Определение № 60765 от 10.11.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2083/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответника Прокуратурата на Република България срещу решение № 123 от 18.02.2021г. по в. гр. дело № 2661/2020г. на Софийски апелативен съд, в частта му, с която е потвърдено решение № 2984 от 05.05.2020г. по гр.д. № 1025/2019г. на Софийски градски съд /СГС/ в частта му, с която касаторът е осъден да заплати на ищцата А. К. М. - Д., на основание чл.2, ал.1, т. 3 ЗОДОВ, сумата 15 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение в престъпление по чл. 214, ал. 1 НК, производството по което е приключило с влязла в сила оправдателна присъда, ведно със законната лихва от 13.03.2018г. до окончателното изплащане. Ответникът - Прокуратурата на Република България поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради нарушение на материалния закон /чл. 52 ЗЗД/ и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Моли то да бъде отменено частично, като бъде намалено по размер присъденото обезщетение за неимуществени вреди в съответствие с принципа на справедливост, регламентиран в чл. 52 ЗЗД. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване към касационната си жалба, в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, ответникът поставя правния въпрос за съдържанието на критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД и за това дали при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди съдът дължи преценка на всички конкретно съществуващи обстоятелства от значение за точното прилагане на принципа на справедливостта. Твърди, че този правен въпрос е разрешен от въззивния съд в атакуваното решение в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в т.II ППВС № 4/1968г., в т. 3 и т. 11 ТР № 3 от 22.04.2005г. по т. д. № 3/2004г. на ОСГК на ВКС, в т.19 ТР № 1 от 04.01.2001г. на ОСГК на ВКС, в решение № 165/16.06.2015г. по гр.д. № 288/2015г. на Трето г.о., в решение № 53/07.05.2019г. по гр.д. № 3528/2018г. на Трето г.о. и в решение № 311/14.03.2018г. по гр.д. № 300/2017г. на Четвърто г.о.. Ищцата М. - Д. подава отговор на касационната жалба, в който поддържа становище за отсъствие на основания за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и за неоснователност на касационната жалба. Претендира заплащане на сторените съдебно – деловодни разноски за адвокатско възнаграждение пред касационната инстанция. В рамките на преклузивния срок по чл. 287, ал. 2 ГПК ищцата подава насрещна касационна жалба срещу горепосоченото въззивно решение в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение, в частта му, с която е отхвърлен иска с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за обезщетение за неимуществени вреди за разликата над присъдените 15 000 лв. до предявения размер от 30 000 лв.. Счита същото за неправилно като постановено в нарушение на материалния закон и моли то да бъде отменено като й бъде присъдено цялото претендирано обезщетение за неимуществени вреди в размер на 30 000 лв., ведно с произтичащите законни последици. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване към касационната жалба поставя правния въпрос: „Какъв е справедливият размер за обезщетяване на претърпените неимуществени вреди?“, който според нея е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в определение № 311/06.03.2012г. по гр.д. № 978/2012г. на Четвърто г.о. и определение № 311/21.03.2017г. по гр.д. № 2528/2016г. на Четвърто г.о., с които не е допуснат касационен контрол на въззивни решения по сходни случаи. Ответникът Прокуратурата на Република България не е подал отговор на насрещната касационна жалба. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, приема по допустимостта на касационното обжалване следното: Касационната жалба на ответника е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт, поради което е допустима. За да постанови обжалваното въззивно решение, САС е приел за установено, че срещу ищцата е образувано досъдебно производство № 11938 ЗМ 268/2014г. на ГДНП, първоначално водено срещу неизвестен извършител за престъпление по чл. 209, ал. 1 НК, по което с постановление от 30.06.2016г. ищцата е привлечена в качеството на обвиняем за престъпление по чл. 214, ал. 1 НК, за това, че през 2011г. в м. „Драганово гърло“, [населено място], обл. В., с цел да набави за другиго /“Хипокредит“ АД/ имотна облага – сумата 45 202.60 лв., принудила Н. Б. и Л. Б. чрез заплаха да извършат нещо против волята им, а именно да продадат собствен имот на „Кредитекс“ ООД за 14 000 лв., като продажната цена е преведена от купувача „Кредитекс“ ООД към „Хипокредит“ АД, заемодател и ипотекарен кредитор на имота по нот. акт за учредяване на договорна ипотека № 117/06.08.2009г. за погасяване на задължения на тези лица по договори за кредит, като по този начин им причинила имотна вреда на стойност 45 202.60 лв.. С постановлението от 30.06.2016г. е наложена мярка за неотклонение на ищцата - „ подписка“, като досъдебното производство е приключило на 26.07.2016г.. По внесения от СРП обвинителен акт срещу ищцата е образувано нохд № 20104/2016г. на СРС, 7 състав, по което са проведени три открити съдебни заседания и на 20.06.2017г. е постановена оправдателна присъда, потвърдена с решение № 350/13.03.201г. по внохд № 6032/2017г. на СГС, влязло в сила на 13.03.2018г.. Наложената мярка за неотклонение „подписка“ е отменена с определение на районния съд от 20.06.2017г.. Въззивният съд е съобразил при определяне на претендираното обезщетение за неимуществени вреди от процесното незаконно обвинение в престъпление, при осъществени всички елементи от фактическия състав на специалната деликтна отговорност по ЗОДОВ, следните конкретни правнорелевантни обстоятелства: вида и тежестта на престъплението, в което е обвинен пострадалият, което е тежко умишлено по смисъла на чл. 93, т. 7 НК, тъй като предвиденото наказание за него е лишаване от свобода от една до шест години и глоба от 1 000 лв. до 3 000 лв. с възможност за конфискация до 1/2 от имуществото на дееца; продължителността на наказателното производство от две години общо за досъдебна и съдебна фаза, която е разумна с оглед естеството на повдигнатото обвинение; наложената мярка за неотклонение „подписка“, довела до ограничаване на правото на свободно придвижване, вкл. на служебните командировки на ищцата в чужбина; участието на ищцата в процесуално-следствените действия, което не е било интензивно /проведени са в съдебната фаза за двете инстанции общо четири открити с.з./; чистото съдебно минало на ищцата и възрастта й към момента на повдигане на процесното обвинение в престъпление /42г./; обстоятелството, че и пред двете съдебни инстанции органите на ответника са заявили становище за несъставомерност на деянието, което съставлява проявление на непропорционално упражняване на властнически правомощия спрямо български гражданин и силното негативно отражение на незаконното обвинение върху личността и начина на живот на увредената, накърненото й професионално достойнство с оглед заеманата мениджърска длъжност в търговско дружество /тревожността и потиснатостта са били интензивни през цялото времетраене на наказателното производство, отразили са се на работоспособността й, направили са я нерешителна в личен план и са довели до смущения в личните взаимоотношения, вкл. до временно прекратяване на дългогодишна интимна връзка, изпитвала е силен срам, унижение и претеснение за впечатлението, което обвинението в престъпление ще остави върху близкото й лично и професионално обкръжение, ако бъде узнато, както и от обстоятелството, че като самотен родител след смъртта на съпруга си единствена носи отговорност за отглеждането и възпитанието на непълнолетната си дъщеря/. Въз основа на тези обстоятелства е счел за справедлив по смисъла на чл. 52 ЗЗД размерът от 15 000 лв. за обезщетяване на претърпените от ищцата неимуществени вреди от процесното незаконно обвинение, до който размер е уважен от първоинстанционния съд предявеният иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ. Върховният касационен съд, съставът на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице релевираните от ответника основания на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Поставеният от касатора - ответник правен въпрос осъществява общото основание за допускане на касационния контрол по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и т. 1 ТР № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, тъй като е от значение за решаващите правни изводи в атакуваното решение. Той е разрешен от въззивния съд в съответствие с практиката на ВКС, която е безпротиворечива, част от която цитирана в касационната жалба, вкл. задължителната такава. САС е посочил кои установени по делото конкретни обстоятелства съобразява при определяне на размера на претендираното обезщетение /вида и тежестта на обвинението в тежко умишлено престъпление и силното му неблагоприятно отражението върху личността и психиката на 42г. ищца, отглеждаща сама непълнолетната си дъщеря след смъртта на съпруга си; разумната продължителност на наказателното производство; вида и срока на наложената мярка за неотклонение "подписка", ограничаваща правото на ищцата на свободно придвижване и изпълнението на служебните й мениджърски задължения в търговското дружество, в което работи, свързани с командировки в чужбина; данните за психическото състояние и негативните последици, претърпени от ищцата в личния и професионалния й живот, накърнените лични и професионални чест и достойноство и изпитаните срам, унижение и притеснение от незаконното обвинение в деяние, спрямо което органите на държавното обвинение са поддържали становище за несъставомерност, възприето като непропорционално упражняване на властнически правомощия в личната сфера на пострадалата/, изпълнявайки задължителните постановки на ППВС № 4/1968г., поради което не е осъществено релевираното противоречие с последното. Не е налице и противоречие с т.3 и т. 11 ТР № 3 от 22.04.2005г. по т.д. № 3/2004г. на ОСГК на ВКС, доколкото Прокуратурата на РБ не е навела довод за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на ищеца, което да не е съобразено от съда, като същевременно по делото не е установено наличие за процесния период на други паралелни наказателни производства срещу ищцата, завършили с оправдателна присъда или прекратяване на посочените в чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ основания, за да е небходимо да се съобразяват вредите от всички тях при индивидуализиране на обезщетението за процесното незаконно обвинение с оглед определяне интензитета на последните. Мотивите на въззивното решение отразяват решаваща дейност, съдържат подробни собствени фактически и правни изводи, както и отговор на конкретните оплаквания във въззивните жалби, поради което не е налице и противоречие с т. 19 на ТР № 1 от 4.01.2001г. по т.д. № 1/ 2000г. на ОСГК на ВКС. Съобразявайки всички конкретни обстоятелства от значение за определяне на претендираното обезщетение за неимуществени вреди по справедливост, обсъждайки ги в тяхната съвкупност и взаимовръзка в мотивите на съдебното решение, САС е определил справедливия му размер, в съответствие с практиката на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Не са налице и основанията на чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 ГПК – вероятна нищожност или вероятна недопустимост на атакуваното въззивно решение. Поради отсъствието на основания за допускане до касационен контрол на касационната жалба на ответника и в съответствие с чл. 287, ал. 4 ГПК, насрещната касационна жалба на ищеца не подлежи на разглеждане. С оглед изхода на настоящото производство и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищцата сумата 1 800лв., съставляваща платено адвокатско възнаграждение за процесуално представителство пред ВКС по касационната жалба на насрещната страна. На основание изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,