Определение № 50257 от 14.07.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1436/2021 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Б. П. П. и М. В. П., чрез адв. И. Р., срещу въззивно решение № 260070/29.12.2020 г., постановено по възз. гр. д. № 426/2020 г. на Апелативен съд – В., с което е потвърдено решение № 260042/06.07.2020 г. по гр. д. № 2381/2019 г. на Окръжен съд – Варна. С първоинстанционното решение е прието за установено на основание чл. 439 ГПК, че поради изтекла погасителна давност Н. О. Р. не дължи на касаторите сумата 31 000 евро, представляваща двойния размер на дадено капаро по прекратен предварителен договор за продажба на недвижим имот от 19.06.2004 г., ведно със законната лихва от 13.01.2005 г. до окончателното изплащане, както и сумата 2 420 лв. разноски, които вземания са предмет на принудително изпълнение по изп. дело № 20178950401482 по описа на ЧСИ Л.С.. В касационната жалба са изложени доводи за незаконосъобразност и необоснованост на въззивното решение – касационни основания по чл. 281, т.3 ГПК. В изложението си жалбоподателите сочат, че на основание чл. 280, ал.1, т. 1 и т. 3 ГПК касационният контрол следва да се допусне по въпроси, които уточнени от настоящия състав, са: 1) кои действия, извършени в хода на изпълнителното производство, представляват предприемане на действие за принудително изпълнение по смисъла на чл.116, б. „в“ ЗЗД - сочи се практика на ВКС, на която според касаторите въззивното решение противоречи. Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК се поддържа по въпросите: 2) от кой момент поражда действие отмяната на ППВС № 3/18.11.1980 г., извършена с т. 10 от ТР № 2 от 26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС; прилагат ли се разрешенията по т. 10 по отношение на последиците от давността по това принудително изпълнение и перемпцията по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК; 3) тече ли погасителна давност за вземане по изпълнително дело, образувано преди приемане на ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Ответникът по жалбата – Н. О. Р., представляван от адв.И. Р., в писмен отговор изразява становище за липса на предпоставки за допускане на касационния контрол и за неоснователност на касационната жалба. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване акт на въззивен съд и е допустима. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното: За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че на 14.03.2006 г. е издаден изпълнителен лист по гр.д. № 242/2005 г. по описа на Окръжен съд – Варна, въз основа на решение № 150/10.02.2006 г., постановено по посоченото дело, влязло в сила на 06.03.2006 г., с което Н. Р. е осъден да заплати на Б. П. и М. П., на основание чл. 93, ал. 2 от ЗЗД, сумата 31 000 евро, представляваща двойния размер на дадено капаро по прекратен предварителен договор за продажба на недвижим имот от 19.06.2004 г., ведно със законната лихва от 13.01.2005 г. до окончателното изплащане на задължението, както и сумата 2 420 лв. - разноски по делото. Въз основа на изпълнителния лист е образувано изп. д. № 20067150400003 по описа на ЧСИ М.П., с район на действие ОС – В.. С молбата за образуване на изпълнителното дело взискателите са насочили принудителното изпълнение към недвижим имот на длъжника, находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес]. С разпореждане от 30.05.2006 г. е насрочен опис, който е извършен на 08.06.2006 г. С молба от 06.07.2006 г. е поискано изнасяне на имота на публична продан. Такава е насрочена от ЧСИ за периода 17.07.2006 г. - 17.08.2006 г., обявена за нестанала с протокол от 18.08.2006 г., поради неявяване на купувачи. С молба от 21.08.2006 г. взискателите са поискали на основание чл. 382, ал. 1 ГПК (отм.) да бъдат обявени за купувачи и е изготвено постановление за възлагане от 21.08.2006 г. С решение № 403/28.08.2006 г. по възз. гр. д. № 722/2006 г. на ОС – Варна, действията на ЧСИ по извършване на опис и насрочване на публичната продан са отменени. С молба от 23.04.2008 г. взискателите са поискали извършването на опис и оценка на недвижимия имот. С разпореждане от 25.04.2008 г. ЧСИ е насрочил опис на имота за 21.05.2008 г. С решение № 1386/04.11.2009 г. по възз. гр. д. № 2285/2009 г. на ОС - Варна са отменени действията на ЧСИ по насрочване на опис и оценка на имота. След 23.04.2008 г., за период по-дълъг от две години, не е искано извършването на изпълнителни действия. На 01.06.2011 г. е подадена молба за извършване на справки за имотно състояние и трудови договори на длъжника. На 01.04.2013 г. отново е подадена молба за идентични справки, които са извършени от ЧСИ. На 31.05.2013 г. взискателите са поискали изпълнителното дело да бъде изпратено за продължаване на изпълнителните действия на СИС при РС – Варна, като на 06.06.2013 г. е образувано изп. д. № 311/2013 г. по описа на ДСИ при РС – Варна. На 20.02.2015 г. взискателите са поискали след извършване на справки за трудовите договори, банковите сметки на длъжника и за притежавано недвижимо имущество, да се наложат запор и възбрана. На 14.04.2015 г. взискателите са уведомени, че не са установени трудови договори и банкови сметки на длъжника. На 10.04.2017 г. длъжникът е поискал да бъде прекратено изпълнителното дело. С постановление от 18.04.2017 г. ДСИ е констатирал, че в продължение на две години не е искано извършването на изпълнителни действия и е прекратил делото на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК. Постановлението е влязло в сила на 25.08.2017 г. На 30.08.2017 г. взискателите са поискали да им бъде върнат изпълнителния лист и въз основа на същия е образувано ново изпълнително дело № 20178950401482 по описа на ЧСИ Л.С., с район на действие ОС – В.. С молбата за образуването е поискано извършването на изпълнителни действия. С молба от 19.03.2019 г. е поискано налагането на запор върху движими вещи на длъжника и е насрочен опис. При тези данни въззивният съд е приел, че предпоставките по чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК са настъпили в 2-годишния период след 23.04.2008 г., в който взискателите не са поискали извършването на изпълнителни действия и изпълнителното производство се е прекратило по право на 23.04.2010 г. Посочил е, че дори и да се приеме, че предвид развилото се съдебно производство по обжалване действията на ЧСИ, срокът е започнал да тече след приключването му на 04.11.2009 г., то той е изтекъл на 04.11.2011 г. С позоваване на постановките по т.10 от ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК и на ППВС №3/1980 г. съдът е приел, че с прекратяването по право на изпълнителното производство е започнал да тече нов 5-годишен давностен срок за вземането, който не е прекъснат с подадените молби от 01.06.2011 г., 01.04.2013 г. и 20.02.2015 г., респ. и с образуваното през 2013 г. второ изпълнително дело, доколкото те не са изпълнителни действия по смисъла на чл. 116, б. „в“ ЗЗД. Поради това, погасителната давност е изтекла на 23.04.2015 г., или най-късно на 04.11.2016 г. Изпълнителни действия са извършени впоследствие по новообразуваното на 30.08.2017 г. изпълнително дело № 20178950401482 по описа на ЧСИ С., но те не са могли да прекъснат давност, която към този момент е била изтекла. При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, поставените в изложението на касаторите правни въпроси са релевантни и обуславят допускането на касационния контрол. Въпроси № 2 и 3 са били предмет на разрешаване в приетите и еднакво задължителни за съдилищата – Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК и Тълкувателно решение № 3/28.03.2023 г. по тълк.д. № 3/2020 г. на ОСГТК на ВКС (настоящото производство е било спряно до приемането на тълкувателно решение по тълк.д. № 3/2020 г. на ОСГТК). Разрешението, дадено с второто цитирано тълкувателно решение е в смисъл, че погасителната давност не тече докато трае изпълнителният процес относно вземането по изпълнителни дела, образувани до приемането на 26.06.2015 г. на ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК, ВКС. В мотивите е разяснено, че докато е траел изпълнителният процес относно вземанията по образувани преди обявяването на ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк.д. № 2/2013 г. на ОСГТК изпълнителни дела се запазва принципното положение, установено с ППВС № 3/1980 г. и давност за тези вземания не е текла. Посочено е, че за тях давността е започнала да тече от 26.06.2015 г., от когато е обявено за загубило сила ППВС № 3/1980 г. Прието е също, че когато преди постановяване на новото тълкувателно решение са се осъществили факти, които са от значение за съществуващото между страните правоотношение и са породили правните си последици, то тези последици трябва да бъдат преценявани с оглед тълкувателния акт, който е бил действащ към момента на настъпването на последиците. По въпрос №1 касаторите се позовават на решение № 170/17.09.2018 г. по гр. д. № 2382/17 г., ІV г.о. и решение № 51/21.02.2019 г. по гр. д. № 2917/18 г., ІV г.о. на ВКС, с които е прието, че при действието на даденото с ППВС № 3/1980 г. тълкуване, образуването на изпълнителното производство е действие, прекъсващо давността за вземането. С оглед на изложеното, касационното обжалване следва да се допусне в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за проверка за противоречие на въззивното решение с цитираната задължителна съдебна практика на ВКС. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение