за давност, още повече ако по силата на задължителни за него правила той е длъжен, и прилага адекватна процедура в подобна ситуация. Също така в цитираното от касатора определение №474/07.11.2019г. по ч.гр.д. №3063/2019г. на ВКС, III г.о., се приема, че отговорност за разноски би възникнала за кредитора, ако той предприеме съдебни мерки или оспори предявения основателен иск за несъществуване на вземането поради изтекла погасителна давност. В определение №1220/05.12.2023г. по ч. т. д. №1809/2023г. на ВКС, II т.о., е дадено разрешението, че при наличието на изпълнителен лист за процесното вземане в полза на ответника и поддържана дължимост на сумите по същия, което е обусловило предявяването на отрицателен установителен иск по чл.124 от ГПК, необоснован е изводът, че ответникът не е дал повод за завеждането на делото. В случа в обжалваното определение Ямболски окръжен съд се е позовал на това, че в полза на банката – кредитор е бил издаден изпълнителен лист по ч.гр.д. №1473/2005г. на ЯРС, както и на липсата на пречки ответникът, като цесионер, да ползва издадения в полза на банката изпълнителен титул. Съобразявайки предприетите съдебни мерки за принудително реализиране на вземането / снабдяване с изпълнителен лист от страна на първоначалния кредитор/, съдът не се е отклонил от постоянната практика на ВКС. Наличието на практика на ВКС, с която въззивният съд се е съобразил, изключва и допълнителното основание за достъп до касация по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК. Неоснователни са и доводите, че обжалваното определение е очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК. Според цитираната норма въззивното решение се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност, което като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. Съдебната практика приема, че това са случаи на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. В настоящия случай въззивното определение не е очевидно неправилно, тъй като не разкрива никой от горепосочените особено тежки пороци. С оглед изложеното, настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 и ал.2 от ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното определение на Софийски апелативен съд. Неоснователно е искането на ответницата по частната касационна жалба за присъждане на разноски за настоящото производство. Последователна е практиката на ВКС, която настоящият състав напълно споделя, че в производството по чл.248 от ГПК разноски не се дължат. Неприложимостта на разпоредбата на чл.81 от ГПК в това производство се обосновава с аргумента, че определението, което се постановява по този ред, няма самостоятелен характер и не представлява акт по смисъла на чл.81 от ГПК, тъй като с него не се решава материалноправен или процесуалноправен въпрос по гражданско дело или свързано с него частно производство. Производството по чл.248 ал.1 от ГПК не е ново съдебно производство, с различен предмет от исковото производство, а има акцесорен характер – негов предмет са вече заявени и осъществени разноски, които са били или е следвало да бъдат предмет на присъждане по вече приключилото в съответната инстанция дело. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд