Определение № 2684 от 18.09.2025 г. на ВКС по т. д. № 934/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на В. Г. Х. от [населено място] (трето лице – помагач на ответника „Застрахователно дружество „Бул Инс““ АД) чрез процесуален пълномощник, срещу решение № 345 от 18.12.2024 г. по в. т. д. № 400/2024 г. на Апелативен съд – Варна в частта, с която след частична отмяна на решение № 45 от 19.04.2024 г., постановено по т. д. № 181/2022 г. по описа на Окръжен съд – Добрич (поправено с решение № 70 от 26.06.2024 г. по същото дело), застрахователното дружество е осъдено да заплати на А. С. Ж. на основание чл. 432, ал. 1 КЗ сумата от 10 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени вследствие на ПТП на 08.04.2022 г. от водача В. Г. Х., ведно със законна лихва за забава върху тази сума, считано от 23.06.2022 г. до окончателното изплащане на задължението. В касационната жалба се излага, че въззивното решение в обжалваната част е неправилно на основанията по чл. 281, т. 3 ГПК - поради материална и процесуална незаконосъобразност и необоснованост. Оплакванията са срещу изводите на въззивния съд, че по делото е установен в пълнота фактическият състав на чл. 45 ЗЗД, доколкото според касатора увреждането на ищеца е резултат изключително от собственото му противоправно поведение – при нарушение на разпоредбите на чл. 108, ал. 1, чл. 113 и чл. 114 ЗДвП А. С. Ж. рязко изменил посоката си на движение като пешеходец и в състояние на силно алкохолно опиянение навлязъл в опасната зона на спиране на застрахования водач на л. а. „Мерцедес С500“ с рег. [рег.номер на МПС], който не е имал техническа възможност да предотврати настъпването на произшествието. Навеждат се доводи за неправилно кредитиране от съда на експертни заключения и свидетелски показания, довели до обжалвания резултат. След подробно възпроизвеждане на фактическата обстановка относно механизма на произшествието и излагане на следващите от същата правни изводи, които са различни от тези на въззивния съд, се прави искане за отмяна на обжалваното решение в осъдителната му част и за отхвърляне на исковата претенция. В условията на евентуалност се излагат доводи и за неправилно определен размер на приноса на пострадалия за собственото му увреждане, въпреки данните по делото, обуславящи такъв от поне 90 %. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че са налице основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване по следните въпроси, които според касатора са включени в предмета на спора и са обусловили решаващите правни изводи на въззивния съд: 1. Длъжен ли е съдът да обсъди в тяхната съвкупност всички допустими и относими доказателства, като изложи в мотивите си изводи по доказателствата и установените чрез тях твърдения на страните, възраженията и доводите им?; 2. Как следва съдът да цени заключението на приетата по делото съдебна експертиза, с оглед изискванията на нормата на чл. 202 ГПК? и 3. При определяне степента на съпричиняването, подлежи ли на съпоставка тежестта на нарушението на делинквента и това на увредения, за да бъде установен действителният обем, в който всеки един от тях е допринесъл за настъпването на пътното произшествие? Наличието на допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е обоснован с позоваване на следните съдебни актове, в противоречие с разрешенията по които се твърди, че се е произнесъл въззивният съд: ППВС № 1/1953 г., Тълкувателно решение № 1/17.07.2001 г. по гр. д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 176 от 15.05.2017 г. по т. д. № 1885/2015 г. на ВКС, II т. о., решение № 153 от 05.11.2018 г. по гр. д. № 886/2018 г. на ВКС, III г. о., решение № 65 от 30.07.2014 г. по т. д. № 1656/2013 г. на ВКС, II т. о. и решение № 381 от 21.03.2012 г. по гр. д. № 756/2010 г. на ВКС, I г. о. – по въпрос № 1; решениe № 179 от 17.06.2013 г. по гр. д. № 228/2012 г. на ВКС, IV г. о., решение № 55 от 22.02.2018 г. по гр. д. № 984/2017 г. на ВКС, IV г. о. и решение № 60 от 25.03.2013 г. по т. д. № 475/2012 г. на ВКС, II т. о. – по въпрос № 2 и решение № 15 от 19.02.2020 г. по т. д. № 146/2019 г. на ВКС, II т. о, решение № 118 от 27.06.2014 г. по т. д. № 3871/2013 г. на ВКС, I т. о., решение № 97 от 06.07.2009 г. по т. д. № 745/2008 г. на ВКС, II т. о., решение № 33 от 04.04.2012 г. по т. д. № 172/2011 г. на ВКС, II т. о., решение № 96 от 15.10.2012 г. по т. д. № 936/2011 г. на ВКС, I т. о., решение № 39 от 16.07.2010 г. по т. д. № 551/2009 г. на ВКС, II т. о. и решение № 43 от 15.04.2009 г. по т. д. № 648/2008 г. на ВКС, II т. о. – по въпрос № 3. В постъпилия в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК писмен отговор от А. С. Ж., чрез процесуален пълномощник, се изразява становище за неоснователност на искането за допускане на касационно обжалване, доколкото поставените от касатора правни въпроси не са разрешени от въззивния съд в отклонение от задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решение и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, а по същество – за неоснователност на касационната жалба. Претендира се присъждане на адвокатско възнаграждение за оказаната безплатна правна помощ на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. Постъпило е и становище (озаглавено „Насрещна касационна жалба“) от страна на „Застрахователно дружество „Бул Инс““ АД, чрез процесуален пълномощник, изразено в подкрепа на подадената касационна жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните по чл. 280, ал. 1 ГПК, приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да достигне до обжалвания краен резултат съставът на въззивния съд е извършил цялостен, задълбочен и значителен по обем анализ на доказателствения материал по делото, като събраните по делото доказателства във връзка с доводите и възраженията на страните и в частност с възражението за липса на виновно и противоправно поведение на водача на автомобила, което да се намира в причинна връзка с увреждането, са обсъдени както поотделно, така и в тяхната съвкупност и взаимовръзка. В касационната жалба или при обосноваване на предпоставките за достъп до касационен контрол касаторът не е посочил кои конкретни доказателства са останали необсъдени (или ненадлежно обсъдени) от въззивния съд, респ. такива не се установяват при прочита на съдебния акт. По тези съображения не може да се приеме, че първият поставен в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК процесуалноправен въпрос относно задълженията на съда при мотивиране на въззивното решение е разрешен в отклонение от практиката, релевантна към поддържаното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Цитираното допълнително селективно основание не е налице и по отношение на втория процесуалноправен въпрос, касаещ приложението на чл. 202 ГПК. Обсъдените от въззивния съд заключения на вещите лица по назначените комплексни експертизи във връзка с механизма на произшествието са преценени именно с оглед всички останали доказателства по делото, вкл. влязлото в сила наказателно постановление, с което на касатора са наложени административни наказания за нарушенията на ЗДвП, извършени от него при процесния пътен инцидент, като съдът е отчел и разликата между саморъчните му обяснения, дадени пред разследващите органи и имащи характер на извънсъдебни признания за неизгодни факти, и защитната му позиция по делото след конституирането му като трето лице – помагач на застрахователя. Не се установява противоречие с цитираната от касатора практика на ВКС и по третия формулиран правен въпрос относно приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. За да определи размера на приноса на пострадалия за собственото му увреждане въззивният съд е посочил, че макар неправомерното поведение на пострадалия пешеходец да е основната причина за създаването на опасността на пътя и то да е резултат от неадекватно поради алкохолно опиване поемане на значителен риск без елементарна грижа за собствена безопасност, нарушенията на водача на автомобила не могат да бъдат подценявани, т. к. именно с оглед очаквани подобни рискове законодателят е въвел задължението за повишена грижа на водачите към по-уязвимите участници в движението по пътищата, включително съобразяването на необичайни отклонения в поведението им, особено при вече очертана и възприета ситуация на пиян пешеходец, криволичещ в близост до или върху пътното платно. Определеният равен принос на двамата участници в причиняването на самото ПТП и последиците му е обоснован както с равните по брой нарушения на правилата за движение от всеки от тях, така и с компенсиране на по-рисковото субективно поведение на пешеходеца с по-високата обществена опасност на поведението на виновния водач при недостатъчно оценената от него пътна обстановка. Т. е. при определяне на действителния обем на съпричиняването на вредите съдът е извършил дължимата съпоставка на тежестта на нарушенията, извършени от всеки от участниците в произшествието, поради което изводите му не са формирани при твърдяното от касатора отклонение от практиката на ВКС. По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд намира, че не се установява приложното поле на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, с оглед на което в полза на пълномощника на ответника по касация адв. С. Д. следва да се присъди адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАдв за осъщественото от него безплатно процесуално представителство пред тази инстанция. При съобразяване на конкретната фактическа и правна сложност на делото, обжалваемия пред ВКС материален интерес, положения от адвоката квалифициран труд и обема на извършените действия в селективната фаза по допускане на касационното обжалване, това възнаграждение се определя в размер на 830 лв. Мотивиран от горното Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение