Определение № 4853 от 12.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2765/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

С Решение № 300/10.03.2026 г., постановено по в. гр. д. № 2347/2025 г. по описа на Апелативен съд – София, след частична отмяна, респ. потвърждаване, на Решение № 1045/21.02.2025 г. по гр. д. № 1648/2024 г. на СГС, ГО, 12 състав, като краен резултат Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на С. Т. Х. на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ следните суми: 6 000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение, приключило с влязло в сила Решение № 94/21.11.2022 г., постановено по в.н.о.х.д. № 159/2022 г. по описа на Апелативен съд – Бургас; 12 800 лева - обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в разходи за адвокатски хонорари за защита в наказателното производство, заплатени по ДП № 22/2017 г. по описа на ГДБОП - МВР, н.о.х.д. № 3616/2017 г. по описа на СНС, в.н.о.х.д. № 116/2020 г. по описа на АСНС, както и н.о.х.д. № 1898/2020 г. по описа на СНС; и сумата от 1 973.70 лв. – обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в разходи за пътуване до [населено място], ведно със законната лихва върху посочените главници, считано от 17.12.2022 г., до окончателното изплащане на задължението. За разликата до пълните предявени размери от 30 000 лева – обезщетение за неимуществени вреди, 21 800 лева – обезщетение за разходите за адвокатски възнаграждения в наказателното производство, и 4 638, 60 лева – обезщетение за пътни и дневни разходи за храна, исковете са отхвърлени.

Прокуратурата на Р България е депозирала касационна жалба срещу въззивното решение в частта, в която исковете за неимуществени и имуществени вреди, изразяващи се в разходи за адвокатски хонорари за защита в наказателното производство, са уважени. Поддържа се, че в тази част въззивното решение е неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закон, както и че е необосновано. Оплакванията са, че съдът е присъдил завишен размер на обезщетенията. Допускането на касационно обжалване Прокуратурата на Р България основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Ответникът по касационната жалба на Прокуратурата на Р България, ищец в първоинстанционното производство, е подал отговор, в който изразява становище за липсата на основания за допускане на касационно обжалване, респективно – за неоснователност на касационната жалба.

Срещу въззивното решение, в частта, в която след частична отмяна, респ. потвърждаване, на решението на първоинстанционния съд предявените осъдителни искове са отхвърлени, касационна жалба е депозирана от С. Т. Х., представляван от адв. Н. В., който счита въззивното решение за неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закон. Развити са съображения по преценката на съда относно доказателствата по делото и размера на обезщетението за неимуществени вреди, който ищецът смята за занижен. Моли касационно обжалване да бъде допуснато при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, позовавайки се и на очевидна неправилност на атакуваното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК.

Отговор на касационната жалба на ищеца Прокуратурата на Р България не е депозирала.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, приема следното.

Касационната жалба на ищеца срещу въззивното решение, постановено по иска за заплащане на сумата от 4 638, 60 лева – обезщетение за пътни и дневни разходи за храна, е недопустима, защото в тази част то е изключено от обхвата на касационното обжалване на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК. Решението в посочената част е постановено по самостоятелен иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ с цена съобразно чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК 2 371, 68 евро (4 638, 60 лева), тоест под установения в нормата на чл. 280, ал. 3 ГПК минимален праг от 2 556, 46 евро (5 000 лева) за достъп до касация. По изложените съображения въззивното решение в атакуваната от касатора-ищец част не подлежи на касационно обжалване и подадената срещу него касационната жалба следва да се остави без разглеждане.

В останалата част касационните жалби, депозирани от надлежни страни, са насочени срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и са процесуално допустими.

За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е установил от фактическа страна, че на 17.02.2017 г. срещу неизвестни извършители било образувано досъдебно производство № 22/2017 г. по описа на ГДБОП, пр. пр. № 99/2017 г. по описа на Специализирана прокуратура, по което на 10.06.2017 г. било осъществено претърсване и изземване от дома на ищеца С. Т. Х. в [населено място], [община], [улица]. С постановление от 08.11.2017 г. С. Х. бил привлечен като обвиняем за престъпления по чл. 321, ал. 3, пр. 2 и пр. 3, т. 2, вр. ал. 2 НК и чл. 354 а, ал. 2, т. 1, пр. 2, вр. ал. 1, изр. 1, пр. 4 НК, а въз основа на обвинителен акт от 01.12.2017 г. било образувано н.о.х.д. № 3616/2017 г. на СНС (Специализиран наказателен съд). С присъда от 03.12.2019 г. ищецът-касатор бил признат за невиновен по повдигнатите му обвинения – за това, че от неопределена дата през м. октомври 2016 г. до 10.06.2017 г. в [населено място] е участвал в организирана престъпна група, създадена с користна цел (получаване на доходи от престъпна дейност) и за извършване съгласувано в страната на престъпления, за които е предвидено наказание лишаване от свобода повече от три години, поради което и на основание чл. 304 НПК бил оправдан изцяло по обвинението за престъпление по чл. 321, ал. 3, пр. 2 и пр. 3, т. 2, вр. ал. 2 НК. Със същата присъда ищецът бил признат за виновен в извършване на престъпление по чл. 354 а, ал. 5 вр. с ал. 3, т. 1 НК, представляващо маловажен случай, за което му било наложено наказание глоба в размер на 1 000 лева, като на основание чл. 304 НПК той бил оправдан по обвинението да е извършил престъпление по чл. 354а, ал. 2, т. 1, пр. 2, вр. ал. 1, изр. 1, пр. 4 НК. В производството по н.о.х.д. № 3616/2017 г. на били проведени 19 открити съдебни заседания с участие на ищеца.

С Решение № 13/07.07.2020 г. по в.н.о.х.д. № 116/2020 г. по описа на ACHC тази присъда била отменена, а делото – върнато за ново разглеждане от друг състав на СНС, където продължило под № 1898/2020 г. и се развило в 23 открити съдебни заседания, от които ищецът не се е явил лично само в проведеното на 12.11.2020 г. открито съдебно заседание. С присъда от 25.02.2022 г. ищецът бил призван за невиновен по обвинението за престъпление по чл. 321, ал. 3, пр. 2 и пр. 3, т. 2, вр. ал. 2 НК; признат за виновен в извършване на престъпление по чл. 354 а, ал. 5, вр. ал. 3, т. 1 НК, представляващо маловажен случай, наложено му било наказание глоба в размер на 300 лева, като бил признат за невиновен и оправдан в извършване на престъпление по чл. 354 а, ал. 2, т. 1, пр. 2, вр. ал. 1, изр. 1, пр. 4 НК. С Решение № 94/ 21.11.2022 г. по в.н.о.х.д. № 159/2022 г. по описа на Апелативен съд – Бургас, развило се в две открити съдебни заседания, присъдата от 25.02.2022 г., постановена по н.о.х.д. № 1898/2020 г. на СНС, била отменена в частта, в която С. Х. бил признат за виновен в извършване на престъпление по чл. 354а, ал. 5, вр. с ал. 3, т. 1 НК, а наказателното производство – прекратено на основание чл. 334, т. 4, вр. чл. 24, ал. 1, т. 3 и ал. 2 НПК, тъй като на 10.12.2021 г. била изтекла абсолютната давност от 4 години и 6 месеца за престъплението по чл. 354 а, ал. 5 вр. с ал. 3, т. 1 НК, извършено на 10.06.2017 година. В останалата част присъдата от 25.02.2022 г. по н.о.х.д. № 1898/2020 г. на СНС била потвърдена. Решението на апелативния съд в тази част влязло в сила на 17.12.2022 година.

Въззивният съд установил, че делото срещу ищеца било отразено от медиите. От показанията на родителите му, преценени при условията на чл. 172 ГПК, приел, че по време на наказателното производство ищецът бил често умислен, посърнал, понякога отказвал да се храни.

По претенцията за имуществени вреди, изразяващи се в разходи за адвокатски възнаграждения за защита в наказателното производство, въззивният съд препратил на основание чл. 272 ГПК към мотивите на СГС, посочвайки, че въззивната жалба на ищеца не съдържала конкретни оплаквания срещу приетото от първоинстанционния съд от фактическа и правна страна.

При мотивиране на правните си изводи въззивният съд счел за доказани всички елементи от фактическия състав, пораждащ отговорността на държавата за вредите от незаконно повдигнати обвинения, спор за което между страните не е съществувал нито в хода на първоинстанционното, нито в хода на въззивното производство.

Определяйки размера на обезщетението за неимуществените вреди, понесени от ищеца - обичайните за подобни хипотези стрес, срам, унижение, уронване на доброто име на личността сред познати и близки, притеснение от воденото наказателно дело и от неговия резултат, апелативният съд е съобразил обстоятелството, че ищецът е бил обвинен в извършването на тежки умишлени престъпления по смисъла на чл. 93, т. 7 НК; отчел е общата продължителност на наказателното производство - около 5 години за обвинението, по което е бил оправдан, и около 1 година за престъплението, по отношение на което производството по делото било прекратено поради изтичане на предвидената в закона давност; проведените процесуални действия с участието на ищеца – 43 (от общо 44) съдебни заседания; обстоятелството, че по отношение на подсъдимия не била изпълнявана никаква мярка за неотклонение; възрастта на ищеца към момента на повдигане на обвинението - 23 години, а при приключване на делото - 28 години; медийното разгласяване на наказателното производство, както и обществено-икономическите условия на живот в страната към датата на увреждането. При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди апелативният съд е съобразил и обстоятелството, че ищецът вече е бил осъждан по друго наказателно дело, като е посочил, че претърпените от него неимуществени вреди били с по-нисък интензитет отколкото тези, които би търпяло лице, срещу което за първи път би било образувано наказателно производство.

При тези мотиви въззивният съд приел, че сумата от 6 000 лева справедливо би обезщетила ищеца за неимуществените вреди от незаконните обвинения.

Изразходваните средства за адвокатско възнаграждение в наказателното производство, приключило с оправдателна присъда или прекратено на основанията, посочени в чл. 2, ал. 1 ЗОДОВ, въззивният съд оценил като имуществена вреда за ищеца. От представените по делото договори за правна защита и съдействие и разписки апелативният съд обосновал извод, че тези разходи били доказани до сумата 12 800 лв., която не надвишавала разумния и обичаен размер при приложение на критериите, разяснени с ТР № 1 от 11.12.2018 г., по тълк. дело № 1/2017 г. на ОСГК на ВКС. Пояснил, че обвиненията срещу ищеца били за тежки умишлени престъпления, а процесът продължил около 5 години, като делото (в съдебната му фаза) било разгледано два пъти на първа и два пъти на въззивна инстанция.

Произнасяйки се по частните жалби на всяка от страните срещу Определение № 9909/21.05.2025 г. по гр. д. № 1648/2024 г. на СГС, ГО, 12-ти с-в, постановено по реда на чл. 248 ГПК, в частта, в която Прокуратура на Република България е осъдена да заплати на С. Т. Х. с оглед изхода на спора на основание чл. 78, ал. 1 ГПК разноски за адвокатско възнаграждение в производството пред първоинстанционния районния съд в размер от 1 251, 46 лева, въззивният съд е счел актът на СГС за допустим, тъй като бил постановен по отправени в срока по чл. 248, ал. 1 ГПК редовни искания. За да потвърди определението на СГС, апелативният съд, позовавайки се разрешението по т. 1 от решение на Съда на Европейския съюз от 25.01.2024 г. по дело С-438/22, се е мотивирал със защитавания интерес, фактическата и правна сложност на делото и извършената от адвоката работа по него.

Прокуратурата на Р България поддържа в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, че въззивният съд се е произнесъл по следните значими за изхода на делото въпроси:

1. „Как се определя и какво е съдържанието на понятието „справедливост“, изведено в принцип при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД?“;

2. „Следва ли решаващият съд при определяне на размера на обезщетението за имуществени вреди, съставляващи адвокатско възнаграждение в наказателното производство, да прецени фактическата и правна сложност на наказателното дело, вида и тежестта на обвинението и интензитета на приложената процесуална принуда, както и положил ли е пострадалият дължимата грижа при осъществяването на защитата си?“;

3. „Следва ли съдът да се произнесе по всички направени от страните във въззивното производство доводи, оплаквания и възражения, излагайки собствени мотиви по спора?“.

По тези въпроси се иска достъп до касация на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с твърдение, че въззивният съд ги е разрешил в противоречие с в Решение № 97 от 15.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3909/2022 г., IV ГО, Решение № 50087 от 11.07.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3431/2022 г., III ГО, Решение № 50291 от 09.03.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3897/2021 г., IV ГО (първи въпрос), ТР № 1 от 11.12.2018 г., по тълк. дело № 1/2017 г. на ОСГК на ВКС, Решение № 332 от 04.01.2016 г. на ВКС по гр. д. № 2807/2015 г., III ГО, Решение № 143 от 29.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3662/2019 г., IV ГО (втори въпрос) и Решение № 174 от 12.12.2018 г. на ВКС по гр. д. № 546/2018 г., IV ГО (трети въпрос).

Касаторът С. Т. Х. моли касационно обжалване на въззивното решение да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпросите:

1. „Следва ли фактическите изводи на въззивния съд да са основани на цялостен анализ на всички, приети по делото, доказателства?“;

2. „Изводите на съда трябва ли да са обосновани?“;

3. „Как се мотивира въззивно съдебно решение?“;

4. „Длъжен ли е въззивният съд да изложи мотиви защо дава превес на една група доказателства, а на друга не?“;

5. „Длъжен ли е въззивният съд да извърши преценка на свидетелските показания в цялост при постановяване на решението?“;

6. „Представлява ли съществено процесуално нарушение необсъждането на част от свидетелските показания от страна на въззивния съд?“;

7. „Кои са критериите при определяне на размера на обезщетението за претърпени от пострадалото лице неимуществени вреди от наказателно преследване и за съблюдаване на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД?“.

Според касатора – ищец първите шест въпроса са решени от въззивния съд в противоречие с Решение № 187 от 23.10.2019 г. на ВКС по гр. д. № 1738/2018 г., IV ГО, Решение № 228 от 01.10.2014 г. на ВКС по гр. д. № 1060/2014 г., I ГО, Решение № 443 от 25.10.2011 г. на ВКС по гр. д. № 166/2011 г., IV ГО, Решение № 110 от 12.04.2010 г. на ВКС по гр. д. № 4617/2008 г., IV ГО, Решение № 55 от 03.04.2014 г. на ВКС по т. д. № 1245/2013 г., I ТО, Решение № 63 от 17.07.2015 г. на ВКС по т. д. № 674/2014 г., II ТО, а последният – в противоречие с т. II от ППВС № 4/1968 г., т. 3 и т. 11 от ТР № 3/2005 г., т. 19 от ТР № 1/2001 г., както и Решение № 197 от 16.11.2016 г. на ВКС по гр. д. № 1845/2016 г., III ГО, Решение № 293 от 17.03.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3963/2018 г., IV ГО, Решение № 12 от 30.04.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1513/2019 г., III ГО, и Решение № 174 от 12.12.2018 г. на ВКС по гр. д. № 546/2018 г., IV ГО.

Касаторът С. Т. Х. моли обжалваното въззивно решение да бъде допуснато до касационно обжалване и като очевидно неправилно.

Не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по поставения от касаторите въпрос относно приложението на критериите за справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди при предявен иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ (въпрос първи от изложението на Прокуратурата на Р България и въпрос седми от изложението на касатора - ищец), тъй като той е решен от апелативния съд в съответствие със съществуващата постоянна практика на ВКС и указанията, дадени с Постановление на Пленума на Върховния съд № 4 от 1968 година. Въззивният съд е отчел както тежестта на престъпленията, в извършването на които ищецът е бил обвинен, така и начина, по който наказателното производство се е отразило на психиката и авторитета му, общата продължителност на процеса, включително времето след изтичане на абсолютната давност за престъплението, по отношение на което наказателното производството е прекратено. Същевременно САС е съобразил предходно осъждане на ищеца, факта, че по отношение на него не е била изпълнявана мярка за процесуалнта принуда, както и липсата на данни за трайно увреждане на психичното му здраве, което да обуслови присъждане на обезщетение за неимуществени вреди в по-голям размер от преценения за справедлив в разглеждания случай. Правнорелевантните общи и специфични за отделния спор факти и обстоятелства, от значение за определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди, са не само изброени от въззивния съд, но и обсъдени в тяхната съвкупност, съобразно разрешенията в Решение № 407 по гр. д. № 1273/2009 г. на ІІІ ГО, Решение № 394 по гр. д. № 1520/2011 г. на ІІІ ГО, Решение № 391 по гр. д. № 201/2011 г. на ІІІ ГО, Решение № 395 по гр. д. № 159/2011 г. на ІІІ ГО, включително и сочената от касационните жалбоподатели съдебна практика. Ето защо не се установява твърдяното от касаторите противоречие по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 във връзка с поставения правен въпрос.

Подобно противоречие липсва и по процесуалноправния въпрос относно задължението на въззивния съд да изложи собствени фактически и правни изводи, да обсъди събраните по делото доказателства, както и непреклудираните фактически твърдения, възражения и доводи на страните, формулиран в пункт трети от изложението на Прокуратурата на Р България и в т. 1 до т. 6 от изложението към касационната жалба на С. Т. Х.. По приложението на чл. 269 ГПК, чл. 235, ал. 2 и ал. 4 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК е формирана непротиворечива практика на ВКС, в съответствие с която въззивният съд е разгледал и обсъдил оплакванията на страните във въззивните им жалби срещу правилността на първоинстанционното решение. Именно в пределите, очертани с въззивните жалби и отговорите по чл. 263, ал. 1 ГПК, той е извършил самостоятелен анализ на доказателствата, обсъждайки защитните доводи на страните по спорните между тях на етапа на въззивното производство въпроси какво е справедливото обезщетение за неимуществени вреди и до какъв размер на разходите за адвокатско възнаграждение, понесени от ищца в наказателния процес, следва да бъде ангажирана отговорността на Прокуратурата на Р България. Обсъжданите въпроси, които настоящата инстанция обобщи съобразно правомощията си по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, не са разрешени в противоречие със сочената от страните практика. При преценка на свидетелските показания въззивният съд е спазил изискванията на процесуалния закон - съобразил се е с евентуалната заинтересованост или предубеденост на свидетелите, отчел е всички обстоятелства, свързани с възприемането на установяваните факти, извършил е преценката на свидетелските показания в съвкупност с целия доказателствен материал.

В съответствие с ТР № 1 от 11.12.2018 г., постановено по тълк. дело № 1/2017 г. на ОСГК на ВКС, апелативният съд е дал отговор на въпрос втори от изложението на Прокуратурата на Р България, формирайки извод за липсата на прекомерност на адвокатското възнаграждение (в доказания платен размер) след преценка на фактическата и правна сложност на делото и естеството на защитата – две обвинения в тежки умишлени престъпления, представляващи квалифициран случай, значителният брой проведени открити съдебни заседания, добро процесуално поведение на ищеца - подсъдим и реално осъществяваните действия по процесуално представителство. Ето защо при отсъствие на допълнителното условие на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по обсъждания въпрос касационно обжалване на осъдителното въззивно решение не може да се допусне.

Атакувното решение не е и очевидно неправилно. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. Порокът следва да е особено тежък и да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на характерната за същинския касационен контрол проверка за наличие на отменителни основания за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, каквато се извършва само в случай на допускане до касационно обжалване на въззивното решение. В случая обжалваното решение не страда от пороци с такава тежест. Не е налице прилагане на закона в неговия обратен смисъл, нито е налице прилагане на отменена, неотносима или позоваване на несъществуваща правна норма. Не са нарушени основни принципи на гражданския процес, нито е налице очевидна необоснованост на акта.

Съдът е сезиран и с частна касационна жалба от С. Т. Х., представляван от адв. Н. В., инкорпорирана в касационната му жалба, срещу онази част от въззивното решение с характер на определение, в която е потвърдено Определение № 9909/21.05.2025 г. по гр. д. № 1648/2024 г. на СГС, ГО, 12-ти с-в, постановено по реда на чл. 248 ГПК, в частта, в която Прокуратура на Република България е осъдена да заплати на С. Т. Х. с оглед изхода на спора на основание чл. 78, ал. 1 ГПК разноски за адвокатско възнаграждение в производството пред първоинстанционния районния съд в размер от 1 251, 46 лева. Касационният жалбоподател оспорва отказа на въззивния съд, прилагайки правилото за съразмерност на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, да присъди разноските за адвокатска защита според пълния им доказан размер, като счита атакуваното определение за недопустимо.

В изложението към частната касационна жалба той поддържа, че атакуваното от него въззивно определение е недопустимо, а касационно обжалване следва да се допусне по въпросите:

1. „Допустимо ли е съдът в една инстанция да се произнесе повече от веднъж по отношение на претендираните от ищеца разноски, а именно по искане за изменение на решението в частта за разноските, след като е уважил възражението за прекомерност на същите от страната, поискала изменението?“;

2. „Допустимо и правилно ли е въззивният съд да се произнесе по направено възражение с въззивната жалба по отношение на присъдените разноски в случай, че въззивникът единствено е посочил във въззивната жалба, че не разбира начина на определяне на разноските от първоинстанционния съд?“;

3. „Преклудирано ли е искането за изменение на решението в частта за разноските, когато не е направено изрично с въззивната жалба, а след законоустановените срокове с допълнителна молба?“.

И трите поставени въпроса не са отнесени към нито една от хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Те са отправени в контекста на оплакванията в частната касационна жалба за недопустимост на въззивното определение, поради което настоящият съдебен състав приема, че позоваването на касатора касае основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предложение второ ГПК. При условията на евентуалност искането му е въззивното определение да се допусне до касационно обжалване като очевидно неправилно на основание чл. 280, ал. 2, предложение трето ГПК.

Обжалваното въззивно определение не е вероятно недопустимо. Молбата за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските, присъдени в полза на ищеца, е инкорпорирана в подадената в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от Прокуратурата на Р България въззивна жалба, което обуславя допустимост на производството по чл. 248 ГПК и постановените в него съдебни актове. От изложените във въззивната жалба на ответника по исковете фактически и правни твърдения, както и от съдържащото се в нея искане, уточнено по-късно с молба от 18.03.2025 г., е видно, че със същата се претендира изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските чрез намаляване на присъденото адвокатско възнаграждение на насрещната страна. Тази молба правилно е квалифицирана по чл. 248 ГПК, предвиждащ специален ред за изменение на съдебен акт в частта за разноските, включително и в хипотезите на допусната грешка, която е от значение при определяне на дължимо адвокатско възнаграждение. Процесуална недопустимост на съдебния акт би била налице, когато е разгледан спор, който не е подведомствен на съдилищата или не е подсъден на съответния съд; когато е разгледан непредявен иск (искане) или съдът се е произнесъл при ненадлежно упражнено право на иск - по нередовна искова молба (в случая молба по чл. 248 ГПК), при липса на положителна процесуална предпоставка или при наличие на отрицателна процесуална предпоставка за възникването и надлежното упражняване на правото на иск, както и когато съдът в нарушение на диспозитивното начало в процеса се е произнесъл извън спорния предмет, като е присъдил различно от заявеното или извън него. В случая настоящият състав на съда не констатира подобни пороци на обжалваното определение.

То не е и очевидно неправилно, тъй като от мотивите на въззивното определение не се констатира прилагане на закона в обратен, противоположен на вложения в него смисъл, позоваване на несъществуваща или отменена правна норма или грубо нарушаване на правилата на формалната логика.

Тъй като дължимата за разглеждането на частната касационна жалба държавна такса не е била внесена предварително, С. Т. Х. следва да бъде осъден да заплати сумата от 7, 67 евро по сметка на Върховния касационен съд.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Трето отделение,