Определение № 65 от 17.02.2022 г. на ВКС по гр. д. № 337/2022 г.

Производството е по реда на чл. 274 ал. 2, изр. 1 ГПК. Образувано е по частна жалба на К. А. П. срещу определение №418 от 21.05.2021г., по гр.д.№3165/2020г., по описа на ВКС, ІІІ ГО, в частта, с която е оставена без разглеждане подадената от нея касационна жалба срещу въззивно решение № 69 от 06.07.2020 г. по гр. дело № 103/2020 г. на Пловдивски апелативен съд, в частта на произнасянето по иск с правно основание чл. 74, ал. 2 от Закона за защита от дискриминация, предявен от К. А. П. против Министерство на образованието и науката, [населено място], за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на сумата 5000 лв., и е прекратено производството по гр. дело № 3165/2020 г. на Върховния касационен съд, гражданска колегия, трето отделение, в същата част. Определение №418 от 21.05.2021г., по гр.д.№3165/2020г., по описа на ВКС, ІІІ ГО, в частта, с която не е допуснато касационно обжалване на решение № 69 от 06.07.2020 г. по гр. дело № 103/2020 г. на Пловдивски апелативен съд, в останалата обжалвана част, досежно произнасянето по претенцията за обезщетяване на неимуществени вреди, не е предмет на частната жалба. В тази му част определението не подлежи на последващ инстанционен контрол и е влязло в сила. С частната жалба се излагат съображения за неправилност, необоснованост и незаконосъобразност на обжалвания съдебен акт. Поддържа се от жалбоподателя, че съставът на ВКС, постановил обжалваното определение, неправилно е приел касационната жалба за недопустима, без да съобрази, че претенцията е една – за обезщетяване претърпени имуществени и неимуществени вреди, които произтичат от едно и също основание и са в размер 48487,06лв. Според жалбоподателя съдът недопустимо е разделил делото и така осуетява инстанционния контрол. Искането е за отмяна на обжалваното определение и произнасяне по същество на касационната жалба. Не са постъпили отговори на жалбата от Министерство на образованието и културата и от Прокуратурата на Република България. Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение, за да се произнесе по частната жалба съобрази следното: Жалбата е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против определение, преграждащо развитието на делото, поради което е допустима, съгласно чл. 274 ал. 2, изр. 1 във вр. с ал. 1, т. 1 ГПК. Разгледана по същество е неоснователна. С атакуваното определение съставът на ВКС е приел, че касационната жалба е недопустима, оставил е същата без разглеждане и е прекратил образуваното по нея пред ВКС производство. За да постанови този резултат съставът на съда е констатирал, че решението на въззивния съд е постановено по гражданско дело, образувано по предявени от жалбоподателката обективно съединени искове по чл. 74, ал. 2 от Закона за защита от дискриминация против Министерство на образованието и науката за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в размер 5000лв. и за заплащане на обезщетение за имуществени вреди в размер 48531,33лв. Изводът, че това решение в частта на произнасянето по иска за обезщетяване на неимуществени вреди не подлежи на касационно обжалване, е обосновал с разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, съобразно която са изключени от касационно обжалване решенията по въззивни дела с цена на иска до 5000 лв. за гражданските дела, а в случая цената на този иск е под законоустановения минимален праг. Отчетено е от състава и това, че досежно частта от въззивното решение, с която като краен резултат претенцията за обезщетяване на неимуществените вреди е уважена до размер от 500лв., касационната жалба е недопустима и поради това, че за жалбоподателката липсва правен интерес за касационно обжалване в тази част. Определението е правилно. Съображенията за това са следните: Чл. 280 ал. 3, т.1 ГПК предвижда критерий - установен минимален праг на цена на иска от 5000 лева за граждански дела, каквото е процесното, който изключва приложното поле на чл. 280 ал. 1 от ГПК. Разпоредбата е императивна и съгласно нея не подлежат на касационно обжалване решения на въззивния съд, с цена на иска под 5000 лева. С оглед данните по делото в процесния случай цената на иска по чл.74 ЗЗДискр за репариране на неимуществени вреди е под този минимален праг, което е обосновало и извода на съда за недопустимост на касационното обжалване. Правилни и обосновани са и изводите на съда за липса на правен интерес от обжалване на решението в частта, с която този иск е уважен – до размер 500лв. Неоснователни са изложените в частната жалба доводи за това, че претенцията е една и че общият размер е над 5000лв., поради което и нормата на чл.280 ал.3, т.1 ГПК е неприложима. Съгласно т. 1 от ТР № 1/2001 г. от 17.07.2001 г. на ОСГК при обективно съединяване на искове е меродовна цената на всеки иск поотделно, а не материалният интерес като механичен сбор от отделните искови претенции. Следва да се посочи и това, че съгласно установената още от ВС на РБ тълкувателна практика по въпроси на обезщетенията при непозволено увреждане, искът за обезщетение на имуществените вреди съдилищата разглеждат като самостоятелен, предявен при условията на обективно съединяване на искове, наред с иска за обезщетение на неимуществените вреди, като и двата иска следва да отговарят на изискванията за редовност, вкл. посочена цена, тъй като са оценяеми. Критерият за закона има предвид цената на всеки отделен иск съгл. чл. 69, ал. 1 от ГПК, която в случая е под 5000 лева и което обстоятелство не се оспорва.