Определение № 2197 от 08.08.2024 г. на ВКС по т. д. № 1356/2024 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба, подадена от процесуалния пълномощник на ищцата Ф. А. Б., срещу определение № 194 от 10.05.2024 г. по в. ч. гр. д. № 159/2024 г. по описа на Смолянски окръжен съд, с което е потвърдено определение № 154 от 21.03.2024 г. по гр. д. № 331/2023 г. на Маданския районен съд. С последното са уважени молбите на ответниците „Изи Асет Мениджмънт“ АД и „Файненшъл България“ АД с правно основание чл. 248 ГПК за изменение на решение № 22 от 01.02.2024 г. по гр. д. № 331/2023 г. на МРС в частта за разноските и съответно е намален размерът на определеното на основание чл. 38, ал. 2 ЗА възнаграждение, дължимо в полза на процесуалния пълномощник на ищцата за оказаната безплатна правна помощ, като вместо присъдените с решението суми: 1969, 20 лв. в тежест на първото дружество и съответно 779 лв. в тежест на второто, ответниците са осъдени да заплатят по равно сумата от 960 лв. В частната касационна жалба се излагат доводи, че определението е неправилно и необосновано, и се моли за отмяната му. Поддържа се, че въззивният съд произволно и без обективни критерии, в условията на неразумност и непропорционалност е нарушил основите на конкурентното право, като е определил възнаграждение за положения труд от адвоката на ищеца под пазарните нива, по който начин се нарушават фундаментални принципи на правото на Европейския съюз. Въз основа на решения по дело C-57/15 г. и дело C-385/20 г. на СЕС относно разпоредбите на чл. 14 и чл. 3, пар. 2 от Директива 2004/28 се извежда аргумент за необходимост от възстановяване в разумен и пропорционален на съдебните разходи размер на сторените от потребителя разноски в производството по оспорване на неравноправния характер на договорни клаузи, включително и по отношение на адвокатския хонорар, за да не се стигне до неоправдани пречки пред правото на потребителя да оспори същите. Акцентира се върху корелацията между качеството на оказваните от адвоката на потребителя услуги с цел защита на правата му и нивото на адвокатските хонорари, като се подчертава, че една тарифа на адвокатските възнаграждения, подлежаща на одобрение от министър на правосъдието на държава-членка, която тарифа регламентира минимумите им, способства да се избегне влошаване на качеството на тези услуги. Посочва се, че цената на тези услуги включва освен интелектуалния труд, така и административно-техническата дейност по организиране на защитата по делото. Изразява се и несъгласие с извода в атакуваното определение, че според решение по дело C-438/22 на СЕС Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения не следва да се прилага, като се обосновава становище за необходимост от преценка за легитимността на целите, които нормите на НМРАВ преследват, каквато в случая е налице, но не е съобразена. Поддържа се, че въззивното определение е постановено в противоречие с разпоредбите на чл. 78, ал. 5 ГПК и чл. 36, ал. 2 ЗАдв във вр. с чл. 2, ал. 5 и чл. 1 от НМРАВ с оглед намаляване на дължащото се възнаграждение под установения минимум, съобразно цената на иска. Искането за допускане на касационно обжалване е основано на следните въпроси, поставени в хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, а именно: 1. Какъв следва да е критерият за разумност и пропорционалност на разноските, респ. на адвокатското възнаграждение, подлежащо на определяне от съда?; 2. Следва ли при определяне на критерия разумност и пропорционалност съдът да съобрази и цената на иска?; 3. Следва ли при съобразяване на критерия разумност и пропорционалност на разноските, като индиция за определянето на справедливо и разумно адвокатско възнаграждение да служи НМРАВ?; и 4. Какви следва да са обективните критерии за разумност и пропорционалност при определяне на разноските, подлежащи на присъждане, респ. на адвокатското възнаграждение, подлежащо на определяне от съда, и следва ли да се изследва освен фактическата и правна сложност по делото, то и цената на иска, респ. материалния интерес по делото? Допълнителният селективен критерий за достъп до касационен контрол по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по отношение на първите три въпроса се обосновава с противоречие между въззивното определение и практиката на ВКС в определение № 638 от 18.03.2024 г. по ч. т. д. № 757/2023 г., I т. о. и определение № 474 от 28.02.2024 г. по ч. т. д. № 961/2023 г., I т. о. Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК по същите въпроси се поддържа с оглед доводите за противоречие на въззивното определение с решение от 25.01.2024 г. по дело C-438/22 на СЕС. Наличието на допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК се релевира по последния въпрос поради необходимостта за създаване на съдебна практика, изясняваща критериите разумност и пропорционалност, заложени в решение по дело C-57/15 на СЕС. В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК не е подаден отговор от ответниците по частната касационна жалба – „Изи Асет Мениджмънт“ АД и „Файненшъл България“ АД. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид доводите на жалбоподателя и данните по делото, приема следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима – изхожда от легитимирана страна, насочена е против подлежащ на обжалване съдебен акт и е депозирана в рамките на преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК. За да се произнесе в атакувания смисъл въззивният съд е съобразил задължителното решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС и въз основа на същото е намерил, че разпоредбите на Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения са неприложими, поради липсата на легитимни цели при приемането й, водещи до ограничаване на конкуренцията в разрез с правото на Европейския съюз (в частност с нормите на чл. 101, пар. 1 ДФЕС). Приел е, че в този случай следва да се приложат критериите по решението по дело С-57/15 на СЕС за разумност и пропорционалност при определяне на възнаграждението на адвоката, като е подкрепил доводите на първата инстанция за необходимост от съобразяване с фактическата и правна сложност на делото, с оглед и обема на извършените от пълномощника на ищеца действия по защитата, предмета на спора, материалния интерес и броя на исковете и пр. Въззивният съд е посочил, че при съобразяване на тези критерии в дискреция на съда е да определи възнаграждение и под минимума на НМРАВ, за да се присъдят разумни и съразмерни разноски, стимулиращи оказването на качествена адвокатска услуга, като не е споделил доводите, че всяко определяне на адвокатско възнаграждение за безплатно осъществено представителство под посочените в НМРАВ минимуми означава да бъдат присъдени неразумни и несъразмерни разноски. Приел е, че несъобразяването с минимумите по Наредбата само по себе си не би могло да има разубеждаващ ефект за завеждане на иск за недействителност на договора за кредит от потребител съобразно практиката на СЕС, тъй като в случая не е налице хипотезата наложилият недействителния договор ответник да е осъден да възстанови само една малка част от разумните разноски за адвокат, които потребителят е направил. Настоящият съдебен състав намира, че касационно обжалване на въззивното определение не следва да се допуска, по следните съображения: Съгласно разясненията, дадени в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, което според чл. 274, ал. 3 ГПК намира приложение и по отношение на частните касационни жалби, допускането на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е включен в предмета на делото, обусловил е решаващата правна воля на съда и има значение за изхода на спора, но не и за правилността на обжалвания съдебен акт, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Освен задължението на касатора да посочи правен въпрос, съответстващ на тези изисквания, в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване следва да се обоснове и докаже и някоя от допълнителните предпоставки по т. 1 – т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. С оглед гореизложеното съдът на първо място счита, че формулираните в изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК въпроси не удовлетворяват общото селективно изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото целта им е запълване на посочените в практиката на СЕС критерии с фактически примери. Т. е. въпросите нямат правен характер, а касаят изцяло обосноваността и законосъобразността на обжалваното определение при прилагането на тези критерии, респективно - правилността на обжалвания съдебен акт, която не може да се преценява в етапа по селектиране на касационните жалби. Съгласно ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, недоказването на общите предпоставки на чл. 280, ал. 1 ГПК е достатъчно основание за отхвърляне на искането за допускане на касационно обжалване. На следващо място, дори въпросите да бъдат обобщени, те ще се сведат до този за критериите за определяне на служебно възнаграждение на адвокат и значението на посочените в НМРАВ минимуми, принципно основани на вида на защитата, предмета и материалния интерес по делото. Този въпрос не удовлетворява заявените допълнителни предпоставки за достъп до касация, доколкото определението на въззивния съд е в съответствие с решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 г. и актуалната практика на ВКС. С цитирания съдебен акт е прието, че член 101, параграф 1 от ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 от ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на което е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи, както и че национална уредба, съгласно която от една страна адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, а от друга страна съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер, по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията. Горното важи и в случаите, когато възнаграждението не е договорено, а се определя от съда. След постановяване на решението на СЕС, задължително за съдилищата в страните – членки, е постановено определение № 50015 от 16.02.2024 г. по т. д. № 1908/2022 г. на ВКС, I т. о. (както и много други, включително посочените в изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК), в което се отчита несъответствие с правото на ЕС на нормата на чл. 36, ал. 2 ЗАдв, препращаща към регламентираните от Наредба № 1/2004 г. минимални размери на адвокатските възнаграждения, и в резултат на това се приема, че същите не представляват обвързващи съда правила. Изразено е становището, че посочените в НМРАВ размери на адвокатските възнаграждения могат да служат за ориентир при определяне служебно на подобни възнаграждения, но техният размер следва да се преценява от съда с оглед цената на предоставената услуга (която трябва да е справедлива и обоснована), вида на спора, интереса, вида и количеството на извършената работа, и преди всичко - с оглед фактическата и правна сложност на делото. Предвид гореизложеното не е налице твърдяното противоречие с практиката на СЕС и ВКС, нито е налице основание за изясняване/тълкуване на решение на СЕС при условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, още повече, че този допълнителен критерий не е надлежно обоснован, съгласно указанията в т. 4 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Мотивиран от горното, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение