Определение № 190 от 17.01.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4868/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т.1 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на А. Л. Р. и Л. Л. Р., чрез процесуалния им представител адвокат М. М. от САК, срещу определение №2580 от 27.09.2024г. по в.ч.гр.д.№1984/2024г. на Пловдивския окръжен съд, с което е потвърдено определение № 7562/19.06.2024г. на Пловдивски районен съд, VІІ -ми граждански състав, постановено по гр. дело №1869/24г., с което се връща искова молба вх. № 11548/31.01.2024 г. по описа на Районен съд Пловдив, депозирана от А. Л. Р., ЕГН [ЕГН], и Л. Л. Р., [ЕГН], в частта, с която се претендира ответницата С. Т. Г., [ЕГН], да им заплати сумата в размер на 10 800 лева, представляваща наем за последните три години и прекратява производството по гр.д.№1869/2024г. по описа на Районен съд Пловдив в посочената част. Жалбоподателите поддържат, че обжалваното определение е незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени процесуални нарушения и иска то да бъде отменено, а делото - върнато на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия. В изложението на касационните основания не се поставят материалноправни и процесуалноправни въпроси, а се възпроизвеждат оплакванията в касационната жалба, които касаят правилността на обжалваното въззивно определение. Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна, в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт на въззивния съд, съгласно чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Въззивният съд е приел, че ищците А. Р. и Л. Р. претендират осъждането на ответницата С. Т. Г. да им заплати наем в размер на 10 800лв. представляваща наем за последните три години, без да се излага обстоятелствена част за този иск. С молба от 23.02.2024г. е посочено, че освен ищците ответницата е лишила и тяхната майка – Е. Н. до достъп до имота, която е собственик на 1/2 ид. ч. от същия. След поредното указание за излагане на фактическа обстоятелства относно този иск с молба от 16.05.24г. А. и Л. Р. уточняват, че е проведена среща с ответницата, която изявила желание да заплати обезщетение в размер на 4 000лв., както на ищците, така и на тяхната майка.В същата молба правят искане за осъждане на ответницата да заплати процесната сума представляваща наем за последните три години, в които С. Г. ги е лишила от достъп до имота, като добавят, че е лишила и тяхната майка, която е собственик на 1/2 ид. ч. от същия имот.Изложеното дотук обосновава извода, че ищците не са изложили обстоятелства защо претендират наем за процесния период и дали тази в тази сума е включена частта на тяхната майка или е дължима само до размера от обема на техните права на собственост върху имота. Тази неяснота представлява липса на основание като фактически обстоятелства относно така претендираната сума, а това означава, че този иск остава с неотстранени нередовности, което е пречка за разглеждането му по същество.Изложеното налага извода, че ищцовата страна не е отстранила основна нередовност на предявения иск, изразяваща се посочване на фактически обстоятелства относими към заявеното искане за заплащане на сумата от 10 800лв., поради което исковата молба остава нередовна. Въз основа на горното въззивният съд е приел, че решаващите му изводи съвпадат с тези на първоинстанционния съд, поради което обжалваното пред него определение следва да бъде потвърдено като правилно. Преди да разгледа по същество частната касационна жалба, касационният съд следва да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Допускането на касационното обжалване на въззивното определение е обусловено от посочване от страна на касатора /частния жалбоподател/ на конкретен правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК /ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по дело № 1/09 г., ОСГТК/. Едновременно с това е необходимо да обоснове и допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване- правният въпрос трябва да е решен в противоречие със задължителната или казуалната практика на ВКС, да е решен в противоречие с практиката на Конституционния съд или на Съда на Европейския съюз, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. В случая в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК частният жалбоподател не е формулирал правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, въпреки дадените изрични указания от съда в този смисъл, което съгласно казаното по-горе е достатъчно основание за недопускане на въззивното определение до касационен контрол.В стадия за селекция на частните касационни жалби Върховният касационен съд не проверява правилността на обжалваното пред него определение, а селектира жалбите съобразно специфичните за достъпа до касация основания като преценява дали по отношение на определението са осъществени общото основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1 ГПК и допълнителни предпоставки от кръга на визираните в т. 1 - т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, ако общото основание е налице.Самостоятелен аргумент за недопускане на обжалването е и обстоятелството, че жалбоподателят не е посочил и обосновал нито една от специфичните за достъпа до касация допълнителни предпоставки по т. 1 - т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Не са налице и основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното определение по реда на чл. 280, ал. 2, предл.3 от ГПК, тъй като същото не се явява очевидно неправилно. Производството пред Пловдивския районен съд е било образувано по искова молба на А. Р. и Л. Р. срещу С. Г., предмет на която са два обективно кумулативно съединени иска: възстановяване на запазената им част от наследството на техния баща Л. Р., поч. на 21.05.2021г.; осъждане на ответницата, в полза на която общият наследодател е съставил нотариално завещание, с което е завещал притежавания от него недвижим имот в землището на [населено място] да заплати сумата от общо 10 800лв., която сума представлява обезщетение за това, че в последните три години целия имот е бил ползва от завещателката/независимо, че ищците са квалифицирали вземането си като наем от наведените фактически твърдения се установява, че претенцията по своето естество е обезщетителна/. Исковата молба е била нередовна по отношение на втория предявен иск, тъй като ищците не са навели фактически твърдения, на които същата се основава.Наведени са твърдения, че ищците са деца на завещателя Л. Р., чието имущество се е изчерпвало само със завещания имот.Твърди се още, че имотът, който е предмет на завещанието, е бил придобит от наследодателя им по време на брака му с тяхната майка Е. Н., който брак е бил прекратен с развод. Поради това всеки един от бившите съпрузи е станал собственик на половината от имота, което от своя страна означава, че наследодателят им би могъл да се разпореди чрез завещание само с притежаваната от него 1/2 ид.ч.При липса на твърдения, че завещателният акт е нищожен не се установява на какво основание ищците претендират, че са придобили собствеността върху притежаваната от Л.Р. идеална част от имота, което би им дало право да претендират обезщетение за ползата от която са били лишени, тъй като имотът е бил ползван фактически от трето лице. Исковата молба е била оставяна без движение многократно с ясни и конкретни указания за изложение на обстоятелствата, на които се основава искът, които не са били изпълнени от ищците в предвидения от процесуалния закон срок. Налице са и допълнителни аргументи за недопустимост на този иск.Предявен е иск за възстановяване на запазената част на ищците от наследството на техния баща, който по своето естество е конститутивен. От влизането в сила на решението по иска по чл. 30, ал. 1 от ЗН наследникът по универсалното завещателно разпореждане губи права над онази част, с което е намалено завещанието.Възстановяването на запазената част няма обратно действие, поради което съсобственост върху завещаното имущество ще възникне от влизането в сила на решението по чл. 30 от ЗН само доколкото завещания недвижим имот се намира в патримониума на лицето, спрямо което е допуснато намаляване на завещателното разпореждане/ Решение № 1154 от 16.12.2008 г. на ВКС по гр. д. № 4331/2007 г., IV г. о./.Дори да бъде уважен предявеният иск по чл.30, ал.1 от ЗН, то възстановяване на запазените части от наследството на Л.Р. ще настъпи с влизане в сила на решението на съда.Няма как в тази хипотеза ищците да обосноват активната се легитимация по иска за заплащане на обезщетение, отнасящо се за период, който предхожда подаване на исковата молба. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение