Определение № 2842 от 15.10.2026 г. на ВКС по т. д. № 2026/2025 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Касационните жалбоподатели Т. В. В., лично и като законен представител на Б. С. и М. С. чрез адвокат Радослав Русев, обжалват решение № 62 от 23.06.2025 г. по в.т.д. № 287/2022 г. на Апелативен съд – Велико Търново, трети „А“ граждански и търговски състав, с което, след частична отмяна на решение № 260009 от 10.05.2022 г. по т.д. № 151/2019 г. на Окръжен съд – Ловеч, ГО, са отхвърлени следните искове:

-предявеният от Т. В. В. иск - за разликата от 150 лв. до 5 000 лв. - за претърпените неимуществени вреди лично от нея, ведно със законната лихва от 06.02.2019г. /датата, на която е изтекъл тримесечния срок за произнасяне на представителя на чуждестранния застраховател/ до окончателното й изплащане;

-предявеният от Т. В. В. иск - за разликата от 40 000 лв. до 220 000 лв. - за претърпените неимуществени вреди вследствие на смъртта на сина й А. С., ведно със законната лихва от 06.02.2019 г. /датата, на която е изтекъл тримесечния срок за произнасяне на представителя на чуждестранния застраховател/ до окончателното й изплащане;

-предявеният от Б. С. иск - за разликата от 300 лв. до 5 000 лв. -за претърпените лично от нея неимуществени вреди, ведно със законната лихва от 06.02.2019г. /датата, на която е изтекъл тримесечния срок за произнасяне на представителя на чуждестранния застраховател/ до окончателното й изплащане;

-предявеният от М. С. иск - за разликата от 300 лв. до 5 000 лв. - за претърпените лично от нея неимуществени вреди, ведно със законната лихва от 06.02.2019г. /датата, на която е изтекъл тримесечния срок за произнасяне на представителя на чуждестранния застраховател/ до окончателното й изплащане.

В касационната жалба сочат основания по чл. 281, т. 3 от ГПК – нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Молят да се отмени въззивното решение в обжалваните части. Претендират разноски.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се позовават на правното основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, а именно, че според касаторите обжалваното въззивно решение е очевидно неправилно.

Сочат и следните правни въпроси, които били основание по чл. 280, ал.1, т.1, т. 2 и т.3 от ГПК за допускане на решението до касационно обжалване:

1. Кой е релевантният критерий при определяне на приложимото материално право при извъндоговорни задължения, произтичащи от непозволено увреждане /претърпени неимуществени вреди вследствие на настъпила смърт при пътно-транспортно произшествие/ с международен елемент, настъпило в Република България със загинал български гражданин?

2. При определяне на приложимото материално право, по правилата на Регламент (ЕО) № 864/2007 на Европейския парламент и Съвета относно приложимото право към извъндоговорни задължения (Регламент „Рим II“), кой критерий е определящ, мястото на настъпване на вредата /преките последици/ или мястото, където настъпват непреките последици от този факт?

3. При пътнотранспортно произшествие, настъпило в Република България, с пострадали и делинквент български граждани, с местопребиваване в трета държава, кое е приложимото материално право? Българското материално право или това по местопребиваване?

По тези въпроси се твърди противоречие на постановеното въззивно решение с: определение № 270 от 18.05.2022 г. по т.д. № 1632/2021 г. на ВКС, I т.о.; определение № 1802 от 10.06.2025 г. по т.д. № 2409/2024 г. на ВКС, II т.о.; определение № 1404 от 29.05.2024 г. по т.д. № 615/2024 г. на ВКС, II т.о.; определение № 5 от 03.01.2020 г. по т.д. № 782/2019 г. на ВКС, II т.о.; определение № 1565 от 22.05.2025 г. по к.т.д. № 1992/2024 г. на ВКС, II т.о.; решение № 70 от 12.03.2025 г. по т.д. № 772/2024 г. на ВКС, I т.о.; решение № 50174 от 20.03.2023 г. по т.д. № 2137/2021 г. на ВКС, II т.о.; решение № 50116 от 07.10.2022 г. по т.д. № 2366/2021 г. на ВКС, II т.о. решение на Съда (четвърти състав) от 10 декември 2015 година по дело С-350/14 (Florin Lazar срещу Allianz SpA); решение на Съда (четвърти състав) от 5 септември 2024 година по дело С-86/23 (Е.Н.И. и Й.К.И. срещу Huk-Coburg-Allgemeine Versicherung AG); решение на Съда (девети състав) от 17 май 2023 година по дело С-264/22 (Fonds de Garantie des Victimes des Actes de Terrorisme et d’Autres Infractions (FGTI) срещу Victoria Seguros SA).

4. В случай на изрично твърдение на страна в процеса за приложимо материално право, различно от прието на първа инстанция, длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по него преди приключване на устните състезания?

5.С оглед на служебното начало в процеса и с оглед на факта, че съдът следи служебно за приложимото материално право, има ли задължение съдът /в конкретния случай въззивният съд/ да се произнесе за приложимото материално право преди да открие производство по установяване съдържанието на чуждото право съгласно чл.43, ал.1 КМЧП?

6.В случай, че въззивният съд приеме за приложимо материално право, различно от това, прието от първоинстанционния съд, следва ли въззивният съд да изготви нов доклад по делото съгласно чл. 146, ал. 1 ГПК и даде указания на страните по чл. 146, ал. 2 ГПК? Следва ли при такава хипотеза въззивният съд да приложи чл. 146, ал. 3 ГПК, като предостави възможност на страните да изложат становището си във връзка с дадените указания и доклада по делото, както и да предприемат съответните процесуални действия съгласно?

По въпроси от 4-6 обосновава наличието на основание съгласно чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК, като твърди противоречие на постановеното въззивно решение по тези правни въпроси с: определение № 270 от 18.05.2022 г. по т.д. № 1632/2021 г. на ВКС, I т.о.; решение № 377 от 29.07.2019 г. по т.д. № 520/2018 г. на ВКС, II т.о.; т.2 от тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК; решение № 180 от 02.02.2018 г. по т.д. № 340/2017 г. на ВКС, I т.о.; решение № 156 от 21.01.2020 г. по гр.д. № 336/2019 г. на ВКС, II г.о.

7. Следва ли съдът, в хипотезата на чл. 43, ал. 1 КМЧП, да изиска от съответната държава, чието материално право е приложимо по делото, да представи съдебна практика по спорните между страните въпроси?

8. Следва ли съдът, в хипотезата на чл. 43, ал. 1 КМЧП, изисквайки информация по Европейската конвенцията за обмен на правна информация между държави, да изготви заявка с точно определени въпроси, с подробно описана фактическа обстановка и с подробно описани твърдения, възражения и спорни между страните въпроси?

9. Представлява ли процесуално нарушение от страна на съда хипотеза, при която не е изискана съдебна практика от съответната държава при прилагане на нейното материално право?

10. Следва ли български съд, прилагайки чуждо материално право, да се съобразява с индикативна таблица за определяне на застрахователни обезщетения, която не е задължителна за съда в страната, чието материално право се прилага?

11. В хипотезата на приложимо чуждо материално право от български съд, доколко българският съд има самостоятелност при произнасяне на база вътрешното си убеждение по съществен за спора въпрос като размер на застрахователно обезщетение за претърпени неимуществени вреди?

По тези въпроси се твърди противоречие на постановеното въззивно решение с: решение № 50174 от 20.03.2023 г. по т.д. № 2137/2021 г. на ВКС, II т.о.; решение № 50025 от 10.02.2025 г. по т.д. № 1444/2022 г. на ВКС, II т.о.; решение № 70 от 12.03.2025 г. по т.д. № 772/2024 г. на ВКС, I т.о.

12. Следва ли въззивният съд да изложи собствени мотиви, като обсъди всички доводи на страните, свързани с твърденията им, които имат значение за решението по делото?

13. При разрешаване на значимия за изхода на делото процесуалноправен въпрос следва ли мотивите на съдебното решение да съдържат изложение и обсъждане на всички доводи и възражения на страните и изрични и ясни мотиви защо съдът счита доводите и възраженията на страните за неоснователни?

14. В случай, че въззивният съд не споделя мотивите и изводите на първоинстанционния съд, следва ли същият изрично да посочи в своите мотиви, че не ги споделя и да обоснове съображенията си в тази насока?

15. Следва ли въззивният съд в мотивите на решението си да направи обоснована и изчерпателна констатация за наличието на пълно или частично съвпадение с фактическите и правни изводи по същество на спора на първа инстанция?

По тези въпроси се твърди противоречие на постановеното въззивно решение с: т.19 от тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000г. на ВКС, ОСГК; решение № 42 от 05.03.2014г. по гр.д. № 5488/2013г. на ВКС, IV г.о.,; решение № 63 от 17.07.2015г. по т.д. № 674/ 2014г. на ВКС, II т.о.; решение № 70 от 12.03.2025 г. по т.д. № 772/2024 г., на ВКС, I т.о.

16. От страна на съда задължително ли е съобразяването с критериите, заложени в съдебната практика на Върховния касационен съд, които формират съдържанието на понятието „справедливо“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД, обезщетение за причинени на пострадалия неимуществени вреди и са от значение за определяне на размера на обезщетението?

17. Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл.52 ЗЗД, и какви са критериите за определяне размера на дължимото обезщетение за претърпени неимуществени вреди?

18. Следва ли съдът, при приложението на чл. 52 ЗЗД и определяне на справедлив размер да се съобрази с т. II на ППВС № 4/ 1968 г., доразвит с цитираната трайна практика на ВКС по реда на чл. 290 ГПК и да обсъди и анализира всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства и въз основа на комплексната им оценка да определи конкретния размер на обезщетението по справедливост?

19. От страна на съда задължително ли е излагането на съображения за определяне на конкретния размер на обезщетението за неимуществени вреди по чл.52 от ЗЗД, както и посочване на приложените критериите за определянето на този размер?

20.Следва ли съдът в решението си подробно да посочи всички релевантни при определяне на размера на обезщетението обстоятелства, да ги обсъди и да обоснове начина, по който достига до извода за конкретен размер на обезщетението?

21.Следва ли съдът при определяне конкретния размер на обезщетението за неимуществени вреди да се съобразява със съдебната практиката по други сходни случаи за близък период от време?

По тези въпроси се твърди противоречие на постановеното въззивно решение с: ППВС № 4/1968 г.; решение № 66 от 03.07.2012 г. по т.д.№ 619/2011 г. на ВКС, ТК, II т.о.; решение № 93 от 23.06.2011 г. по т.д. № 566/2010 г. на ВКС, II т.о.; решение № 158 от 28.12.2011 г. по т.д.№ 157/2011 г. на ВКС, I т.о.; решение № 407 от 26.05.2010 г. по гр.д. № 1273/2009 г. на ВКС, III г.о.; решение № 28 от 09.04.2014г. по т.д. № 1948/ 2013 г. на ВКС, II т.о.; решение № 151 от 12.11.2013 г. по т.д. № 486/ 2012 г. на ВКС, II т.о.; решение № 124 от 11.11.2010 г. по т.д. № 708/2009г. на ВКС, II т.о.

22.В случай на служебно установяване на приложимото материално право от страна на съда, за чия сметка са разходите затова? За сметка на съда, т.е. от неговия бюджет или за сметка от някоя от страните в процеса? А в случай, при който една от страните е освободена от заплащане на разноски на основание чл. 83, ал. 1, т. 4 ГПК?

23.Процесуално допустимо ли е съдът да дава указания спрямо страна по време на висящ процес, че ще пристъпи към принудително събиране на сума, представляваща депозит за извършване на превод, в случай че тя не бъде платена от страна по делото?

24.Допустимо ли е принудително събиране от страна на съда спрямо някоя от страните при висящ процес?

По въпроси от 22-24 твърди наличие на основание за допускане на касационно обжалване, на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.

Поддържа основание за допускане на касационно обжалване очевидна неправилност на въззивното решение, съгласно чл. 280, ал.2, пр. 3 от ГПК.

Ответникът по касационната жалба Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“, [населено място], чрез адвокат А. Димитрова, оспорва подадената касационна жалба. Излага подробни съображения, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Претендира разноски.

Върховен касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:

Въззивният съд е приел, че е сезиран с въззивна жалба на НББАЗ срещу решението на първоинстанционния съд, с което на основание чл. 511, ал. 1, т. 2, вр. ал. 3 от КЗ, е осъден да заплати на Т. В. В. сумата 130 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, вследствие на смъртта на сина й А. С., настъпила в пътно-транспортно произшествие, на 13.07.2018 г., причинено виновно от С. и сумата 5 000 лв. за лично причинените й неимуществени вреди, претърпени болки и страдания от телесни увреждания, причинени в същото пътно-транспортно произшествие, както и по 5 000 лв. на М. С. и Б. С. за причинените им болки и страдания в посоченото пътно-транспортно произшествие., ведно със законната лихва върху тази сума от 01.08.2019г. до окончателното й изплащане.

Въззивният съд е бил сезиран и с въззивни жалби на Т. В. срещу решението на първоинстанционния съд, в частта, с която е отхвърлен искът й за разликата над 130 000 лв. до 220 000 лв., както и за законната лихва за периода от 06.02.2019 г. до 01.08.2019 г. върху присъденото обезщетение. Също така и с въззивни жалби от Б. С. и М. С., в частта, с която са отхвърлени претенциите им за присъждане на законна лихва върху обезщетенията за неимуществени вреди за периода от 06.02.2019г. до 01.08.2019г.

Въззивният съд е приел, че на 13.07.2018 г. на път ППI-4, София – Варна, в района на кръстовище с път 401, при 34 км, в землището на [населено място], [община], при управление на лек автомобил Фолксваген Тигуан, С. е нарушил правилата за движение по пътищата и е причинил пътно-транспортно произшествие. Вследствие на това произшествие А. С. е починал. Този факт е установен от влязла в сила присъда. Със същата е установено, че Ю. С. е извършил нарушение на чл. 6, т. 1 ЗДвП, вр. чл. 63, ал. 2, т. 2, вр. ал. 1 от ППЗДвП и чл. 20, ал. 1 от ЗДвП, като не е изпълнил задължението си да контролира непрекъснато ППС, което управлявал и по непредпазливост причинил смъртта на А. С., на 1 г. и 10 м., настъпила на 14.07.2018 г. в 21:45 ч. в УМБАЛ Плевен, което съставлява престъпление по чл. 343, ал.1, б. „в“, вр. чл. 342, ал. 1, пр. 3 от НК.

Установено е, че Т. В. е майка на децата А. С., М. С. и Б. С.. Установено е, че детето А. е било на 1 г. и 10 м. към момента на произшествието, децата М. и Б. съответно на 4 г. и на 6 г. към момента на произшествието.

С оглед автотехническата и медицинска експертиза е прието, че причина за настъпване на произшествието е реализирано изпреварване от водач на процесния автомобил на попътно движещи се пред него товарни автомобили, престроили се в полагащите им се ленти за осъществяване на ляв завой в кръстовище чрез навлизане в насрещната пътна лента, пресичайки двойно непрекъсната линия със скорост, значително по-висока от максимално разрешената за съответния пътен участък и моментно завъртане на волана, по посока, обратна на часовниковата стрелка, наляво, при което МПС напуска асфалтовата настилка и след реализирано закъснително движение се удря в крайпътно дърво, вляво извън пътното платно в низходящ скат. Автомобилът е бил оборудван с предпазни колани за всички места в него, като същите са били поставени в случая, тъй като, според заключението на вещото лице, при неизползването им и установения механизъм на произшествието, телата на всички пътуващи в него биха се струпали напред, на водача и спътницата му към арматурното табло, а на пътуващите отзад в автомобила към предните седалки, съответно за пътуващия по средата на задната седалка до арматурното табло и дори предно обзорно стъкло, в най-лошия случай – изпадане през предно обзорно стъкло и удар в дърветата, в които последно бил се ударил автомобилът. Прието е, че ако детето А. не е било с поставен колан, то е щяло да изхвърчи през прозореца, още при първия удар, тъй като е малко дете и съответно с много малко тегло. Установеният механизъм за настъпване на произшествието бил, че автомобилът е преминал през няколко фази до установяване в низходящия скат, описани подробно от вещите лица, при което посочените движения на телата на пътниците вследствие инерционните сили са довели до намаляване ефективността на коланите и предпазните детски седалки и се е стигнало до там, че детето А. е изпаднало от детското столче и се е установило по корем над улея на климатика. При удара на автомобила в дървото и деформациите са довели до счупване на предното обзорно стъкло и проникване на клони от дърветата вътре в автомобила, наранявайки пътниците. С оглед заключението на вещите лица, многофазовият удар и няколкократно променящите се инерционни сили са въздействали на телата и са довели до посочените увреждания и до смъртта на А. С., въпреки използването на предпазните системи. Установено е, че децата – пътници, М. С. и Б. С., са били на специални седалки, А. С. е бил в детско столче, прикрепено с колана на автомобила.

Вследствие на процесното произшествие Б. С. е получила травматично счупване на четвърти поясен прешлен, причинило и затруднение на движенията на снагата за срок от около два месеца, като не се очакват трайно последици от тази повреда. След произшествието същата е била на лечение в Детско отделение в болница в [населено място] за времето от 14.07.2018 г. до 15.07.2018 г. и е постъпила там в съзнание и с охлузвания в областта на корема. В периода 15.07.2018 г. до 17.07.2018 г. е била на лечение в Клиника по неврохирургия в УМБАЛ Плевен, от където е изписана с диагноза контузия на главата и тялото, сътресение на мозъка.

Ищцата М. С. е постъпила в хирургично отделение на болницата в Ловеч, в съзнание, с насиняване и оток на лицето и рана на горната устна. След това й е проведено лечение в болница [населено място], направена ревизия на раните и изписана с окончателна диагноза – контузия на лицето и мозъчно сътресение.

Ищцата Т. В. е лекувана в Хирургично отделение в болница Ловеч за времето от 14 – 15.07.2018 г., като е постъпила с болки в областта на корема и лявата половина на гръдния кош. Изписана е с окончателна диагноза, травма на други коремни органи, без открита рана на корема. Възприето е експертното заключение за точните увреждания на Т. В., според което при пътнотранспортното произшествие, са й причинени охлузване в областта на лявата колянна става, охлузване и кръвонасядане на коремна стена, подкожен хематом в областта на гръдния кош, без данни за травматично изменение на гръдната клетка; прието е, че не се очакват трайни последици от получените увреждания.

А. С. е починал вследствие на травма на цялото тяло, данни за контузионни полета на мозъка, разкъсване на черния дроб с наличие на кръв в коремната кухина, счупване на дясна бедрена кост. Въз основа на представената медицинска документация за състоянието на детето след инцидента, проведените оперативни интервенции и аутопсионния протокол, с оглед заключението на вещото лице, съдът е приел, че смъртта на детето е настъпила след обилна кръвозагуба и вследствие на това от остра сърдечна и дихателна недостатъчност.

Установени са тежките преживявания на ищцата Т. В., след произшествието и загубата на сина й. Установено е, че е родила следващо дете, момиченце, но всеки ден тъгува за сина си. Децата имат белези, травми при пътуване. Установени са негативните емоционални преживявания на ищците Б. и М. Салиеви, както и посттравматично стресово разстройство, в резултат на смъртта на детето й, на Т. В..

Прието е, че ищците са предявили претенция към НББАЗ и в отговор на същата е посочено, че следва да се насочи към „Булстрад Виена иншурънс груп“ АД, номиниран кореспондент за обработка на щети на белгийското застрахователно дружество Balfius Insurance, Belgium. На 08.11.2018 г. ищците са уведомили ЗАД „Булстрад Виена иншурънс груп“ за претърпените от тях вреди, с искане за заплащане на застрахователно обезщетение на всяка от тях. НББАЗ било получило отговор от Белгийското национално бюро за обичайното местопребиваване на процесния автомобил на територията на Б., уведомило ищците да насочат претенцията към ЗАД „Булстрад Виена иншурънс груп“, но ищците на 16.10.2019 г.поискали НББАЗ да разгледа претенциите, като последното е иззело претенцията от кореспондента и е отговорило, че не може да се произнеса, тъй като не са установени предпоставките за това.

Предвид посоченото, съдът е приел, че пострадалите са предявили исковете на основание чл. 511, ал. 1, т. 2, вр. ал. 3, вр. чл. 515, ал. 1, т. 1 от КЗ, за които се дължи обезщетение съгласно чл. 506, ал. 2 от КЗ.

Съдът е приел, че съгласно Регламент 864/2007 г., така както е тълкуван с решение С-350/14 г. на СЕС., вреди, които са свързани със смъртта на лице при ПТП, настъпило в държава-членка на сезирания съд, и които са претърпени от негови близки роднини, с местопребиваване в друга държава-членка, трябва да се квалифицират като непреки последици от произшествието по смисъла на посочената разпоредба и същите са без значение за определяне на приложимото право. Съдът е посочил, че съгласно чл. 4, пар. 2 от посочения регламент, когато и лицето, чиято отговорност се търси и увреденото лице имат обичайно местопребиваване в една и съща държава към момента на настъпване на вредата се прилага правото на тази държава. Въззивният съд е приел, че съгласно съображение 18 към Регламента, предвиждащо, че общото правило следва да бъде принципът за приложение на правото на държавата, в която е настъпила вредата, предвиден в чл. 4, пар. 1, а чл. 4, пар. 2 следва да се разглежда като изключение от този общ принцип, тъй като създава специална връзка в случаите когато обичайното местопребиваване на страните е в една и съща държава. Чл. 4, пар. 3 следва да се разглежда като „Клауза за дерогация“ на чл. 4, пар. 1 и пар. 2, когато от обстоятелствата по случая е видно, че непозволеното увреждане е явно по-тясно свързано с друга държава.

При така регламентираните правила относно приложимото право при деликт, въззивният съд е приел, че в настоящия случай следва да се определи съгласно чл. 4, пар. 2 от регламента, като се приложи общия закон по местопребиваването на делинквента и пострадалите лица. Въззивният съд е приел за доказано, че към момента на пътнотранспортното произшествие делинквентът и всички увредени лица са имали общо местопребиваване в Б..

Предвид обстоятелството, че увредените деца, са деца на делинквента и на другото увредено лице Т. В., то те също имат общо местопребиваване с делинквента. Анализът на доказателствата, свидетелски показания и писмени доказателства, е обусловил извод, че делинквента и Т. В. живеели съвместно с децата си, на територията на Б.. Двете деца Б. и М. били родени в Б.. Делинквентът и ищците имали белгийско гражданство. Наличието на регистрация по постоянен и настоящ адрес в Р България, не е довело до обратен извод. Прието е, че от значение е мястото на фактическото установяване. Събрани са доказателства за местоработата на делинквента, както и за изпълняване на постоянна дейност от Т. В. в Б.. Изключено е местопребиваването в България (както на делинквента, така и на увредените лица), като е установено, че за периода от 01.01.2012 г. до 13.07.218 г. няма подадена информация към НАП и НОИ в Р България, за трудова или стопанска дейност. Това е обобщило извод, че следва да се приложи материалния закон на Б..

Съдът е извършил издирване на белгийското материално право, като е установил, че разпоредбата на чл. 29 bis § 1 от Закона от 21.11.1989 г. за задължителното застраховане за отговорността при използването на МПС, действаща към датата на събитието, с изключение на материалните вреди и увреждания, всички вреди, произтичащи от телесна повреда или смърт, вкл. повреждане на облеклото, причинени на пострадалите и техните правоприемници, се поправят солидарно от застрахователите, които съгласно този закон покриват отговорността на собственика, водача и ползвателя на МПС. Всяко участвало в произшествие МПС, всички уязвими участници в движението по пътищата, имат право на автоматично обезщетение. Прието е, че посочената законова разпоредба се прилага в полза на пътниците от участващите в произшествието превозни средства, всички регистрирани в Б., поради което и с оглед установените по делото факти, е приложима посочената разпоредба. Също така, че нормата на чл. 29 bis § 1 е императивна и съдът следи служебно за нея.

С оглед така приетата приложима норма, въззивният съд е приел, че предпоставките на чл. 29 bis са: произшествието да е настъпило по обществен път, на място, отворено за обществено ползване или на място, което не е за обществено ползване, но е отворено за определени лица, които имат право да го ползват, наличие на МПС, МПС да е участвало в произшествието. Понятието за „участие в произшествието“ е прието, че това превозно средство да е изиграло роля или да е замесено по един или друг начин в генезиса на произшествието, поради което е необходимо да се докаже, че е налице връзка между това превозно средство и причината за ПТП, без да е необходимо да има виновно поведение, нито произшествието да е причинено от съприкосновение с друго превозно средство. Съдът се е позовал на чл. 300 от ГПК и е приел, че влязлата в сила присъда по нохд 113/20 г. по описа на ОС- Ловеч е задължителна за гражданския съд, разглеждащ гражданските последици от деянието по отношение факта на извършеното деяние – настъпването на процесното ПТП на 13.07.2018 г. Предвид установеното виновно и противоправно извършване на деянието от С., както и с оглед изслушаните по делото експертизи, въззивният съд е приел, че са настъпили следните увреждания: Т. В. – охлузване в областта на лявата колянна става, кръвонасядане на коремната стена, подкожен хематом в областта на гръдния кош, без данни за травматично изменение на гръдната клетка, на ищцата Б. С. – травматично счупване на четвърти поясен прешлен, причинило затруднение на движенията на снагата за срок от около два месеца, охлузвания в областта на корема, контузия на главата, сътресение на мозъка. На ищцата М. С. – насиняване и оток на лицето и рана на горната устна, мозъчно сътресение.

С оглед осъщественото процесно пътно-транспортно произшествие, въззивният съд е приел, че Т. В. е материалноправно легитимирана да получи обезщетение за неимуществени вреди от загубата на своето дете, А. С.. Размерът на дължимото обезщетение се определя при отчитане на установените по делото обстоятелства, относими към определяне на обезщетението, съдебната практика и сумите, посочени в представените индикативни таблици, в случая актуални към датата на настъпване на събитието. Последните били с помощен индикативен характер и целели да хармонизират обезщетяването, както и да стане бързо и ефективно. Моралните щети на близки роднини било посочено, че смъртта на жертвата засягала емоционално роднината до такава степен, че всяка възможност за изживяване на емоционална връзка с този човек ще е унищожена. Обезщетението имало за цел да признае съществуването на страданието. Сумите, посочени в индикативната таблица представлявали еднократни обезщетения, определени според предполагаемата интензивност на емоционалната връзка с жертвата. Съдът се е позовал на т. 4.3.1 „Морални щети на близки роднини“, съгласно която когато смъртта на жертвата засяга емоционално роднината до такава степен, че всяка възможност за изживяване на емоционална връзка с този човек е унищожена, обезщетението има за цел да признае съществуването на страданието, сумите, посочени в индикативната таблица представляват еднократни обезщетения, определени според предполагаемата интензивност на емоционалната връзка с жертвата. Съгласно индикативната таблица обезщетението за родител от смъртта на дете, живущо в същото жилище, била 15 000 евро.

С оглед установените факти, е прието, че се касае за смърт на дете, на изключително крехка възраст 1 г и 10 месеца, отглеждано от своята майка, поради което е била създадена трайна връзка между родител и дете. Съобразена е внезапността на травмиращото събитие, фактът, че ищцата тежко и болезнено понася трагичната загуба на детето си, продължителността на душевните й страдания, настъпилата в нея промяна, в бита, в ежедневието й. Преживените душевни страдания от смъртта на А. С. не били преодолени и понастоящем имало необходимост от прилагане на лечение с лекарствени средства. Въззивният съд е взел предвид, посочената индикативна таблица, в която е посочен препоръчителен размер, решение на Касационен съд на Б. от 21.12.2001 г., съгласно което е присъдено обезщетение на съпруг от смъртта на съпругата му, с което било присъдено еднократно обезщетение в размер на 150 000 белг. франк, равняващи се на 3 718,40 евро, въззивният съд е приел, че обезщетението на Т. В. следва да е в размер на 40 000 лева.

По отношение на претенцията за лихва за забава, въззивният съд е приел, че съгласно белгийското материално право, съдът има суверенно право на преценка да определи началния момент на компенсаторна лихва, който не е свързан с покана за изпълнение. Тази лихва не може да бъде присъдена за период, предшестващ настъпването на вредата и тече до постановяване на съдебното решение, което се произнася по вредата и определя обезщетението. В случай на настъпване на ПТП с причиняване на смърт, компенсаторната лихва върху обезщетението, присъдено за поправяне на неимуществените вреди, тече от датата на смъртта, съгласно практиката на белгийския съд. Така съдът е приел, че това е датата на смъртта на А. А., която е настъпила на 14.7.2018 г. Въззивният съд е приел, че решението не е обжалвано относно дължимата лихва за периода от 13.07.2018 г. до 05.02.2019 г., и следва да се присъди за периода от 06.02.2019 г. до 23.06.2025 г. С оглед установения закон, въззивният съд е приел, че дължи да определи процента на лихвата, като има свобода в рамките на искането на страната. Така е приел, че се дължи 2 % компенсаторна лихва или сума в размер на 5 098,32 лв., както и мораторна лихва от 24.06.2025 г. до окончателното плащане.

По отношение на претенциите от децата, Б. и М. Салиеви, въззивният съд е приел, че са установени леки телесни увреждания, нямало трайно проявление във времето на увреждания, налице било пълното им възстановяване. Съдът е приложил предвидените в представената по делото индикативна таблица относно увреждането на телесния и психическия интегритет на пострадалия, което засяга неговия личен живот като временна лична неспособност, относно които се предвиждало, че ще може да бъде възстановена със сумата от 34 евро, за нормален ден хоспитализация.

ОТ представените по делото писмени доказателства е прието за установено, че ищцата В. имала един ден престой в лечебно заведение, а децата по 3 дни. Съдът е приел, че индикативните таблици са ориентировъчни и е преценил конкретните увреждания, въздействието върху психиката на стресогенното събитие, както и установения в белгийското право принцип на пълно възстановяване на вредата. С оглед тези критерии е приел, че обезщетението следва да е в размер на 150 лв. за В., на децата по 300 лв. на всяко.

Върху определените обезщетения е прието, че се дължи компенсаторна лихва за забава. Прието е, че НББАЗ е изпаднал в забава, от момента, в който са били приложени от ищците издадените от съответните здравни заведения епикризи на пострадалите и към този момент, причинената на всяка от тях вреда е била установена и е можело да се оцени като цяло. Началният момент, от който следва да се присъди компенсаторна лихва върху обезщетението е 21.11.2019 г., крайната дата –датата на постановяване на съдебното решение. Прието е, че следва да се определи законоустановения размер от 2 % или за ищцата Т. В. 16,73 лв., за ищцата Б. С. 33,46 лв., за М. С. 33,46 лв., както и мораторна лихва за забава в законоустановения размер, считано от 24.6.2025 г. до окончателното плащане.

По отношение на въведеното възражение за съпричиняване, с отговора на исковата молба, въззивният съд е приел, че същото е неоснователно. Подробно са обсъдени белезите от колан, свидетелските показания за наличието на предпазни столчета, както и механизма на ПТП.

С оглед изложените мотиви е достигнат извода, че решението следва да се отмени частично, над приетите за основателни размери на обезщетенията и лихви.

С оглед предмета на делото и поставените правни въпроси, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, настоящият съдебен състав намира, че правният въпрос за критериите за определяне на приложимото право към деликтно правоотношение, е включен в предмета на делото и обусловил изхода на спора между страните, чрез определяне на приложеното материално право на Кралство Б.. Този въпрос е обусловил решението в обжалваната отхвърлителна част. Касаторът се е позовал на наличието на всички допълнителни основания, предвидени в чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 от ГПК.

На съда е служебно известно, че е налице отправено преюдициално запитване за тълкуване на разпоредбата на чл. 4, пар. 2 от Регламент (ЕО) № 864/2007 на Европейския парламент и на Съвета от 11 юли 2007 година относно приложимото право към извъндоговорни задължения („Рим II“), по следните правни въпроси: при предявен иск на увредено лице за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, вследствие на смъртта на негов близък, респ. искове за обезщетение за настъпилите неимуществени вреди на лице, дали чл. 4 пар. 2, предвиждащ изключение от общия принцип за приложимото право към задължения, произтичащи от непозволено увреждане, уреден в чл. 4, пар. 1, следва да остане неприложен, в случай, че държавата, в която е настъпила вредата и съгласно правото, на която се преценяват правилата за безопасност при пътнотранспортно произшествие, са различни от държавата, в която прекият причинител-водач на лекия автомобил и увреденото лице имат общо местопребиваване, е различна от държавата, в която е настъпило пътно-транспортното произшествие.

С оглед така поставения правен въпрос по чл. 4 от посочения регламент в дело С-137/26 г. СЕС, настоящият съдебен състав намира че следва да се спре производството по настоящето дело, до постановяване на решение по отправеното, на основание чл. 267 от ДФЕС, преюдициално запитване. Произнасянето на СЕС ще е задължително за настоящия съдебен състав, на основание чл. 267 от ДФЕС и е възможно да обуслови наличие на допълнително основание за допускане на касационно обжалване, с цел проверка произнасянето на въззивния съд в съответствие с разрешението, съгласно решението на СЕС. Единствено от компетентността на СЕС е да се произнесе по тълкуването на чл. 4 от регламент № 864/2007 на Европейския парламент и на Съвета от 11 юли 2007 година относно приложимото право към извъндоговорни задължения („Рим II“).

Този извод налага спиране на производството по настоящето дело, на основание чл. 633, вр. чл. 631 от ГПК.

Така мотивиран ВКС