Определение № 17 от 17.01.2022 г. на ВКС по т. д. № 2123/2020 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Хито“ ООД срещу решение № 11676/23.07.2020г. по т.д. № 102/2020г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 9 състав, в частта, с която след частична отмяна на решение № 15/24.06.2015г. по т.д. №8200/2012г. на Софийски градски съд, Търговско отделение, VI -3 състав, поправено с решения от 07.10.2016г. и 22.12.2016г. по същото дело, е признато за установено по предявения от „Обединена Българска Банка“ АД срещу „Хито“ ООД частичен иск по чл.422, ал.1 от ГПК, че „Хито“ ООД дължи на „Обединена Българска Банка“ АД сумата от 209 173,38 евро, представляваща изискуема главница по договор за „Ипотечен кредит рента“ от 19.03.2008г. – 113 вноски /главница/ с настъпил падеж за времето от 19.02.2011г. до 08.07.2020г., ведно със законната лихва върху падежираните вноски, подробно конкретизирана по период и размер в диспозитива на решението. В касационната жалба се сочи, че решението е недопустимо, тъй като въззивният съд се е произнесъл по непредявено искане, както и по нередовна искова молба. По отношение на първия аргумент за недопустимост на акта касационният жалбоподател поддържа, че съдът по свой почин е установил съществуването в полза на банката на множество неиндивидуализирани от нея и непосочени в петитума на исковата молба вземания за различни периоди. Вторият довод за недопустимост обвързва с аргументите, че ищецът не е посочил по какъв начин се е формирала претендираната главница – вноските по кредита не са индивидуализирани по основание и размер, не са посочени конкретните вноски, за които се твърди, че са просрочени и са станали причина за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, както и не е представена справка, съдържаща необходимите изчисления за определяне на размера на претендираното вземане на основание чл.366 от ГПК. Наред с това касационният жалбоподател поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Твърди, че въззивният съд е нарушил разпоредбата на чл.22, ал.1, т.6 от ГПК, като е формирал правен извод за дължимост на спорните вноски преди приключване на съдебното дирене и устните състезания - към момента на формулиране на задачата на вещото лице, както и като е отказал да си направи отвод от разглеждането на делото въпреки изрично релевираното в този смисъл искане. В тази връзка поддържа и нарушение на разпоредбата на чл.195, ал.1 от ГПК, тъй като обжалваното решение е основано на въпрос от допуснатата експертиза, съдържащ в себе си предварително формиран правен извод по съществото на спора. Сочи, че съдът не е обсъдил и не се е произнесъл по релевираните доводи, касаещи четири самостоятелни нарушения на банката – относно приложимостта на чл.7, ал.1, т.2 и ал.4 от действалия към момента на процесните преводи Закон за паричните преводи, електронните платежни инструменти и платежните системи, на чл.13, ал.3 от действалата към този момент Наредба №3/29.09.2005г. за паричните преводи и платежните системи, на чл.260, ал.1 от ЗЗД и на чл.7, б. „а“ и чл.8, т.1 от Директива 2005/60/ЕО на ЕП и Съвета от 26.10.2005г. за предотвратяване използването на финансовата система за целите на изпирането на пари и финансирането на тероризъм. Твърди, че въззивният съд не е отчел целевия характер на процесния договор за банков кредит, поставяйки знак за равенство между предоставянето на сумата по кредита и усвояването на тази сума от кредитополучателя. В тази връзка поддържа, че съдът не е приложил релевантните за казуса вътрешноправни и международни нормативни актове, установяващи задължения за банката да следи за целевото използване на средствата по кредита. Счита за неправилен извода на съда, че не е налице противоправно поведение на банката, като изтъква липсата на доказателства по делото, че последната е спазила нормативните си задължения. Твърди, че изводите на съда за спазване на инвестиционната цел са основани на предположения и са в противоречие със събраните по делото писмени доказателства. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК касационният жалбоподател поддържа основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2, пр.2 и пр.3 от ГПК за достъп до касация. Сочи като обуславящи въпросите: 1/Разполага ли въззивният съд с правомощие да назначи, а впоследствие и да основе изцяло решението си на експертиза по въпрос, съдържащ в себе си предварително формиран правен извод по съществото на спора?; 2/Въпрос относно задължението на въззивния съд да обсъди и да се произнесе по всички доводи и възражения, направени от страните; 3/Въпрос относно задължението на въззивния съд да отчете целевия характер на договор за банков кредит, отпуснат за строго определена цел, имайки предвид, че целта е съществен елемент от съдържанието на договора, като е релевантна за съществуването на самия договор, както и за усвояването на сумата по кредита; 4/ Въпрос относно задължението на банката, която е отпуснала целеви кредит, да следи за целевото използване на средства по кредита. Счита, че първите три въпроса са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, като по първия въпрос се позовава на решение №103/04.07.2017г. по гр.д. № 4405/2016г. на ВКС, I г.о. и определение №604/14.06.2010г. по гр.д. № 26/2010г. на ВКС, III г.о.; по втория въпрос – на т.1 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. №1/2013г. на ОСГТК на ВКС, решение № 77/17.03.2015г. по гр.д. №2040/2014г. на ВКС, IV г.о., решение №97/08.04.2016г. по гр.д. №5363/2015г. на ВКС, IV г.о. и решение №144/22.11.2019г. по т.д. №2579/2018г. на ВКС, II т.о., а по третия въпрос – на решение №225/03.08.2016г. по т.д. №3969/2014г. на ВКС, I т.о. Твърди, че последният въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Касационният жалбоподател излага съображения и за наличие на основанията по чл.280, ал.2, пр.2 и пр.3 от ГПК, поради недопустимост, съответно поради очевидна неправилност на въззивното решение. По отношение на основанието по чл.280, ал.2, пр.2 от ГПК повтаря доводите за недопустимост, изложени в касационната жалба. Основанието по чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК обвързва с оплакването за предварително формиран от съда правен извод за дължимост на спорните вноски и отказ на съдебния състав да си направи отвод от разглеждане на делото въпреки изрично релевираното искане. Ответникът по касация „Обединена Българска Банка“ АД поддържа, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2 от ГПК за допускане на касационно обжалване. Излага подробни съображения и за неоснователност на жалбата по същество. Претендира и присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Обжалваното въззивно решение е постановено след връщане на делото от състав на I т.о. на ВКС с решение № 186/23.12.2019г. по т.д. №649/2018г. за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, с оглед съобразяване на задължителните постановки на Тълкувателно решение №8/02.04.2019г. на ОСГТК на ВКС. Въззивният съд е приел за установено, че страните са валидно обвързани от договор за „Ипотечен кредит рента“ от 19.03.2008г., по силата на който „ОББ“АД е предоставила на „Хито“ ООД кредит в размер на 600 000 евро за рефинансиране на направени разходи по закупуване и ремонт на имоти на бившето СО „Родопа – Институт по месопромишленост“ – [населено място]. По силата на чл.1, ал.2 от договора кредитополучателят се е задължил да ползва кредита съобразно с уговорените в договора и приложенията към него цел, условия и срокове и да го върне заедно с дължимите лихви. Съгласно чл.3, ал.2 от договора кредитът се усвоява чрез посочената разплащателна сметка, водена на името на кредитополучателя при банката – кредитор. Кредитополучателят издължава предоставения кредит в срок до 19.03.2008г., на 240 равни месечни анюитетни вноски, включващи главница, лихви за редовна главница, в размер на 5014,19 евро всяка, на 19 ден от съответния месец. Съгласно чл.14 от приложените към договора Общи условия на банката при просрочие на погасителна вноска /главница и/или лихви/ с повече от 90 дни кредитът става автоматично предсрочно изискуем, без да е необходимо каквото и да е волеизявление на банката, като в този случай целият кредит се олихвява с наказателна лихва /неустойка за забава/. При така установените факти, както и съобразявайки указанията на ВКС, дадени с решението по чл.290 от ГПК, на първо място въззивният съд е приел, че банката е изпълнила своето задължение за отпускане на уговорената в договора парична сума. В тази връзка е отбелязал, че сумата от 600 000 евро е била усвоена - предоставена на кредитополучателя чрез превеждането й по разплащателната му сметка на 25.03.2008г. С оглед на това въззивният съд е заключил, че за ответното дружество се е породило задължението за връщане на сумата съобразно условията, уговорени по договора и погасителните планове към него. По отношение на релевираното от „Хито“ ООД възражение относно невъзникването на това задължение поради неосъществяване на целта на кредитирането, решаващият състав е изтъкнал, че неизползването на заетата сума за уговорената цел винаги сочи на неизпълнение на договорните задължения от страна на кредитополучателя и неспазването й може да доведе до предсрочна изискуемост на задължението за връщане на сумата по кредита, на основание чл.432, ал.1, т.1 от ТЗ. Изложил е съображения, че за банката не съществува друго задължение освен да отпусне уговорената парична сума; за нея не се поражда задължение да следи за спазване на целта по договора за кредит. С оглед на това въззивният съд е заключил, че вземането на банката по договора за кредит не е обусловено от спазването на целта на кредитирането или от упражняване на съществуващо в нейна полза право да следи за осъществяване на целта на кредита. В допълнение, апелативният съд е отбелязал, че на съществуването на задълженията на заемателя по договора не се отразяват установените факти и обстоятелства във връзка с извършените по негово нареждане преводи от разплащателната сметка, по която е усвоен кредитът, към сметки на трети лица с посочени основания „договори за заем“, тъй като към момента на извършване на преводите сумата по кредита вече е била предоставена на ответника, респективно банката е изпълнила задължението си по договора. Отбелязал е още, че извършването на последващи усвояването на кредита преводи на суми не сочи и на нарушаване на целта на кредитирането - осъществяването на целта не се опровергава от посоченото основание на преводите, тъй като разходите на кредитополучателя може да са направени със заемни средства, съответно за същия да са възникнали задължения за връщане на суми на трети лица – заемодатели. В тази връзка въззивният съд е посочил, че не може да бъде споделена и тезата на ответника за забава на кредитора по смисъла на чл.95 от ЗЗД, като е изтъкнал, че преводите на суми по сметки на трети лица нямат връзка с изпълнението на паричните задължения на кредитополучателя по договора за кредит. Съобразно установените по делото факти, решаващият състав е приел, че е налице неизпълнение на задължението за плащане на договорените месечни вноски по погасителния план към договора, считано от 19.02.2011г. – падежа на вноската за посочения месец, като към момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение от банката – 18.06.2012г., „Хито“ ООД не е заплатило 16 дължими вноски. Взимайки предвид задължителните постановки на т.18 от Тълкувателно решение №4/18.06.2014г. по тълк.д. №4/2013г. на ОСГТК на ВКС и изрично заявеното от процесуалния представител на банката, че последната не е обявила предсрочната изискуемост на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК, апелативният съд е приел, че предсрочната изискуемост на кредита не е настъпила. С оглед на това и при съобразяване на задължителните разрешения в Тълкувателно решение № 8/02.04.2019г. по тълк.д. №8/2017г. на ОСГТК на ВКС, е приел, че на присъждане подлежат вноските по кредита с настъпил падеж към датата на формиране на силата на пресъдено нещо, а именно към момента на приключване на съдебното дирене във въззивното производство. Намерил е за неоснователни доводите на ответника за ненадлежно упражняване на правото на иск, тъй като исковата молба не отговаря на изискванията за редовност с оглед заявеното от банката, че предсрочната изискуемост на кредита не е била обявена, и направеното искане за присъждане на вноските с настъпил падеж. В тази връзка е изложил съображения, че вземането за дължима главница следва да се счита за конкретизирано в достатъчна степен, когато е посочено като глобален размер, без да са разграничени вноските с настъпил падеж от тези, които се претендират с оглед настъпила предсрочна изискуемост. В допълнение е изтъкнал, че в приложеното към заявлението по чл.417 от ГПК извлечение от счетоводните книги на банката, ищецът е посочил конкретно вноските, за които твърди, че са просрочени, т.е. са с настъпил падеж към датата на подаване на заявлението. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 от ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Неоснователни са доводите на касатора за недопустимост на въззивното решение поради произнасяне по непредявено искане и поради нередовност на исковата молба. Съгласно задължителната съдебна практика – т. 9 от ППВС №1/1985г., недопустимо е това съдебно решение, което е постановено, без да отговаря на изискванията за решаване на делото по същество, като при липса на право на иск, ненадлежното му упражняване, десезиране на съда, както и когато е разгледан непредявен иск, тоест когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало, съдът се е произнесъл извън заявения предмет на делото и обема на търсената защита. Предметът на делото е спорното материално субективно право, претендирано или отричано от ищеца, индивидуализирано от основанието и петитума на исковата молба. Когато съдът се е произнесъл по предмет, за който не е бил сезиран, или когато е определил предмета на делото въз основа на факти и обстоятелства, на които страната не се позовава, решението е недопустимо, тъй като е разгледан непредявен иск. В случая са налице процесуалните предпоставки за съществуването и надлежното упражняване на правото на иск, включително на специалните такива за иска, предявен по реда на чл.422, ал.1 от ГПК. Неоснователни са доводите на касатора, че въззивният съд се е произнесъл по непредявен иск, тъй като с решението по иска по чл.422, ал.1 от ГПК се е произнесъл свръх петитум. Неоснователни са и доводите, че съдът се е произнесъл по нередовна искова молба, в която липсва индивидуализация на спорното вземане за главница с всички негови съществени елементи, без да отчете, че вземането е съвкупност от множество на брой самостоятелни вземания, всяко от които следва да бъде разграничено по размер и период, а също и без да съобрази, че искът е предявен като частичен. Ищецът е поискал да се признае за установено съществуване на вземането му по договор за „Ипотечен кредит рента“ от 19.03.2008г. към ответника, включващо главница в размер на 300 000 евро, част от общо дължима главница от 562 034,47 евро, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението – 18.06.2012г., за което се е снабдил със заповед за незабавно изпълнение. В исковата молба се е позовал на настъпила автоматична предсрочна изискуемост на кредита поради неизпълнение на задълженията на ответника и допуснато просрочие от общо 485 дни, считано от 19.02.2011г. При извода си за ненастъпила предсрочна изискуемост на кредита, въззивният съд е счел, че искът следва да бъде уважен само за сумата от 209173,38 евро, представляваща вноски, падежирани до момента на приключване на съдебното дирене, като тази му воля е намерила съответното си отразяване в диспозитива на решението. Изложеното не сочи на отклонение на въззивния съд от искането на ищеца, съответно на вероятна недопустимост на въззивното решение. Съгласно задължителните указания по Тълкувателно решение №8 от 02.04.2019г. по тълк.д. №8/2017г. на ОСГТК на ВКС е допустимо предявеният по реда на чл.422, ал.1 от ГПК иск за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост да бъде уважен само за вноските с настъпил падеж, ако предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ; предявеният по реда на чл. 422, ал.1 от ГПК иск за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост може да бъде уважен за вноските с настъпил падеж към датата на формиране на силата на пресъдено нещо, въпреки че предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417 от ГПК. В мотивите към т.1 от ТР са дадени разясненията, че присъждането на вноските с настъпил падеж, когато се претендира цялата главница по договор за кредит поради предсрочна изискуемост, не съставлява недопустима подмяна на основанието на иска, съответно произнасяне по непредявен иск. Предсрочната изискуемост на вземането по договора за кредит променя изискуемостта на вноските, които не са подлежали на изпълнение преди датата на настъпването й, но няма за последица изменение на основанието, от което произтича вземането. Вноските с падеж преди датата на настъпване на предсрочната изискуемост и вноските, станали предсрочно изискуеми, са вземания, възникнали на едно и също основание - договора за кредит. По тези съображения позоваването на предсрочната изискуемост не е определящо за основанието на претенцията, предявена по реда на чл.422, ал.1 от ГПК. Правното основание, на което се претендира изпълнение и на вноските с настъпил падеж, и на предсрочно изискуемата главница, е сключеният договор за кредит. Доказването на настъпилата предсрочна изискуемост на договора за банков кредит е определящо единствено за размера, в който ще бъде признато вземането на кредитора. Като е приел, че е допустимо искът по чл.422 от ГПК да бъде уважен за вноските с настъпил падеж по договора за кредит към момента на формиране на силата на пресъдено нещо и в хипотезата, когато предсрочната изискуемост не е настъпила към момента на подаване на заявлението по чл.417 от ГПК поради неупражняване на правото на кредитора да обяви кредита за предсрочно изискуем, въззивният съд се е съобразил със задължителната практика на ВКС. Съобразени са и задължителните разяснения в Тълкувателно решение №8 от 02.04.2019г. по тълк. д. №8/2017г. на ОСГТК на ВКС, съгласно които разграничението на вноските с настъпил и ненастъпил падеж в заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417 от ГПК и в исковата молба по чл.422, ал.1 от ГПК, не е условие за редовност на исковата молба и за уважаване на иска по реда на чл.422, ал.1 от ГПК за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост, когато тя не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението. С оглед изложеното не съществува вероятност въззивният акт да е недопустим. Първият поставен от касатора въпрос е свързан с оплакването му за допуснато от съда процесуално нарушение при назначаването на съдебно – счетоводната експертиза, поради което е свързан с предмета на спора. По отношение на него обаче не е обоснована допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. Поставената от въззивния съд задача на вещото лице - икономист предполага конкретни фактически констатации /размер на непогасена сума към даден момент/, които вещото лице следва да изложи при използване на специалните си знания и след проверка в счетоводствата на страните, без да прави правни изводи по спора. Тази задача има за цел определяне на размера на непогасените задължения на длъжника при един от възможните варианти за разрешаване на правния спор, а именно ако съдът установи, че не е надлежно обявена предсрочната изискуемост на кредита. Следва да се вземе предвид и факта, че в първоинстанционното производство е била назначена счетоводна експертиза, която е определила размера на задълженията на касатора по договора за кредит, съобразявайки твърдението на банката за настъпила предсрочна изискуемост, тоест направени са изчисления на задълженията на кредитополучателя в няколко варианта. Процедирайки по този начин въззивният съд не се е отклонил от цитираната от касатора практика на ВКС, съгласно която правните изводи са правомощия на съда, а вещото лице в своята дейност подвежда фактите, установени по делото, към съответните правила на опита и положения на науката, отнасящи се до специални области на знанието, за да направи фактически изводи от значение за делото. Вторият въпрос в изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК не отговаря на общия критерий за допускане на касационен контрол, тъй като не съответства на данните по делото. Постановеното от САС решение съдържа подробни мотиви по въведеното от касатора възражение относно неосъществяване на целта на кредитирането. Съдът е посочил, че неизползването на заетата сума за уговорената цел винаги сочи на неизпълнение на договорните задължения на кредитополучателя и неспазването й може да доведе до предсрочна изискуемост на задължението за връщане на сумата по кредита, на основание чл.432, ал.1, т.1 от ТЗ. Приел е, че за съществуването на задълженията на заемателя по договора не се отразяват установените факти и обстоятелства във връзка с извършените по негово нареждане преводи от разплащателната сметка, по която е усвоен кредитът, към сметки на трети лица с посочени основания „договори за заем“, тъй като към момента на извършване на преводите сумата по кредита вече е била предоставена на ответника, респективно банката е изпълнила задължението си по договора. Действително съдът не е обсъдил изрично всички сочени от касатора нарушения на нормативни актове, регламентиращи банковата дейност. Но при формираните изводи на съда, че задължението на кредитополучателя за връщане на сумата по кредита е обусловено от факта на предоставянето й, а не от изпълнението на други насрещни задължения на банката, доводите на касатора за допуснати от банката нарушения на нейни нормативно установени задължения при осъществяване на безналични банкови преводи, дори да бяха обсъдени и възприети за основателни, не биха довели до различен изход на спора. Трети и четвърти въпрос в изложението изразяват становището на касатора, че кредитът следва да се счита усвоен само когато предоставената в заем сума /средствата по кредита/ е вложена в изпълнение на уговорената в договора цел. Тези въпроси не отговарят на общата предпоставка за достъп до касация, въпреки, че са включени в предмета на делото. Съгласно разпоредбата на чл.295 ал.1 от ГПК, когато са налице предпоставките по чл.280 ал.1 от ГПК, второто решение на въззивната инстанция може да бъде обжалвано за нарушения, допуснати при повторното разглеждане на делото. Въведените от касатора доводи за неправомерно поведение на банката при отпускане на сумата по кредита, изразяващи се в превеждането й на трети лица, съответно за неосъществяване на целта на кредитирането, са обсъждани при първоначалното разглеждане на спора. С постановеното по реда на чл.290 от ГПК решение № 186/23.12.2019г. по т.д. №649/2018г. Върховният касационен съд е върнал делото на Софийски апелативен съд за ново разглеждане, с указания за отстраняване на констираните процесуални нарушения, както и за съобразяване на постановките на ТР №8 от 02.04.2019г. В същото решение съставът на ВКС е приел за неправилен извода на съда за неоснователност на иска по чл.422 от ГПК по отношение на вноските с настъпил падеж предвид липсата на диференциация на същите, както в заявлението за издаване на заповед за изпълнение, така и в исковата молба. Предвид дадените от касационния съд задължителни указания, с които въззивният съд се е съобразил при повторното разглеждане на делото, не са налице предпоставките по чл.295 ал.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване по последните два въведени от касатора въпроси. По отношение на третия въпрос не е налице и сочената от касатора допълнителна предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. Не е налице противоречие между застъпеното от въззивния съд становище и разрешението, прието в цитираното от касатора решение №225/03.08.2016г. по т.д. №3969/2014г. на ВКС, I т.о. В същото се приема, че инвестиционната цел е съществен елемент от съдържанието на договора за банков кредит и нейното изменение предпоставя новиране на предмета на договора за кредит. Съставът на ВКС е изтъкнал, че инвестиционната цел и нейната постижимост е обуславяща за преценката за погасяемост на кредита, както и за обезпечеността му, с оглед суброгационните права на поръчителя, а неизпълнението й е предпоставка за обявяване на предсрочна изискуемост, съгласно чл.432, ал.1, т.1 от ТЗ. В цитираното решение не е възприето становището на касатора за идентичност между усвояването на предоставения кредит и изпълнението на инвестиционната цел, съответно не е налице допуснато от въззивния съд противоречие с практиката на ВКС. Неоснователни са и доводите за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК. Според цитираната норма въззивното решение се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност, което като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. Съдебната практика приема, че това са случаи на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. В настоящия случай не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в хипотезата на чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК, тъй като касационният жалбоподател се позовава на аргументите за неправилност на атакувания акт, изложени в касационната жалба, без да излага доводи за наличието на особени съществени пороци, водещи до очевидна неправилност. Изложените от касатора твърдения за предварително формиран от съда правен извод за дължимост на спорните вноски и отказ на съдебния състав да си направи отвод от разглеждане на делото въпреки изрично релевираното искане, не могат да обосноват допускане на касационното обжалване на основание чл. 280 ал.2 предл.3 от ГПК. Постановяването на решението при наличието на предпоставки за отвод на съдия от съдебния състав представлява съществено процесуално нарушение и съответно основание за касационно обжалване по чл.281 т.3 от ГПК, но преценката за основателност на тези оплаквания налага проверка на фактитие по делото и извършените по делото процесуални действия и би могла да бъде осъществена само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол при наличие на предпоставките по чл.280 ал.1 и ал.2 от ГПК. При този изход на спора касаторът следва да бъде осъден да заплати на „Обединена Българска Банка“ АД разноски за юрисконсултско възнаграждение за касационното производство в размер на 100 лева. Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд