Определение № 3924 от 05.08.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1648/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответника Прокуратурата на Република България срещу въззивно решение № 132 от 14.02.2025 год., постановено по в. гр. дело № 2182/2024 год. по описа на Софийски апелативен съд, ГО, 14 с-в, с което след частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 3529 от 13.06.2024 год., постановено по гр. дело № 13077/2023 год. по описа на Софийски градски съд, ГО, 11 с-в, е уважен предявения от М. А. Е. срещу Прокуратурата на Република България иск с правно основание чл. 2б ЗОДОВ за сумата от 30 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от нарушение на правото на разглеждане и решаване на сл. дело № 1/1991 год., впоследствие преобразувано в сл. дело № 780-11/1998 год. по описа на ВОП-София, а сега ДП №11-048/1999 год. по описа на ВОП-София, в разумен срок, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба – 20.11.2023 год. до окончателното й изплащане. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК/ и са спазени срокът по чл. 283 ГПК и всички останали предпоставки за редовност на жалбата. В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Основните доводи са, че въззивният съд бил присъдил обезщетение за неимуществени вреди в необосновано висок размер, като нарушил принципа на справедливост, регламентиран в чл. 52 ЗЗД. Въззивният съд не бил изложил никакви мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между продължителността на наказателното производство и причинените вреди. Не бил отчел, че за ищеца не били настъпили трайни вредни последици, а негативните му изживявания и безсилие от ненаказване на извършителите на деянието не били пряка последица от действията на правозащитните органи и не били свързани с неприключилия наказателен процес. Въззивният съд бил взел предвид единствено неразумната продължителност на производството, но не и неговата изключителна фактическа и правна сложност /множество пострадали лица, повечето от които се намират извън пределите на Република България, извършените редица действия по разследването, сред които и изпратени молби за правна помощ до Република Турция/, поведението на пострадалите лица, а още по-малко поведението на компетентните органи. Освен това в идентични случаи, съгласно установената съдебна практика, присъдените обезщетения за неимуществени вреди рядко надвишавали 15 000 лв. В изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване са формулирани следните правни въпроси: 1/ Следва ли определянето на обезщетението за неимуществените вреди да се извърши от съда след задължителна преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства, с оглед точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД? и 2/ В хипотезата на чл. 2б ЗОДОВ вр. с чл. 6, § 1 КЗПЧОС, как се определя и какво е съдържанието на понятието „справедливост“, изведено в принцип при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД? Касаторът навежда допълнително основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като поддържа, че тези въпроси са разрешенени в противоречие с ППВС № 4 от 23.12.1968 год., Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005 год. на ВКС по тълк. дело № 3/2004 год., ОСГК, решение № 73 от 02.06.2022 год. на ВКС по гр. дело № 4038/2021 год., ІІІ г. о., ГК, решение № 50031 от 22.02.2023 год. на ВКС по гр. дело № 1077/2022 год., ІV г. о., ГК, решение № 50038 от 01.03.2023 год. на ВКС по гр. дело № 2093/2022 год., ІV г. о., ГК, решение № 50062 от 03.05.2023 год. на ВКС по гр. дело № 2077/2022 год., ІІІ г. о., ГК. Ответникът по касационната жалба М. А. Е. счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, а въззивното решение е правилно. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че наказателното производство по следствено дело № 1 от 1991 год. по описа на Прокуратура на Въоръжените сили /така нареченото дело за „Възродителния процес“/ е започнало на 30.01.1991 год. и понастоящем същото още не е приключило, както и че настъпила смъртта и на последния обвиняем. По делото са изготвяни и внасяни в съда няколко обвинителни акта, то е променяло подсъдността си по силата на законодателни промени, привличани са нови обвиняеми, преписката е връщана за допълнително разследване, производството е спирано и възобновявано, а разследването – продължавано, разпитани са над 360 свидетели, извършвани са процесуални действия по делегация /разпит на свидетели/, за което е изисквана и правна помощ от компетентните турски власти, изготвяни са и съдебни поръчки. Приел е въз основа на удостоверение вх. № 70469/20.07.2020 год. на СГС, че след 01.01.2018 год. са образувани 94 бр. дела в СГС по заявление по чл. 368 НПК за ускоряване на сл. дело № 1/1991 год., ДП № 11-048/1999 год. по описа на ВОП-София и са издадени 78 бр. определения, с които са определени мерки по чл. 369 НПК за ускоряване на същото досъдебно производство. С искане от 19.03.2018 год., заедно с още пострадали лица, ищецът изрично поискал от Софийския военен съд да бъде ускорено наказателното производство по ДП № 11-048 от 1999 год. по описа на ВОП. С определение № 1223 от 12.12.2022 год. на Софийски апелативен съд, 6-ти наказателен с-в, постановено по ЧНД № 821/2022 год., е отменено определение от 20.06.2022 год. по ЧНД № 2337/2022 год. на Софийски градски съд, НО, 9 с-в, с което е потвърдено постановление на ВОП-София от 31.05.2022 год. за прекратяване на наказателното производство по ДП № 11-48/1999 г. на ВОП-София, като е отменено и цитираното постановление на ВОП-София за прекратяване на досъдебното производство и делото е върнато на ВОП-София за продължаване на процесуално-следствените действия. Видно от Държавен вестник, бр. 44 от 01.06.1990 год. е взето решение на парламентарната комисия на Народното събрание от 15.01, 06.03, и 30.03.1990 год., с което е обявена политическа и гражданска реабилитация на неоснователно лишени от свобода и въдворени в Белене общо 517 лица, във връзка с насилствена промяна на имената на една част от българските граждани, сред които е посочено и лице с имена К. Д. Е., което според представените заповед №В543 от 25.03.1985 год. и удостоверение изх.№р.22989 от 26.01.1993 год. е било въдворено по политически причини в ТВО Белене за времето от 05.01.1985 год. до 16.04.1986 год. Видно от удостоверение за идентичност на лице с различни имена на [община], с изх. № 27/09.03.2009 год., името на М. А. Е. е идентично с К. Д. Е.. Въззивният съд е счел за безспорно, че през 1989 год ищецът и семейството му са били принудени, вследствие на репресиите, предприети срещу тях от властите в страната, да напуснат България и да се установят да живеят в Турция. Ищецът не твърди да е бил разпитван като пострадал, нито да са му предявявани материали по разследването, като в исковата молба е посочено, че на 19.10.2023 год. негов адвокат е получил призовка за предявяване на разследването по досъдебното производство на 10.01.2024 год. и това е първия момент, в който е призован да вземе участие в производството. Като е кредитирал показанията на свидетеля Е. /син на ищеца/ при условията на чл. 172 ГПК, въззивният съд е приел за установено, че по време на Възродителния процес ищецът бил задържан през месец януари 1985 год. от властите – когато свидетелят бил на 16 години, ученик в Кърджали, прибрал се за зимната ваканция и баща му го нямало в къщата им в [населено място] глава, като не знаели дали е жив и къде се намира. Едва през м. май 1984 год. им казали, че е в Белене, като го пуснали на 18.05.1986 год. На 12.06.1989 год. ги изгонили от България и се изселили в Турция. Хорадата, които били заедно в Белене, всеки ден се събирали, за да говорят за това какво става с делата им и дали ще има справедливост. Правели събрания и говорили как да действат по това дело Ищецът разбрал, че има такова дело отдавна, от приятелите си в Турция, като участвал в колективната жалба срещу прекратяване на делото. Организацията на тези хора, пострадали от възродителния процес, пускала жалби, но не получила отговор. За ищеца било много важно да получи справедливост по това дело. Въззивният съд е посочил, че по идентични правни спорове с предмет присъждане на обезщетения по чл. 2б ЗОДОВ за неимуществени вреди, претърпени от неразумната продължителност на досъдебното наказателно производство по сл. дело № 1/1991 год. /придобило гражданственост като т. нар. "дело за възродителния процес"/, е установена трайна практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК /която е цитирал/, според която нормата на чл. 2б от ЗОДОВ предоставя самостоятелен ред, по който всеки гражданин и юридическо лице може да търси отговорност на държавата и да претендира обезщетение за вреди, представляващи пряка и непосредствена последица от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 от КЗПЧОС. Доколкото се касае за вътрешно правно средство за реализиране на право, предоставено с Конвенцията, критериите, въз основа на които съдът прави преценката си дали е допуснато това нарушение, са посочени примерно в чл. 2б, ал. 2 ЗОДОВ, като са приложими стандартите, установени в практиката на Европейския съд по правата на човека /ЕСПЧ/. Съгласно тази практиката, разпоредбата на чл. 6, § 1 КЗПЧОС следва да се тълкува в контекста на цялата система на Конвенцията. При преценката дали едно наказателно производство, което не е преминало в своята съдебна фаза, е спор за граждански права по смисъла на Конвенцията, понятието "при определяне на неговите граждански права и задължения" обхваща всеки гражданин, чиито права и задължения се засягат пряко от производството, включително и от досъдебното, т.е. и лицето, пострадало от престъпление. Решаващият фактор за приложимостта на чл. 6, § 1 КЗПЧОС по отношение на наказателно дело в гражданския му аспект, е дали висящото наказателно производство обуславя /има значение за/ съдебната защита на гражданско право с титуляр жертвата от престъплението. Дали дадено право следва да се счита за гражданско по смисъла на чл. 6, § 1 КЗПЧОС, трябва да се определи не само с оглед правната му квалификация, а в зависимост от материалното негово съдържание и последици съгласно вътрешното право, като се вземат предвид предметът и целта на Конвенцията. Разпоредбата на чл. 6 КЗПЧОС може да се приложи дори при отсъствие на искане /граждански иск/ за парично обезщетение – достатъчно е изходът от производството да е решаващ за въпросното "гражданско право". Гражданските права и задължения трябва да бъдат предмет или един от предметите на спора, а резултатът от производството трябва да бъде пряко решаващ за такова право. Обстоятелството, че ищецът не е бил конституиран като частен обвинител и/или граждански ищец във воденото наказателно производство, не променя качеството му на "жертва" /пострадал/ от деянието, предмет на обвинението. Това свое качество той има от момента на образуване на наказателното производство и това е датата, от която следва да се изчислява продължителността на периода, за който ще се решава дали срокът на воденото производство е разумен. В тази връзка е приел, че по делото няма спор, че ищецът е бил включен в списъка на пострадалите лица от престъплението по чл. 387 НК – злоупотреба и превишаване на власт чрез провеждане на насилствена асимилация по отношение мюсюлманското малцинство в страната по време на т. нар. "възродителен процес" през периода 1984 год. – 1989 год., за извършването на които престъпни деяния е образувано процесното досъдебно наказателно производство по сл. дело № 1/1991 год.; че същият е бил задържан и лишен от свобода, а впоследствие и принудително заселен в [населено място] глава. Следователно, в качеството си на пострадал от престъплението, ищецът разполага с активна легитимация по предявения от него иск по чл. 2б ЗОДОВ вр. с чл. 6, § 1 КЗПЧОС. Независимо от фактическата и правна сложност и необходимостта да бъдат разпитани множество пострадали лица, повечето от които живеещи извън страната и с неизвестни адреси, процесното досъдебно наказателно производство, образувано още в началото на 1991 год., продължава да се развива извън рамките на всякакъв разумен срок, за което отговорност носят разследващите органи и Прокуратурата на Република България, осъществяваща контрол за законност върху техните действия, още повече, че обвиняемите са починали, а отделно от това е изтекла и абсолютната давност за провеждане на наказателно преследване. Като се е позовал на трайно установената практика на ВКС по приложението на чл. 2б ЗОДОВ /която е цитирал/, въззивният съд е изложил съображения, че съществува силна, но оборима презумпция, че неразумната продължителност на съответното производство /гражданско, административно, наказателно, съдебно такова и/или в досъдебната му фаза/ причинява неимуществени вреди, поради което поначало не е необходимо да се доказват изрично обичайните, типични неимуществени вреди, които винаги се търпят от лице, когато производството е продължило извън рамките на разумния срок, като притеснения и безпокойство за неговото развитие и от евентуален неблагоприятен изход, накърняване на чувството за справедливост и на доверието в държавността поради забавянето на делото, и други подобни – настъпването на каквито вреди се твърди и в случая. Приел е, че събраните по делото доказателства не оборват посочената по-горе презумпция. Обратно – свидетелските показания удостоверяват наличието на претърпени неимуществени вреди, тъй като се установява, че ищецът е очаквал развитие на процеса, възмездяване за търпените от него несгоди, имал е желание да се информира за динамиката на процесуалните действия, но това не му било разрешено. Ищецът е бил в разклатено психическо здраве и обезверен, притеснен от изключително дългото забавяне на производството. Поради това е счел, че предявеният иск е установен в своето основание. По отношение на размера на обезщетението въззивният съд е намерил, че макар и обичайни и типични за подобни случаи, процесните неимуществени вреди са търпени от ищеца в един изключително продължителен период от време от приблизително 30 години, поради което е счел, че е приложима трайно установена практика на ВКС /цитирана в решението/, според която справедливия размер на обезщетението за репарирането на същите по вид, характер, интензитет и продължителност – обичайните /типични/ неимуществени вреди, причинени от прекомерната продължителност на същото досъдебно наказателно производство по сл. д. № 1/1991 год., възлиза на сумата между 12 000 лв. до 30 000 лв., ако се установяват вреди над обичайните по вид и интензитет, или поведение на ищеца, което да сочи на по-голяма ангажираност със сл. дело № 1/1991 год. и делата, в които е преобразувано. При определянето на този размер на обезщетението е отчетен и фактът, че самото осъждане на Прокуратурата има основно репариращо действие – предвид моралния, а не имуществен характер на процесните вреди. Тези вреди са различни от вредите, за претърпените по време на т. нар. „възродителния процес“ репресии, които не са били предмет на разгледаните производства по искове по чл. 2б ЗОДОВ и не са подлежали на обезщетяване в тях, които вреди безспорно са били с много висок интензитет. Но именно този висок интензитет на упражнените по отношение на ищците репресии, са определили и по-високите очаквания, които те са имали с оглед своевременното приключване на досъдебното производство, които също се отразяват на размера на обезщетението за неприключването на последното в разумен срок. При това е без значение дали това евентуалното съдебно производство е щяло да приключи с окончателен съдебен акт и по такъв начин, че очакванията на ищците да бъдат удовлетворени. Това по своето естество не е от установените критерии, с оглед на които се преценява дали производството е продължило в разумен срок, съответно какъв е размерът на обезщетението за претърпените от това неимуществени вреди. В конкретния случай забавянето на досъдебното производство е довело до това, че абсолютната давност за престъпленията, за които се води производството, е изтекла през 2000 год., поради което очаквания резултат вече е невъзможен, като една от основните причини, ако не и единствената такава, е именно продължилото в неразумен срок досъдебно производство. Последното обосновава присъждането на неимуществени вреди в размер, който е повисок от обичайните такива. Обстоятелството, че всеки един от ищците е бил част от голяма група от пострадали лица, само по себе си не е основание за определяне на по-нисък размер на обезщетението за неимуществени вреди, от тези които са действително установени по делото. Определените за тези сходни случаи обезщетения по посочените дела са в един и същи размер – по 30 000 лв. В обобщение е формиран извода, че релевираната претенция е основателна за сумата от 30 000 лв., ведно със законна лихва от датата на подаване на исковата молба, тъй като не се установява настъпване на факти, които да обосноват основателност на това искане преди този момент. Допускането на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 год., ОСГТК, правният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Настоящият съдебен състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради следните съображения: Поставените в изложението на касатора въпроси, които са свързани и касаят критериите за прилагане на принципа на справедливост по чл. 52 ЗЗД при обезщетяване на неимуществени вреди от нарушено право на разглеждане и решаване на дело в разумен срок, са обуславящи за решаващите изводи на въззивния съд, но същите не са били разрешени в противоречие, а в съответствие със задължителната съдебна практика, обективирана в т. 11 /раздел ІІ от мотивите/ от ППВС № 4/1968 год., и основаната на нея, трайно установена практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК – решение № 60242 от 13.01.2022 год. на ВКС по гр. дело № 339/2021 год., ІІІ г. о., ГК, решение № 62 от 29.06.2023 год. на ВКС по гр. дело № 4227/2022 год., III г.о., ГК, решение № 382 от 27.06.2025 год. на ВКС по гр. дело № 3589/2023 год., ІV г. о., ГК, решение № 50280 от 11.09.2023 год. на ВКС по гр. дело № 4210/2021 год., ІV г. о., ГК, решение № 667 от 08.11.2024 год. на ВКС по гр. дело № 4616/2023 год., ІV г. о., ГК, решение № 87 от 08.02.2024 год. на ВКС по гр. дело № 1088/2023 год., III г.о., ГК, решение № 338 от 10.06.2024 год. на ВКС по гр. дело № 3020/2023 год., III г.о., ГК и др. Според тази практика, размерът на обезщетението за неимуществени вреди е свързан с критерия за справедливост, дефинитивно определен в чл. 52 ЗЗД, спрямо който настъпилата вреда се съизмерва. Справедливостта, като критерий за определяне на паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. Понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обстоятелства, които носят обективни характеристики – характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. На обезщетяване по реда на чл. 2б ЗОДОВ подлежат всички установени вреди /неимуществени и имуществени/, причинени от неразумната продължителност на съдебното производство. Относно неимуществените вреди, съгласно практиката на ЕСПЧ, съществува силна, но оборима презумпция, че неразумната продължителност на производството причинява такива. Размерът на обезщетението за морални вреди се определя с оглед общия критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД в смисъла разяснен в т. 11 /раздел ІІ от мотивите/ от ППВС № 4/1968 год., като за база се вземат икономическите показатели и стандарт в страната, възприемането на понятието „справедливост“ на съответния етап от развитие на обществото в държавата. Обезщетението не бива да служи за неоснователно обогатяване и следва да се отчита, че осъждането /признаване факта на увреждащо поведение/ само по себе си също има обезтетителен ефект за пострадалия. Доколкото принципът на справедливост изисква в най-пълна степен да бъдат обезщетени претърпените вреди, при определяне на размера на обезщетението по чл. 2б ЗОДОВ следва да се съобразят освен релевантните за всяко увреждане обстоятелства /посочени по-горе/, още предмета на производството, общата му продължителност и доколко тя се явява над „разумния“ срок, неговата фактическа и правна сложност, поведението на страната, повлияло ли е и как воденото производство върху начина й на живот; значението на делото за страната, поведение на властите, като се отчита, че държавата е длъжна да организира системата си на разследване по начин, че да не се засягат правата на гражданите, както и всички други факти, които са от значение за правилното решаване на спора /чл. 2б, ал. 2 ЗОДОВ/. Тежестта на горните обстоятелства, които не са изчерпателно посочени, се преценява от съда с оглед конкретния спор по чл. 2б ЗОДОВ. В някои случаи неразумната продължителност на производството може да причини минимални или дори да не причини неимуществени вреди /настъпването им се презюмира, но оборимо/. Съдът преценява всички релевантни обстоятелства поотделно и в съвкупност, отчита отражението им в неимуществената сфера на засегнатото лице и формира в мотивите на акта си резултата от тази преценка. При установено сходство на претърпените неимуществени вреди от непозволено увреждане, определените от съда размери на обезщетенията за неимуществени вреди не следва да се различават значително /сходство на претърпените неимуществени вреди от непозволено увреждане обуславя сходни по размер обезщетения/. Такава преценка е направил и въззивният съд в обжалваното решение – съобразил е всички конкретно установени и релевантни обстоятелства, като критерии за приложение на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД, и е изследвал и конкретното им отражение върху личността на ищеца. При определяне на размера на дължимото обезщетение по чл. 2б ЗОДОВ е отчел продължителността на производството по процесното следствено дело, която значително надхвърля законоустановените срокове, а и всякакви разумни срокове за приключването му, като е приел, че фактическата и правната му сложност не може да оправдае продължителност на досъдебната фаза на процеса от 30 години, която очевидно е прекомерна и нарушава правото по чл. 6, § 1 КЗПЧОС; забавянето има за последица изтичането на абсолютната давност за престъпленията, за които се води разследването, още през 2000 год., поради което очакваният от ищеца резултат за налагане на справедливо наказание за репресиите вече е невъзможен; по-високият залог на делото за ищеца, предвид упражнената спрямо него тежка репресия, вследствие на която са били накърнени основни негови права /право на име, самоопределяне, труд, свободно придвижване, избор на начин на живот/; поведението на ищеца в производството; укоримото поведение на прокуратурата, която не е създала необходимата организация за разследване на всички факти от значение за делото. Така въззивният съд е обосновал извода, че наред с обичайните вреди, които винаги причинява неразумната продължителност на едно производство – страх и безпокойство за неговото развитие, накърняване на чувството за справедливост и на доверието в държавността поради забавяне на делото, са налице и допълнителни вреди, извън обичайните такива – настъпили като пряка и непосредствена последица от прекомерната продължителност на процесното следствено дело, които обуславят по-висок размер на обезщетението, при определянето на който е отдал значение и на създадения от съдебната практика ориентир, относим към сходни случаи /в цитираните решения на ВКС са установени обстоятелства и вреди, сходни с тези по процесното дело, и са присъдени сходни обезщетения/. Следователно мотивите на обжалваното решение съответстват на тези, които инстанцията по същество дължи при установяване на основанието и определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди. Предвид изложените съображения, Върховният касационен съд